Определение № 414 от 21.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 942/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 28.07.2020г. по гр.д.№3266/2019г. на ГС София, с което частично е уважен иск с правно основание чл.55 ЗЗД. Жалбоподателят – „Юробанк България“АД, чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС,в противоречие с практиката на СЕС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът В. Г. Г., Г. Н. Г. и В. Н. Г., в писмено становище, чрез процесуалния си представител, че не следва да се допуска касационно обжалване. С определение от 22.03.2021г. по ч.гр.д.№941/21г. на ВКС разглеждането на частна жалба на В. Г. Г., Г. Н. Г. и В. Н. Г. срещу определение от 23.12.20г. по гр.д.№3266/2019г. на ГС София, е присъединено към настоящето производство. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска. С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил ответника „Юробанк България“АД да заплати на В. Г. Г., Г. Н. Г. и В. Н. Г. по исковете им с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 6 953, 23 евро /левова равностойност от 13 599. 33 лева/, представляваща надплатени суми от ищците в качеството им на кредитополучатели по договор за кредит /№//27.06.2008г. поради валутна разлика между швейцарския франк и евро за периода 13.04.2010г. /съгласно поправката с решението по чл. 247 ГПК/ - 14.04.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от 14.04.2015г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 7488. 14 евро или за сумата от 534, 91 евро и за периода 11.08.2008г. – 12.04.2010г., като погасен по давност; сумата 3 378, 72 евро /левова равностойност от 6 608, 20 лв./, представляваща недължимо платени суми в резултат от едностранно увеличение на лихвения процент, респ. на месечната анюитетна вноска, от страна на банката за периода 12.04.2010г. -14.04.2015г., ведно със законната лихва от 14.04.2015г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 4856. 21 евро или за сумата 1 477, 49 евро и за периода от м.11.2008г. – 11.04.2010г., като погасен по давност; сумата 353, 13 евро /левова равностойност от 690, 66 лв / – надплатени такси за управление по кредита и застраховка имущество за периода 14.04.2010г. – 31.12.2014г., ведно със законната лихва върху посочената сума от 14.04.2015г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 498, 62 евро или за сумата 145, 49 евро и за периода 27.06.2008г. -13.04.2010г., като погасен по давност. С решението е отхвърлен изцяло предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1302, 97 евро, представляваща недължимо платена поради валутната разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към момента на усвояването му, като неоснователен, като погасен по давност; оставен е без разглеждане предявения в условията на евентуалност иск за заплащане на сумата 4 856, 21 евро, поради неправилно изчисляване на лихвата от банката за периода 01.11.2008г. – 14.04.2015г. и са присъдени разноски. За да уважи исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД до посочените по-горе размери въззивният съд е приел, че всички оспорени клаузи на чл. 3, ал.1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора, касаещи увеличение на лихвения процент, както и клаузите на чл. 23, касаещи превалутирането на кредита, са нищожни като неравноправни, като е уважено частично направеното възражение за давност за периода 5 години преди подаване на исковата молба на 14.04.2015г. Прието е за установено, че между страните е бил сключен договор № HL 35435/27.06.2008г. за кредит за покупка на недвижим имот. Констатирано е, че съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, банката предоставя на В., Г. и В. Г., наричани общо кредитополучател, кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 55 000 евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, както следва: равностойността в швейцарски франкове на 15 900 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на ответната банка в деня на усвояване на кредита за покупка на описания в договора недвижим имот само от В. Г., и равностойността в швейцарски франкове на 39 100 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на ответната банка в деня на усвояване на кредита за други разплащания. Констатирано е, че съгласно чл. 1, ал. 3, в деня на усвояване на кредита страните подписват Приложение № 1 към договора, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата дата курс ,,купува” за швейцарския франк на ,,Юробанк България”АД, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове, с чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове и се ползва от кредитополучателя при условията на ал. 4 и ал. 5, като в чл. 2, ал. 4 от договора е предвидено, че усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването. Установено е, че съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта, като към момента на сключване на договора, БЛП на банката за жилищни кредит в швейцарски франкове е в размер на 4.5 %.,като според чл. 3, ал. 5, действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Констатирано е, че крайният срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително дължимите лихви е 420 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, която се удостоверява чрез подписване на Приложение № 1 към договора (чл. 5). Установено е, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план - Приложение № 2 към договора, представляващ неразделна част от него, като според ал. 2, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на ,,Юробанк България”АД за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. Констатирано е, че съгласно чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие, банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, при които прилага операциите си, както и приложимите лихви па настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21 – чл. 12, ал.1 от договора. Установено е, че съгласно чл. 21, ал. 1 от договора, кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в евро/лева, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на банката. Чл. 22 определя превалутирането като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия. Констатирано е, че с чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21- 23 от договора – ал. 2 на чл. 23. Съгласно представеното Приложение № 1 към договора, към датата на усвояване на кредита - 11.07.2008г., приложимият курс“ Купува“ за швейцарския франк към евро, е 1.6607339605, като съобразно този курс, размерът на предоставения и усвоен и кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора е 91 341. 37 швейцарски франкове. Горното се установява и от констатациите на вещото лице в приетото заключение на ССчЕ. Съдът е приел, че процесният договор попада в предметния обхват на ЗЗП и ищците като физически лица са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП. Изложени са съображения за това, че предпоставките за определяне на договорни клаузи като неравноправни са следните: 1. клаузите да не са индивидуално определени - т.е. потребителят не е разполагал с възможността да влияе върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя - накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя - съществено несъответствие в насрещните престации. Прието е, че по арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, като установяването в процеса на обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на банката - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Прието е, че по делото банката не е представил доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание, поради окето е прието, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени с кредитополучателя и могат да бъдат нищожни на основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се установи, че са неравноправни. Прието е, че от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.143 ЗЗП и чл.144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва да се счете за допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1. обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2. тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3. методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или в ОУ (чл. 144, ал. 4 ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4. при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя” съгласно чл. 143 ЗЗП – напр. решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ІV ГО. Съдът е приел, че в конкретния случай, в договора за кредит не се съдържа методика за изменение на лихвата, предвиждаща начин на формиране и изменение на БЛП, нито препратка към методология за определяне на базисни лихвени проценти, като се съдържа препращане към Тарифа за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, каквато, обаче, не е представена по делото. При така установените обстоятелства съдът е приел, че в договора не са определени обективни обстоятелства, при чието проявление би възникнало потестативното право на банката едностранно да променя договорения лихвен процент –не са посочени нито компонентите, формиращи БЛП и тежестта на всеки от тях, нито предпоставките, при които за банката възниква правото й едностранно да променя БЛП, нито механизъм, по който това ще става, като същевременно е предвидено задължение на кредитополучателя да търпи измененията, които са задължителни за него и влизат в сила, независимо от волята на последния - чл. 3, ал. 5, чл.6, ал.3, и чл.12, ал.1 от договора, и да заплаща променените по размер погасителни вноски. Взето е предвид заключението на вещото лице, спорадие което БЛП се формира от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка, като трансферната цена на ресурса се формира от пазарните лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор; рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката за привличания паричен ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране влоговете в банките и др., а буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,50% годишно, като самата актуализация се извършва по решение на Комитета по управление на активите и пасивите на банката. Съдът при тези данни е приел, че не е налице ясен механизъм за изменение на БЛП, тъй като не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито каква е тежестта на всеки един от посочените показатели, а изменението е предоставено на волята на банката, като увеличава БЛП със ставка, която тя счете за целесъобразна и е неприложимо неприложимо изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП /ред. ДВ, бр. 99/2005г./. Съгласно решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/ 2015г. на IV ГО на ВКС, тази разпоредба не намира приложение, дори обстоятелството, свързано с изменение на лихвата да настъпва обективно, ако то се явява поставено в зависимост от волята на кредитора, когато липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променливата лихва, респ. липсва обвързване на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса, като само от банката зависи с колко точно ще се промени лихвата, без тя да е длъжна да се съобрази с конкретно изменение на пазарния индекс. Съдът е приел, че в случая, при тълкуване волята на страните, изразена в клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал.3 и чл.12, ал.1 от договора, се установява, че с тях е предвидена възможност за банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени /увеличи или намали/ размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва и съответно на месечната анюитетна вноска. В тези клаузи изрично е посочено, че кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, посочен в договора, и въз основа на него да променя размера на месечната вноска за лихва и главница. Упражняването на това право зависи единствено от волята на кредитора, който е и по - силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква, а той само се уведомява за извършените изменения в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от банката. Съдът е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал.3 и чл.12, ал.1 от договора, са нищожни като неравноправни по арг. от чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП в приложимите им редакции. По отношение на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора следва да се отбележи, че същата касае основния предмет на договора – цената му, чрез определяне размера на възнаградителната лихва, поради което следва да се приеме за неравноправна само ако е неразбираема, а тя не е такава, поради което същата не е нищожна. По исковете за връщане на надплатени суми поради валутна разлика между швейцарския франк и евро: По отношение на клаузите на чл. 23, ал. 1 и 2 от договора съдът е приел, че е неравноправна, като се е позовал и на практика на ВКС, е налице практика на ВКС - решение по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, ІІ ГО, постановено след преюдициално запитване и задължителна практика на СЕС, цитирани в същото, както и решение по т.д. № 2520/2016г, ІІ ТО на ВКС, решение № 67/12.09.2019г. по т.д. № 1392/2018г. на ВКС, І ТО. Установено е, че в случая на ищците е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове, чиито размер е равностойността на сумите 15 900 евро и 39 100 евро, но в договора не е посочено каква сума във швейцарски франкове се равнява на 15 900 евро и 39 100 евро към момента на сключване на договора, респ. по кой курс. Взето е предвид заключението на вещото лице споради което, сметката, по която е усвоен кредита, е в швейцарски франкове, усвоената сума е в размер на 91 340 швейцарски франка, която е превалутирана в евро и с постъпилите 55 000 евро след превалуирането е извършено плащане на недвижим имот, като в периода на изпълнение на договора от страна на кредитополучателя, курсът швейцарски франк/евро е повишен. Прието е, че банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволи да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева /евро в посока повишаването му, не води до извод, че е налице "достатъчна информираност" на потребителя, съобразно дадено от СЕС тълкуване в решение по дело С-186/16 и дело С-51/17 на СЕС. Разликата в курса на швейцарския франк към евро към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него се формира след служебно превалутиране от банката, поради което потребителят поема пълния валутен риск и е нарушено равновесието между правата и задълженията на търговеца банка и потребителя -кредитополучател. По изложените съображения съдът е приел, че и клаузите на чл. 23, ал. 1 и 2 от договора са нищожни, като неравноправни. С оглед изложеното съдът е приел за основателни предявените искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумите, платени на основание нищожни клаузи. Прието е, че исковете са частично основателни до размера на сумата съответно 6953, 23 евро, представляваща надплатени суми поради валутната разлика между швейцарски франк и евро и 3378, 72 евро, представляваща недължимо платена сума поради едностранно увеличение на лихвения процент, съобразно заключенията на приетите две единични заключения ССчЕ и частично ги е отхвърлил като неоснователно поради изтекла 5 годишна погасителна давност. Съдът е счел за основателно направеното възражение за давност, като е приел че давностният срок за вземанията по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД е петгодишен и тече от момента на получаване на плащането, т.е че исковете за връщане на неоснователно заплатените суми по двата иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, са погасени по давност за периода до 14.04.2010г., тъй като исковата молба е подадена на 14.04.2015г. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: възможно ли е банката да прогнозира курса на чуждестранна валута за 35г. напред, какви са критериите за да се определи дали банката е предоставила достатъчно инфармация на ясен и разбираем език на кредитополучателя, задължен ли е съдът да изясни обстоятелствата дали кредитополучателят е разбрал клаузите на договора, за които се спори дали са равноправни, счита ли се печалба реализирана от банка, вследствие предоставената услуга по обмяна на валута, за печалба реализирана в следствие договор за кредит в чужда валута, следва ли валутния риск да се преценява върху период, който сътавлява една четвърт от 35 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв е курса на швейцарски франк за останалите 27години от договора. Поддържа, че решението е постановено в противоречие с решение на СЕС C-119/2017г., С-186/16г. и Директива 93/13/ЕИО и че са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на решение от 12.09.2019г. по т.д.№1392/2018г. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. По поставените въпроси е налице практика на ВКС, обективирана в решение от 07.11.2016г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о. И решение от 08.11.2017г. по т. д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., както и решение от 06.11.2019г. по т.д.№848/2017г. на ВКС, ТК, І т. о. В същите се приема, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми –чл.145, ал.2 ЗЗД. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, състави на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата. При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието, че не е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1, вр. ал.2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. В решение от 09.09.2019г. по т. д. № 2481/17 г. на ВКС, ІІ т. о. е направено разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗД. Предвид транспонирането на посочената от жалбоподателя Директива в националното право на Република България /пар. 13а, т. 9 ДРЗЗП тълкуването на термина "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя" по чл. 143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС. Именно в решение № С-186, цитирано от жалбоподателя относно тълкуването на чл. 3, пар. 1, чл. 4, пар. 2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори е посочена необходимостта тези клаузи да бъдат договорени на ясен и разбираем език. Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. С определението си по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13. С оглед изложеното, и при съобразяване, че при постановяване на обжалваното решение, практиката на СЕС, подробно разгледана в обжалваното решение, е съобразена от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП е формулиран на базата на преценката му, че спорните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че същите не са ясни и конкретни, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Липсват каквито и да било доводи за неправилно формирана съдебна практика нуждаеща се от промяна, а и въобще от изброените решения на съдилищата не е установено, че същите обективират практика, поради неустановеност на влизането им в сила. Или дори и да се приеме че поставените във връзка с това основание въпроси са релевантни / въпреки че са изцяло свързани с защитната теза на касатора и преповтарят вече разгледаните въпроси/ то налице би било само общо основание при необоснован допълнителен критерий. Освен това по поставените въпроси, свързани с критериите за определяне индивидуалните договорености, наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите и наличие на хипотезата на чл. 144, ал. 1, т. 1 ЗЗП и чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП спрямо банка като доставчик на финансова услуга е налице константна съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 77/15 г. по гр. д. № 4452/14 на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/15 по гр. д. № 1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в раздел І от изложението/, решение № 51/16 по т. д. № 504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/16 по т. д. № 154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 165/16 по т. д. № 1777/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/17 г. по т. д. № 2780/15 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са - клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя. Именно тези разрешения са възприети и от въззивният съд с обжалваното решение. В тази връзка поради наличие на константна практика на ВКС, страната не може да обоснове валидно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА С определение от 23.12.2020г. по гр.д.№3266/2019г. Софийски градски съд е оставил без уважение молба на В., Г. и В. Г. за изменение на решение от 28.07.2020г. по същото гражданско дело в частта за разноските. За да постанови обжалваното определение съдът е приел, че направеното от ответната банка възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно и при обжалваем интерес от 20 898,20 лева минимален размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г., е в размер на сумата 1 156,97 лв., поради което е намалил претендираното възнаграждение от 4000 на 2000лева. Изложил е съображения за това, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ, съгласно която възнагражденията се определят съобразно броя и вида на предявените искове поотделно за всеки, е приета през 2016г., т.е след сключване на процесния договор за правна защита и е неприложима. Отделно от изложеното, в представения договор за правна защита и съдействие не е обективирано уговорено адвокатско възнаграждение за всеки иск поотделно, а общо за процесуално представителство по делото, поради което липсва основание да бъде изчислено по визирания от часните жалбоподатели начин. В частната си жалба пред ВКС жалбоподателите поддържат, че съдът неправилно е намалил размера на адвокатското възнаграждение на 2000лева по направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, а следва да се присъди договореното такова от 4000лева, тъй като то е по- ниско и от минималното такова/ което е 2721 лева/, но определено поотделно за всеки един от исковете им. Настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна. Действително разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1 предвижда за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, но в случая жалбоподателите са посочили в пълномощното от 12.03.2016г. договорено и заплатено възнаграждение в размер от 4000 лева, без да са договорили, че ще бъдат представлявани по множество искове и техния вид и да са определили възнаграждения за всеки един поотделно. В тази хипотеза и при направено от страна на банката възражение по чл.78, ал.5 ГПК съдът не може да извърши преценката за прекомерност на заплатеното възнаграждение, определайки сам по кой иск какво възнаграждение са заплатили жалбоподателите. Съдът правилно, като е съобразил разпоредбата на чл.7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г., е присъдил по-носък размер на разноските за заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат. Ето защо обжалваното определение следва да се потвърди. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответниците сумата 4000лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът