Определение № 2242 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 892/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В., и двамата със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Б. Б., срещу въззивно решение № 122 от 30.09.2022 г. по в.гр.д. № 303/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260002 от 04.04.2022 г. по гр.д. № 50/2021 г. по описа на Окръжен съд – Търговище. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ищците Ц. Ц. и Р. В. срещу Х. Ц. Ц. искове за обявяване нищожност на договор за продажба на земеделска земя, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., дело № ..г., от..г., на нотариус П. Н. – № 680, извършена между Ц. Ц. К. и Х. Ц. Ц., на основание противоречие с добрите нрави и евентуално поради привидност на сделката. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Х. Ц. Ц., [населено място], чрез адвокат В. Д., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски, за което е представен договор за правна защита и съдействие от 01.02.2023 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени искове за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № .. г., том .. дело № ... г. на нотариус П. Н., с който Ц. Ц. К. е продал на Х. Ц. Ц. 76 поземлени имоти, респ. идеални части от такива, находящи се в землището на [населено място], [община], област Т., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави при твърдения за липса на еквивалентност на насрещните престации и цена многократно по-ниска от пазарната стойност на имотите, и евентуално на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД поради привидност и относителна симулативност на договора за продажба като такъв, прикриващ действителен договор за дарение. Установено е, че страните по делото - ищците Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В. и ответникът Х. Ц. Ц. са деца от различни бракове и наследници на прехвърлителя Ц. Ц. К., починал на 18.02.2020 г. От заключението по повторната съдебно-техническа експертиза, което съдът е посочил, че напълно кредитира като изготвено от специалист в изследваната област, пълно, ясно и обосновано, е установено, че пазарната стойност на имотите към датата на сделката 04.11.2019 г. се равнява на 362 716 лв. - 11,79 пъти по-висока от данъчната оценка и продажна цена по сделката 30 758,21 лв. Близка до тази стойност е и оценката на вещото лице по първоначалната експертиза – 10,77 пъти по-висока стойност на имотите от тази по нотариалния акт. Въз основа на това съдът е приел, че продажбата е изповядана между страните по сделката – баща и син при цена равна на данъчната оценка и около 11 пъти по-ниска от пазарната оценка на имотите. Направил е извод, че доколкото се касае за сделка между близки лица и цената е равна на данъчната оценка, не е налице значителна нееквивалентност на ответната престация, водеща до абсолютна, изначална, непоправима нищожност поради накърняване на добрите нрави и сделката не е нищожна на това основание, като са отхвърлени възраженията на ищците в този смисъл. По отношение на второто твърдение за симулативност на сделката, съдът е приел, че също е останало недоказано, тъй като видно от събраните по делото доказателства на 07.11.2019 г. по банковата сметка на продавача е постъпила сумата от 30 758, 21 лв., преведена от купувача с основание „покупка на земя“. Съдът е приел, че цената по договора е платена и същата не е била върната на купувача, тъй като след това Ц. Ц. К. е превел пари на едноличното дружество с ограничена отговорност „Ц. Ц. К.“ на основание „заем“. Съдът е посочил, че търговското дружество е различен правен субект от физическото лице – собственик на капитала, поради което е отхвърлил като неоснователен и евентуалния иск за нищожност поради относителна симулативност на договора за продажба с прикриване на дарение. За неотносими са приети и наведените с писмената защита на ищците оплаквания, основани на твърдения за влошеното здравословно състояние на прехвърлителя към датата на сделката или въвеждането му в заблуждение, тъй като не са били предмет на първоинстанционното производство и следователно са преклудирани.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Длъжен ли е съдът при преценката на това дали се накърняват добрите нрави поради нееквивалентност да не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а да обхване и всички останали обстоятелства, установени по делото, във всеки конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително техните мотиви да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по него?“. Твърди се противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, решение № 50180 от 24.10.2022 г. по гр.д. № 3362/2020 г., IV г.о., ВКС, решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр.д. № 3796/2019 г., IV г.о., ВКС и други.

2. Твърди се противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, по въпроса за задължението на съда за субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма и събиране и преценка на доказателствата.

3. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително и по доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса?“. Твърди се противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, решение № 698 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 14/2010 г., III г.о., ВКС и други.

Първият, поставен от касатора въпрос, е обусловил дейността на въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение, но е решен съобразно задължителната практика, включително и тази представена от касатора. Според нея съществената нееквивалентност на насрещните престации по един двустранен възмезден договор, наведена от ищеца като основание на иска му за нищожност на договора, може да съставлява накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. В тази връзка следва да се има предвид и че съгласно принципа на свободата на договаряне, закрепен в чл. 9 ЗЗД, известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като приложението на принципа предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Накърняване на добрите нрави е налице единствено при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително – техните мотиви да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по него. Нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното положение на другата страна; когато се ограничава прекомерно личната свобода, свободното творчество, упражняването на професия или свободната стопанска инициатива, както и конкуренцията; когато се уговарят имуществени облаги за сключването на брак, даването на съгласие за осиновяване; договорите върху неоткрити наследства; ограничаване на възможността някой да се разпорежда с имуществото си в случай на смърт. Нееквивалентността на престациите и уговаряне на продажна цена, равна на данъчната оценка, не води до нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда. Когато продажбата е сключена между близки роднини, еквивалентността се преценява наред с други морални съображения и имуществени отношения. Съдът е направил тази преценка като е взел предвид всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, доказани в хода на производството, във връзка със сключването на процесната сделка между баща и син и на цена равна на сбора от данъчните оценки на имотите.

Останалите два въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, възражения на страните и да обсъди всички доказателства също са относими, но отново не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В трайната и непротиворечива практика, включително и посочената от касатора, е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика.

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна би следвало да се присъдят установените като реално направени разноски. Видно от представения договор за правна защита и съдействие страните са уговорили адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв., но не са представени доказателства за реалното му заплащане, а в договора не е вписано, че възнаграждението е платено в брой. Доколкото не се установява реалното заплащане на претендираните разноски по смисъла на т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, то такива не следва да бъдат присъждани.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд