Определение № 761 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4726/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Р. П., чрез адв. Е. З., срещу решение № 4848 от 15.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2068/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е: 1/ обезсилено решение № 8651 от 25.05.2023 г., постановено по гр. д. № 32248/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решение № 12164 от 03.11.2022 г. по същото дело, като е отхвърлен предявеният от Г. Р. П. иск за прогласяване нищожността на заповед № ЗЧР-7/20.04.2022 г. на главния инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет и е прекратено производството по делото в тази част; 2/ потвърдено основното първоинстанционно решение за отхвърляне като неоснователни на предявените от Г. Р. П. срещу Инспектората към Висшия съдебен съвет искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, във вр. с чл. 225 КТ, за признаване за незаконно извършеното със заповед № ЗЧР-7/20.04.2022 г. уволнение, за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „експерт с юридическо образование в специализираната администрация на Инспектората към ВСС“ и за осъждане на ответника да му заплати сумата от 24 757 лв., обезщетение за оставане без работа за периода от 20.04.2022 г. до 20.10.2022 г. В касационната жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК уточнените от настоящия състав процесуално правни въпроси: 1/ за мотивите на въззивното решение и за задълженията на въззивната инстанция във връзка с преценката на доказателствата, доводите на страните и правните изводи, и 2/ обезсилването като недопустимо на допълнително решение, постановено от първостепенния съд по изрични указания на въззивна инстанция, съставлява ли съществено процесуално нарушение. Касаторът твърди, че по тези въпроси произнасянето на въззивния съд е в противоречие с правните разрешения, дадени в съдебната практика, обективирана в решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 78/1973 г. на ОСГК на ВС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя въпросите: 1/ „Съставляват ли нарушение на трудовата дисциплина, даваща основание за налагане на дисциплинарно наказание, действия или бездействия на работника или служителя извън кръга на служебното му правоотношение, извън службата му в частния /личния му живот/, когато действа в защита на своята личност, чест и достойнство?“; 2/ „Може ли само на база решение на съд с оглед отношения между работника и трето лице, което не е във връзка с трудовото правоотношение, а изразява само личното отношение на третото лице към работника, да се приеме, че са налице основания за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“?“; 3/ „Излиза ли извън предмета на спора съдът, в случай, че предмет на иска е трудов спор за отмяна на заповед, с която е наложено наказание дисциплинарно наказание „уволнение“, а се разглежда крайният акт на приключило производство по дело от частен характер, което е между ищеца и трето лице, извън кръга на службата му и касае единствено и само личния му живот?“; 4/ „При липса на основания, визирани в разпоредбата на чл. 186 КТ, които изключват вина на работника за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ и при липса на доказателства, установяващи злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на предприятието, допустимо ли е ангажиране на отговорността на работника за неизпълнение на трудовите му задължения?“. Във връзка с тези въпроси касаторът не излага обосновка защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага единствено аргумента, че съдът е основал решаващите си изводи единствено на постановеното по НЧХД решение с предмет междусъседски отношения извън кръга на службата му, което е „административен акт, който не е задължителен за съдилищата“. В изложението си касаторът поддържа и наличие на основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Счита, че решението е очевидно неправилно, тъй като е в явно противоречие с Конституцията и с действащите разпоредби на КТ; съдът не е преценил правилно доводите, възраженията на страните, не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, не е отчел спецификата на отношенията му с третото лице, както и добросъвестното изпълнение от негова страна на трудовите задължения и нарушенията на работодателя при налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Счита също, че неправилно съдът е придал обратно действие на решението на КС от 27.09.2022г. относно тълкуването на дейността на ИВСС две години след изтичане на мандата му и не е съобразил висящото дело пред СЕС и заключението на генералния адвокат относно възможността „де факто“ да се продължи дейността на инспекционен орган след изтичане на определения от Народното събрание на Република България срок. Ответната страна по жалбата Инспекторат към Висшия съдебен съвет, чрез юрк. Д. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. На настоящия състав е служебно известно наличието на висящо пред Съда на ЕС производство по съединени дела C-313/23, C-316/23 и C-332/23. Същото е образувано по отправени от Софийски районен съд преюдициални запитвания по въпроси, свързани със съвместимостта с член 19 ДЕС на национална правна уредба, която разрешава на членовете на инспекционен орган на магистратите, разполагащ с правомощия в областта на дисциплинарните производства срещу съдии и прокурори, да продължат да изпълняват de facto и за неопределен срок функциите си след законоустановения срок на мандата им. Доколкото произнасянето на Съда на ЕС по включените в предмета на преюдициалните запитвания въпроси е от значение за правилното решаване на спора и произнасянето по настоящото дело, имащо за предмет преценка за законосъобразност на заповед за прекратяване на трудово правоотношение, издадена от главен съдебен инспектор след изтичане на мандата му, то на основание чл. 631, ал. 1 ГПК, производството по него следва да бъде спряно до произнасянето на Съда на ЕС по съединени дела C-313/23, C-316/23 и C-332/23. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,