Определение № 766 от 07.11.2017 г. на ВКС по д. № 2006/2017 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Силистренски окръжен съд по гр.д. №212/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени в размер на съответно 13 667 лв. и 15 232 лв. предявените срещу касатора от [фирма], [населено място] и от [фирма],гр. А. искове по чл.49 ЗЗД, за обезщетяване на имуществени вреди в резултат на възложено от ответника въздушно пръскане с препарат за растителна защита / хербицид/, засегнало засети от ищците с царевица и слънчоглед земеделски площи. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че от значение за точното прилагане на закона в случая са въпросите: Съобразен ли е потвърдителният диспозитив на въззивното решение с наличните по делото доказателства за конкретния вид причина, довела до възникване на увреждането? Представлява ли процесуално нарушение неустановяването на конкретната причинна връзка между действията на посочения делинквент и вредоносния резултат? Подлежи ли на уважаване иск за обезвреда при липса на конкретни доказателства за причината за увреждането, като вид противоправно поведение – действие/ бездействие и като белези на противоправността на деянието? Допустимо ли е в хода на гражданския процес въззивната инстанция да установява действия и бездействия, наказуеми по административен ред и ако установи, следва ли да спре производството до произнасянето на административен орган? В случай, че липсва влязъл в сила административен акт, установяващ нарушението с материална доказателствена сила, достатъчна ли е констатация за нарушение на административни правила, с оглед уважаване на деликтна претенция? Според касатора в противоречие с цитираната практика на ВКС е решен от въззивния съд въпросът: Дали въззивният съд следва при постановяване на акта си да обсъжда материални основания за налично противоправно поведение, които не са повдигани и поддържани, и въз основа на такива основания да приеме, че това противоправно поведение е източник на задължението за обезвреда? Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: За да уважи исковете въззивният съд е приел, че ищците са обработвали през стопанската 2014-15 г. земеделски площи в землището на [населено място], общ А., засети съответно с царевица и слънчоглед. В края на м. юни 2015 г. ответното дружество предприело въздушно пръскане с препарат за растителна защита на обработван от него съседен земеделски блок, засят с рапица. Няколко дни след пръскането посевите на ищците се увредили като пожълтели и започнали да съхнат. Според приетата в производство по чл.207 ГПК експертиза причина за констатираното увреждане на посевитге на ищците е именно попадане на неселективен / увреждащ / хербицид върху тях. Т. пръскане се потвърждава и от показанията на свидетелите, ангажирани с извършването му – пилот на самолета и пълномощник на ответника, зареждал резервоара с ползваните препарати. Пръскането било предприето в нарушение на чл.107, т.3 и чл. 109 от З. и чл.64, ал.2 и чл.83 от З.. При тези данни въззивният съд е приел, че уврежданията на посевите на ищците са причинени пряко от противоправното поведение на ответника, изразяващо се в наредено от него забранено от закона въздушно пръскане с опасен хербицид, засегнало обработваните от ищците площи. Размерът на имуществената вреда / пропусната полза/ за всеки от ищците е определена с помощта на вещо лице като разлика между пазарната стойност на добивите от земеделските блокове след увреждането и добивите, които ищците биха реализирали при нормални условия. При данните по делото първите три въпроса, поставени в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, не съответстват на решаващите изводи на въззивния съд, който е посочил конкретно в какво се изразява противоправното и увреждащо поведение на ответника и е обосновал причинната му връзка с настъпилата вреда за ищците. Последните два въпроса – за административния ред за установяване на противоправността и необходимостта от вл. в сила адм. акт, не са поставяни и съответно не са разглеждани от съда – инстанция по същество. Затова въпросите от тази група не представляват общо основание за допускане на обжалването, съобр. указаното в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, т.1. Поставеният в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпрос пък не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС. И по настоящото дело ищците са изложили факти и обстоятелства, които се субсумират в хипотезата на чл.49 ЗЗД и сочат в какво се изразява противоправното поведение на изпълнителя на възложената от ответника работа – така въззивното решение не противоречи на решенията по цитираните гр.д. №696/09 г. и по гр.д. №929/10 г. на трето г.о. на ВКС. В. решение с изложените изводи относно предпоставките за ангажираната на осн. чл.49 ЗЗД отговорност на ответника и за конкретното противоправно негово и на изпълнителя на работата действие, не противоречи и на р. по гр.д. №4284/08 г. на четвърто г.о. на ВКС и Р №131/67 г. ОСГК, в които е посочено, че отговорността по чл. 45 и 49 от ЗЗД не се презумира, като вината е само един от елементите от фактическия състав при непозволеното увреждане и само тя се презумира. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.