Определение № 2096 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 303/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на З. П. О., П. З. О. и Е. З. О., представлявани от адв. Г. М., срещу определение № 2234 от 11.09.2024г. по в.ч.гр.д. № 2367/2024г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 240 от 08.07.2024г. по т.д. № 50/2023г. на Окръжен сд Благоевград за спиране на производството по делото до приключване на н.о.х.д. № 793/2024г. на Окръжен съд Благоевград.

Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение процесуалния закон. Сочат, че въззивното определение е немотивирано и не съдържа обсъждане на направените от тях доводи. Твърдят още, че постановеното определение е недопустимо, тъй като първоинстанционнит съд първо е оставил без уважение искането на ответника за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, но в един по-късен момент, без да е направено ново искане от ответника, е постановил атакуваното определение за спиране на делото. Поддържат, че изходът на наказателното производство не е обуславящ, а въпросите, които съгласно чл.300 ГПК са задължителни за гражданския съд, могат да бъдат изяснени и в производството по предявения иск против застрахователното дружество. Сочат, че въззивният съд не е съобразил спецификите на предявените искове, като не са отчели специфичното им качество на потребители, за които е предвидена възможност за избор да предявят иска си пред граждански или наказателен съд и веднъж направен, този избор задължава съда и той не може служебно или по възражение на ответника до го дерогира. Излагат подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като с оглед уредбата на задълженията на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и фактите, обуславящи отговорността на застрахователя, присъдата на наказателния съд срещу делинквента не във всички случаи ще има значение за решаване на гражданското дело по иск на увредения срещу застрахователя. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочат следните процесуалноправни и материалноправен въпроси:

1. Следва ли при постановяване на своето определение въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи собствени мотиви по тях?

2. Каква е отговорността на застрахователя по предявен пряк иск на увреденото лице пред граждански съд?

3. Присъдата на наказателния съд срещу делинквента във всички случаи ли ще има значение за решаване на гражданското дело по иска на увредения срещу застрахователя?

4. Присъдата на наказателния съд преюдициална ли е спрямо предмета на гражданското дело?

Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД не представя отговор на частната касационна жалба.

Третото лице-помагач Р. А. А. не представя отговор на частната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд за спиране на производство по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е приел, че фактическият състав, обуславящ претендираната по делото отговорност на застрахователя по чл.432, ал.1 КЗ включва твърдените от ищците факти за наличие на виновно, противоправно и увреждащо поведение на застрахования при него водач. Намерил е, че ако увреждащото му деяние съставлява и престъпление и срещу водача има внесен обвинителен акт в съда, както в случая, за извършено престъпление по чл.343 НК, то образуваното наказателно производство пред съд е основание по чл.229, ал.1 ,т.4 от ГПК за спиране на делото по преките искове. Посочил е, че по този начин сезираният с тях съд ще съобрази задължителната сила на присъдата – чл.300 ГПК. Счел е, че докато съществува процесуалната пречка пред надлежното упражняване на правото на иск, съдът няма право и задължение да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на делото.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

В частната жалба е изложен довод за недопустимост на потвърденото от въззивния съд определение на първоинстанционния съд за спиране на делото поради липса на направено от ответника искане. Този довод е неоснователен, тъй като съгласно разпоредбата на чл.229, ал.1 ГПК съдът е длъжен да спре производството по делото при осъществяване на предвидените в т.2-т.7 предпоставки дори и без да е сезиран с такова искане от страните с оглед задължението му служебно да следи за наличие на процесуалните предпоставки за развитие на процеса. За пълнота следва да се посочи, че в случая искане за спиране на делото поради наличие на висящо наказателно производство в съдебна фаза е направено от ответника.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви по тях, е релевантен, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд, осъществяващ контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика, като е преценил всички правно релевантни факти и събраните доказателства и въз основа на това е разрешил процесуалноправния въпрос, включен в предмета на производството.

Вторият материалноправен въпрос е формулиран общо теоретично, не е обсъждан от въззивния съд и частните жалбоподатели не са обяснили значението му за изхода на делото, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.

Последните два процесуалноправни въпроса, отнасящи се до преценката за наличие на предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото, в което се реализира гражданската отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” спрямо пострадалото лице при наличие на наказателно производство в съдебна фаза, се явяват обуславящи изхода на делото. Не е налице обаче основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика, обективирана в определение № 134 от 2.04.2020г. по ч.т.д. № 468/2020г., I т.о., определение № 290 от 1.09.2020г. по ч.т.д. № 1303/2020г., I т.о., определение № 342 от 28.07.2022 г. по ч.т.д. № 653/2020г., II т.о., определение № 440 от 16.06.2023 г. по ч.т.д. № 796/2023г., ІІ т.о., определение № 493 от 28.06.2023 г. по ч.т.д. № 882/2023г., ІІ т.о., определение № 100/06.12.2018г. по ч.т.д. № 202/2018г. на ІІ т.о. и др. Съгласно така формираната практика пречка за надлежното упражняване на правото на иск е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него престъпление са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. Прието е, че поради обвързаността на гражданския съд, разглеждащ прекия иск на увреденото лице по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), респ. чл.432, ал.1 КЗ, от влязлата в сила присъда срещу водача, реализирал уреждащото ПТП, по въпросите за авторство на деянието, противоправността и вината на дееца - чл.300 ГПК, изходът на наказателното производство срещу водача е от значение за правилното решаване на спора по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), респ. чл.432, ал.1 КЗ, и с оглед на това исковото производство подлежи на спиране до приключване на наказателното производство на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК - когато наказателното производство е в досъдебна фаза, или на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК - когато наказателното производство е в съдебна фаза. Пояснено е, че фактът на престъплението би бил от значение за изхода на гражданския спор тогава, когато има пълно тъждество между престъпното действие, извършено от лицето, срещу което е образувано наказателното производство, и личността на делинквента и противоправното вредоносно деяние, които са предмет на доказване в производството по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.), респ. чл.432, ал.1 КЗ. Настоящият състав напълно споделя така формираната постоянна практика на ВКС. В случая произнасянето на въззивния съд за съществуване на основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по исковете по чл.432, ал.1 КЗ, за да бъде съобразено решението по претенциите за обезщетяване с крайния изход на наказателното производство срещу водача, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответния застраховател, е в съответствие с посочената практика на ВКС.

Частните касационни жалбоподатели не са обосновали искането си за допускане на касационен контрол на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а наличието на формирана по поставените процесуалноправни въпроси практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, изключва допускане на касационен контрол на посоченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение