Определение № 153 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1093/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от Г. С. Г., чрез пълномощника му адвокат Н. И., против решение № 125 от 3.05.2010 г., постановено по гр.д. № 285 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е отменено решение № 54 от 18.11.2009 г. по гр.д. № 1348/2008 г. на Районен съд-Велико Търново и вместо него е постановено друго за осъждане на Г. С. Г. да предаде на М. Т. М. владението на описания недвижим имот и да му заплати разноски по делото. Ответникът по жалбата М. Т. М. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на ищецът е възстановено правото на собственост с решение от 9.04.1998 г. по гр.д. № 657/1997 г. на В. районен съд при условията на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, както и че ответника не може да се легитимира като собственик на основание § 4б ПЗР ЗСПЗЗ – същият не е ползувател, доколкото правото на ползване му е предоставено по време на действието на мораториума за разпореждане със земи и държавно, общинско и друго имущество, наложен с решение от 17.08.1990 г. на Великото Н. събрание /ДВ бр.69/28.08.1990 г./, а и в преписката липсва заповед по § 62, ал.3 ППЗСПЗЗ, уведомление до собствениците за издадена заповед със срок за обжалване, заповед по чл.62, ал.4 ППЗСПЗЗ за утвърждаване на оценката на имота и уведомление до собствениците за утвърдената оценка и възможността да я обжалват. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че е придобил собствеността по давност, доколкото същия не може да се ползва от кратката придобивна давност, а липсва десетгодишно непрекъснато владение от 23.09.1999 г. до предявяването на иска на 19.06.2009 г., като същевременно е установено, че имота е изоставен, т.е. върху него изобщо не е упражнявана фактическа власт. Касаторът счита, че следва да се допусне касационно обжалване, доколкото решението на въззивната инстанция противоречи на това на първата инстанция и тъй като правилното решаване на въпроса дали Г. С. Г. владее недвижимия имот на основание годно да го легитимира като собственик и ползвател ли е бил същия по смисъла на § 4 ЗСПЗЗ е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Различните правните изводи, до които стигат първоинстанционен и въззивен съд при инстанционното разглеждане на делото, са извън приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, в който смисъл са и указанията в т.3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 т. по т.д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК. Въпросите относно легитимацията на ответника като ползувател и собственик са обосновани с твърденията какви обстоятелства са установени по делото /наличие на изискванията на § 4б, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ, спазване от негова страна на процедурата по закон и снабдяването му с нотариален акт за собственост, непрекъснато владение на имота от 1990 г. до 1999 г. като ползувател, а после като собственик, без някой да е оспорвал правата му/, а не с непълнота, неяснота или противоречие в нормативната уредба или пък с необходимост от осъвременяване на съдебната практика, каквото е приложното поле на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По същество тези доводи са свързани с наличието на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които обаче не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Касаторът следва да възстанови на ответника по жалбата направените по повод настоящото производство разноски в размер на 200 лв., представляващи заплатено възнаграждение за процесуално представителство от адвокат К. С.. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение