Определение № 1292 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3235/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Българска социалистическа партия /БСП/ срещу въззивно решение на Софийски градски съд № 3814 от 15.12.2022 г. по гр.д.№ 9844/ 2022 г., в частта му, имаща характер на определение - с която частично е потвърдено определение на Софийски районен съд № 20042662/ 16.06.2022 г. по гр.д.№ 11516/ 2021 г. за оставяне без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение в частта за разноските на решение на Софийски районен съд № 3989 от 28.11.2022 г. по гр.д.№ 11516/ 2021 г. Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че в конкретния случай минималното възнаграждение за един адвокат за производство пред една инстанция възлиза на 803 лв, а не на 595 лв. Поддържа, че в случая възнаграждението на процесуалния представител на ищеца се определя според материалния интерес, тъй като исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ не били предявени самостоятелно, и минималното възнаграждение се определяло според уважения размер на иска Затова счита, че обжалваното определение, с което е отказано изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта, осъждаща го да заплати разноски по делото, е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига процесуалноправните въпроси „Когато от представените по делото доказателства – договор за защита и представителство – е видно, че страните са договорили адвокатското възнаграждение общо, а не поотделно за защита по всяка от претенциите / чл. 2, ал. 5 от посочената наредба/, то следва ли да се приложи разпоредбата на чл.7,ал.2 от Наредбата?“ и „Длъжен ли е съдът служебно да приложи чл. 20 ЗЗД, респ. да тълкува действителната воля на страните в договор за правна помощ?“. Жалбоподателят счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната по частната жалба страна Р. И. А. - Л. я оспорва като поддържа, че няма основание обжалваното определение да бъде допуснато до касационен контрол. Счита, че касаторът не е обосновал наличието на предпоставката по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, както и че по въпросите има установена практика, на която въззивното определение не противоречи. По същество поддържа неоснователност на частната жалба, защото са били налице всички основания за присъждане на платеното адвокатско възнаграждение в размер 1 000 лв, съразмерно на уважената част от иска. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Делото пред първоинстанционния Софийски районен съд е образувано под № 11516/ 2021 г. по искова молба на Р. И. А. - Л. против БСП, предявени са искове за установяване на незаконност на уволнение и за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа. В отговора срещу исковата молба ответникът е направил възражение за прихващане. С решение от 30.05.2022 г. първоинстанционният съд уважил исковете, като отхвърлил частично осъдителния /чл.344 ал.1 т.3 КТ/ поради извършено прихващане по възражение на ответника. С решението ответникът бил осъден да заплати на ищцата 1 000 лв – адвокатско възнаграждение. БСП поискала изменение на решението в частта за разноските, като присъденото възнаграждение бъде намалено до размер 524,54 лв. С определение от 16.06.2022 г. съдът отхвърлил искането. По частна жалба на ответника срещу това определение е постановен обжалваният в настоящето производство въззивен съдебен акт. С него първоинстанционното определение е потвърдено по съображения, че ответникът не е оспорил поради прекомерност претенцията на ищеца за разноски за адвокат до края на устните състезания пред първата инстанция, нито е правил искане за присъждане на разноски по компенсация. Напротив, в проведеното открито съдебно заседание пред тази инстанция той изрично посочил, че не възразява по претенцията на ищеца за разноски. Възражения за прекомерност били направени от ответника едва с молбата му по чл.248 ГПК и правилно районният съд намерил същите за преклудирани. Неправилен обаче бил извода на районния съд, че не следва да се редуцират разноските на ищеца съобразно отхвърлената част от исковете. За размера на обезщетението, възражението за прихващане за което е уважено и поради това искът по чл.225 ал.1 КТ е отхвърлен, разпределянето на отговорността за разноски в тази част следвало да е по общото правило на чл.78 ГПК. Затова на ищцата не се следвали разноски за възнаграждение за адвокат в производство пред първата инстанция в размер на 166,67 лв. и определението на СРС в частта, в която е отказал да измени решението в тази част следвало да се отмени. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалвания акт до касационен контрол по формулираните правни въпроси, тъй като те не обуславят решаващите изводи на съда за частичното отхвърляне на частната жалба /в частта, в която жалбата на БСП е уважена от въззивния съд, въззивното решение не е обжалвано от ищцата и е влязло в сила/. В отхвърлящата жалбата част решението на въззивния съд е мотивирано със съображения, че ответникът е пропуснал срока да направи възражение за прекомерност на платеното от ищцата адвокатско възнаграждение и да поиска присъждане на разноски по компенсация. Към тези изводи на въззивния съд въпросите „Когато от представените по делото доказателства – договор за защита и представителство – е видно, че страните са договорили адвокатското възнаграждение общо, а не поотделно за защита по всяка от претенциите / чл. 2, ал. 5 от посочената наредба/, то следва ли да се приложи разпоредбата на чл.7,ал.2 от Наредбата?“ и „Длъжен ли е съдът служебно да приложи чл. 20 ЗЗД, респ. да тълкува действителната воля на страните в договор за правна помощ?“, нямат никакво отношение. По необуславящи обжалвания акт правни въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд