Определение № 1613 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4839/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 119/20.06.2022 г. по в. гр. д. № 140/2022 г. Ямболският окръжен съд е потвърдил решение № 260392/14.12.2021 г. и решение № 260014/16.02.2022 г., постановено по реда на чл. 247 и чл. 251 ГПК, по гр. д. № 123/2021 г. на Ямболския районен съд, с които „Практикер Ритейл" ЕООД [населено място] е осъдено на основание чл. 50 ЗЗД да заплати на И. Т. О. сума в размер на 5 500 лв. - частичен иск от сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от вещ, собственост на ответника, в резултат на спъване в анти-паркинг табуретка, поставена пред хипермаркет „Практикер" в [населено място], и служеща за отделяне на пешеходното от автомобилното движение, което довело до падане върху терена от собствен ръст на 16.08.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, както и сумата от 1 770 лв. - разноски пред първата инстанция; решението е постановено при участието на ЗК „Уника“ АД - трето лице-помагач на ответника.

Въззивният съд е приел, позовавайки се на заключението на приетите по делото техническа и психологическа експертизи, че височината на анти-паркинг табуретките не отговаря на установеното изискване с Наредба № РД-02-20-6/19.12.2016 г. за техническите изисквания за физическа сигурност на строежите, за височина от 0.5 м., и че видимостта им в по-голяма степен ще се постигне при ползване на ярки цветове при оцветяването и ако самите ограничители са по-високи и със заоблени форми, че при поставянето на кубовете ответникът е допуснал нарушения на нормативно предписаните технически правила за размерите им, като има техническа възможност за привеждането им в съответствие с тези правила, за да са добре видими ограничителите. Налице е нарушение и на общоприетите правила за цвят на кубовете, улесняващи възприемането и видимостта им. Именно собственикът - ответникът, е този, който има задълженията по поддържане на вещта в изправно състояние и задължението да следи за изправността й при наличие на техническа възможност за отстраняване на евентуален недостатък, така че тази вещ да бъде безопасна. Липсата на дължимата грижа в това отношение представлява бездействие на ответника, от което са последвали щетите за ищеца като обстоятелство, обуславящо отговорността на собственика по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. При правилното разрешаване от районния съд на източника на правоотношенията между страните по делото дадената от същия неправилна правна квалификация по чл. 50 ЗЗД не е възприета от въззивния съд като основание за отмяна на първоинстанционното решение.

От съвкупната преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, видеозаписа на инцидента, представената медицинска документация и заключението на медицинската експертиза въззивният съд е приел, че увреждането е настъпило при падането на ищеца в резултат на спъването в анти-паркинг табуретката, в пряка връзка с противоправните действия на ответника по поставяне и монтиране на предпазните кубове с размери и цвят, неотговарящи на нормативните изисквания и общоприетите правила за видимост и възприемане, правещи ги по този начин трудно видими за възприемане от околните, при презюмирана вина на ответника, от което е заключил, че всички елементи на непозволеното увреждане са налице. При спъването и падането пострадалият е получил контузия в лявата раменна кост, изразила се в счупване на нейната горна трета в областта на шийката, с наличие на болезнен травматичен оток на меките тъкани в областта и кръвонасядане. Наложило се е обездвижване на ръката за период, по-дълъг от два месеца, през който ищецът е изпитвал болки, бил е ограничен в движенията, възпрепятстван да се самообслужва, с нужда от чужда помощ, не е посещавал работа. Претърпените болки и страдания както по време на злополуката, така и по време на лечението, неудобствата от имобилизацията на ръката и установеното от вещото лице-лекар обстоятелство, че ищецът не е изцяло възстановен понастоящем и са ограничени движенията на раменната става, придружени с болезненост, е справедливо да бъдат обезщетени със сумата 8 000 лв.

Въззивният съд е приел, че в случая обективно, макар и в по-ниска степен на съпричиняване, поведението на пострадалия ищец е в причинна връзка с вредоносния резултат. Приближавайки входа на хипермаркета и поставените пред него анти-паркинг табуретки, ищецът е носил стоките, предназаначени за връщане, на нивото на очите си, бил е невнимателен и така е създал възможност да не възприеме предпазните кубове и да възникне вредоносният резултат, обусловен от създадената преди това опасност от деликвента-ответник. Обективно, без да се търси вина в неговото поведение, то е в причинна връзка с резултата. Поради това определеното обезщетение следва да се намали с 25% /1/4/ или със сумата 2 000 лв., съответна на съпричиняването от страна на пострадалия, до дължимото обезщетение в размер на 6 000 лв. При положение, че искът е предявен като частичен - за сумата 5 500 лв. от общата сума 40 000 лв., същият е изцяло основателен и доказан и правилно е уважен от районния съд в посочения размер.

Въззивният съд е приел за правилно и решението на първата инстанция, постановено по молбата на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка и за тълкуване на постановеното по спора решение.

Въззивният съд е приел, че в случая не е налице несъответствие между мотивите и диспозитива на постановения съдебен акт, което да може да бъде поправено по реда на чл. 247 ГПК. Формираната от съда воля за основателност изцяло на предявения иск, заявен като частичен, е намерила своя точен израз в мотивите на решението. Действително, в мотивите съдът е пропуснал да посочи, че при размер на съпричиняване от 1/4, сумата на обезщетението от 8 000 лв. следва да се намали с 2 000 лв. и дължимото от ответника обезщетение е в размер на 6 000 лв. Съдът обаче е посочил, че искът е изцяло основателен и доказан в предявения размер от 5 500 лв. и това не е довело до несъответствие на формираната воля за основателност изцяло на предявения частичен иск и постановеното в диспозитива на решението.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение не е и неясно. Съдът е уважил изцяло предявения като частичен иск за сумата 5 500 лв., посочвайки и, че общото вземане е в размер на 40 000 лв. Не се пораждат съмнения за правилното прилагане на решението, а в случая се иска тълкуване на мотивите на съдебното решение, поради което молбата за тълкуване по чл. 251 ГПК е неоснователна. Посочил е, че искането на ищеца за тълкуване на решението е свързано с незнанието на правните последици при уважаване на частичен иск, а именно: когато ищецът предявява частичен иск, той е въвел като предмет на делото само част от спорното право, и по отношение на него се разпростира силата на присъдено нещо на постановения съдебен акт. Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на присъдено нещо и относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявяване в друг исков процес на иск за защита на вземането за разликата до пълния предявен размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Или - формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Само правопогасяващите и правоотлагащите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане и по друг начин, или е възможно да се твърдят факти, които отлагат изискуемостта на вземането.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който счита същото за неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по иска и от третото лице - помагач не са подадени отговори.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:

1. Бил ли е длъжен Ямболският окръжен съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи мотиви по всяко релевантно за спора доказателство, като обсъди съображенията на страните - по този въпрос касаторът поддържа противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II-ро т. о., решение № 134/30.12.2014 г. по т. д. № 34/2013 г. на II-ро т. о., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на II-ро т. о., решение № 68/03.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2010 г. на IV-то г. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II-ро т. о., и определение № 71/06.02.2019 г. по т. д. № 1204/2018 г. на II-ро т. о.

За да постави този въпрос, касаторът сочи, че проявявайки странна и необяснима пристрастност, която налагала да се отведе от разглеждането на делото, въззивният съд е решил делото, като не пожелал да узнае и обсъди доводите на защитата му, изложени в представените в дадения 10-дневен срок писмени бележки;

2. Могат ли да се събират пред въззивния съд доказателства за факти, за които първата инстанция в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК е отказала събирането им - касаторът поддържа, че обжалваното решение противоречи на следната практика на ВКС: ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК, решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I-во т. о., и решение № 60162/26.01.2022 г. по т. д. № 2482/2018 г. на II-ро т. о.

Касаторът сочи, че недопускайки до разпит св. О. и неизяснявайки въпроса дали в рамките на половин година е настъпило подобрение на здравословното състояние на ищеца, съдът е определил размер на дължимото обезщетение при ненапълно изяснена фактическа обстановка, като не е обсъдил наведените доводи относно новонастъпилите обстоятелства между двете съдебни заседания - това, в което свидетелката е била разпитана, и това, в което делото е взето за решаване;

3. Длъжен ли е съдът по делата за претърпени неимуществени вреди от деликти да съобрази практиката на съдилищата по сходни казуси като ориентир и наред с това да вземе предвид конкретните установени и доказани в процеса факти и обстоятелства, при което на базата на принципа на справедливостта да ги приложи и да намерят израз в присъждане на еквивалентно парично обезщетение - по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 213/19.11.2019 г. по гр. д. № 714/2019 г. на ВКС, III-то г. о.

4. Ако при частичен иск присъдената сума е определена въз основа на глобално дължимо обезщетение в размер, по-малък от претендирания, следва ли в диспозитива на решението да се запише, че присъдената сума е част от търсената сума или че е част от глобално определената сума в мотивите - поддържа се противоречие с решение от 15.04.2020 г. по в. гр. д. № 15057/2018 г. на Софийския градски съд, ГО, IV-А въззивен състав, и ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, изхожда от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, и макар да е насочена срещу решение по въззивно дело с цена на иска над 5 000 лв., е недопустима в частта, с която е потвърдено решение № 260392/14.12.2021 г. по гр. д. № 123/2021 г. на Ямболския районен съд, като съображенията за това са следните:

Предмет на делото е иск за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане, предявен като частичен за сумата 5 500 лв., при пълен размер на вземането от 40 000 лв. С първоинстанционното решение № 260392/14.12.2021 г. искът е уважен за пълния предявен размер.

С решение № 260014/16.02.2022 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка, съответно - за тълкуване на постановеното по спора решение.

Ищецът е подал насрещна въззивна жалба срещу основното решение.

Подал е въззивна жалба срещу решението по чл. 247 и чл. 251 ГПК.

Насрещната въззивна жалба, съдържаща оплакване за неправилно определен общ размер на обезщетението от 8 000 лв., вместо от 15 000 лв., какъвто извод според въззивника се налагал от събраните по делото доказателства, е оставена без разглеждане с определение № 232/16.05.2022 г. по в. гр. д. № 140/2022 г. на Ямболския окръжен съд и производството по делото в тази част е прекратено. Изложени са съображения, че за ищеца липсва правен интерес да обжалва положителното за него решение, с което предявеният частичен иск е уважен изцяло, а мотивите към съдебното решение не подлежат на самостоятелно обжалване съгласно т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; посочено е, че въззивният съд ще изложи изводите си по юридическите и доказателствени факти по делото по повод подадената от третото лице-помагач въззивна жалба срещу основното решение, а по въззивната жалба на ищеца срещу решението по чл. 247 и чл. 251 ГПК ще се произнесе по оплакването му за дължимото произнасяне с диспозитива на съдебното решение. Определението е съобщено на 02.06.2022 г. на процесуалния представител на ищеца и не е обжалвано, поради което е влязло в сила.

С въззивното решение са потвърдени както основното първоинстанционно решение, така и решението, постановено по реда на чл. 247 и чл. 251 ГПК.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца.

Право да подаде касационна жалба има тази страна, която е обжалвала първоинстанционното решение и жалбата е разгледана, но не е уважена с въззивното решение. Същата страна има право на касационно обжалване на въззивното решение и в хипотеза на подадена от противната страна въззивна жалба, която е уважена, т. е когато въззивният съд е променил резултата по делото.

В случая въззивната жалба, подадена от ищеца срещу основното решение, не е разгледана, а е върната, а по въззивната жалба на третото лице-помагач на ответника резултатът не е променен. При това положение касационната жалба на ищеца срещу въззивното решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил основното първоинстанционно решение, е недопустима. Тя е недопустима и поради липсата на правен интерес. Наличието на правен интерес е необходима предпоставка както за предявяването на иск за защита на претендираното субективно материално право, така и за обжалване на постановеното по иска съдебно решение. Правен интерес от обжалване ще е налице, когато постановеното решение е неблагоприятно за обжалващия. Ако искането на страната е уважено, за нея не съществува правен интерес да обжалва такова решение. В случая предявеният като частичен иск е уважен за целия предявен размер от 5 500 лв., т. е. решението е благоприятно за обжалващия ищец, а това води до недопустимост на подадената от него касационна жалба в тази й част.

Обстоятелството, че ищецът е поискал поправка на очевидна фактическа грешка, евентуално - тълкуване на основното първоинстанционно решение, и и е подал въззивна жалба срещу акта на районния съд по чл. 247, съответно - по чл. 251 ГПК, не променя горния извод.

По изложените съображения касационната жалба, подадена от ищеца, ще бъде оставена без разглеждане в означената част, а образуваното по нея производство - прекратено.

След приключване на производството по настоящото определение делото да се върне на същия състав на ВКС, І-во г. о., за продължаване на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260014/16.02.2022 г., постановено по реда на чл. 247 и чл. 251 ГПК.

Водим от изложеното Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.