Определение № 5175 от 27.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 614/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1298 от 04.12.2025г. по гр.д. № 2071/2025г. на Окръжен съд-Варна, с което е обезсилено решение № 2671/14.07.2025 г., постановено по гр.д. № 8305/2024г. на Районен съд-Варна и е прекратено производството по делото по предявения от Х. К. Т. и Т. Т. В. Д. Р. против Община Варна установителен иск за собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамент в [населено място]. Касационна жалба е подадена от ищците Х. К. Т. и Т. Т. В. Д. Р., двамата холандски граждани, чрез адв.А. Г.. Твърди се, че решението е недопустимо и очевидно неправилно, тъй като съдът се е произнесъл по вече разрешен въпрос за допустимостта на иска. Поддържа се и неправилност поради необоснованост на извода, че липсва правен интерес от предявяване на иска понеже общината не е оспорвала правата на ищците. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочат основанията: недопустимост, очевидна неправилност и противоречие с практиката на Върховния касационен съд по няколко правни въпроса. Ответникът по касационната жалба Община Варна в писмения отговор застъпва мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството пред първата инстанция е по установителен иск за собственост, предявен от Х. Т. и Т. Т. против Община Варна, за 1/2 ид.ч. от жилище - апартамент в [населено място], на [улица], ет. 7, ап. 10. Ищците са собственици на 1/2 ид.ч. по силата на сделка, сключена на 13.02.2006г. и претендират, че са придобили останалата 1/2 ид.ч. чрез давностно владение, упражнявано от посочената дата до завеждане на иска. Твърдят, че според нотариалния акт от 2006г. процесната 1/2 ид.ч. е придобита от М. Л. М. Е. К., но той никога не е установил владение върху имота; владението върху целия имот е упражнявано от тях явно и необезпокоявано; те са го отдавали под наем, полагали са грижи за него, застраховали са го. Община Варна оспорва собствеността им върху 1/2 ид.ч. като два пъти е отказала да обработи декларация по чл. 14 ЗМДТ, без която ищците не могат да удостоверят правото си на собственост пред нотариус върху процесната част. Ответникът по иска поддържа становище за недопустимост на претенцията. Сочи, че ищците нямат основание да подават декларация по чл. 14 ЗМДТ, а в производството по чл. 587 ГПК не се изисква предварително деклариране на имота. Счита, че отказът за обработка на декларация по чл. 14 ЗМДТ подлежи на обжалване пред административен съд и не представлява оспорване на твърдяното от ищците право на собственост. Въззивният съд е установил, че ищците са подали до Община Варна декларация по чл. 14 ЗМДТ за придобитата по давност 1/2 ид.ч. от апартамента, но общината е отказала да обработи декларацията. Този отказ е прогласен за нищожен с решение на административния съд, след което последвал втори отказ за обработка на декларацията по чл.14 ЗМДТ, обективиран в писмо от 06.12.2023 г. След втория отказ отново е образувано административно дело и в резултат на него преписката е върната на Община-Варна. След две молби на ищците са получили отговор от общината, че обжалваният акт е потвърден. Ищците намират, че с горните действия Община Варна оспорва собствеността им върху процесната 1/2 ид. ч. от недвижимия имот и за тях е налице правен интерес от предявяването на положителен установителен иск. При тези данни въззивният състав е преценил, че предявеният иск е недопустим. Посочил е, че според практиката на Върховния касационен съд (определение от 29.01.2018 г. постановено по ч.гр.д. № 190/2018 г., I г.о. и определение от 05.12.2022 г., постановено по ч.гр.д.№ 3883/2022 г., II г.о.) правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост е налице и когато ответникът не оспорва пряко собствеността на ищеца, но с действията и актовете си създава пречки за установяване по предвидения в закона ред на чл. 587, ал. 2 ГПК за принадлежността на това право, а възможността тези актове и действия да се обжалват по административен ред, не може сама по себе си да обоснове извод за недопустимост на положителния установителен иск за собственост. Направил е обаче разграничение, че в случая не се установява ответникът Община Варна да създава пречки на ищците да реализират възможността по чл.587, ал. 2 ГПК за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост. Приел е, че снабдяването с удостоверение за данъчна оценка на недвижимия имот не представлява условие за извършване на обстоятелствена проверка и издаване на констативен нотариален акт. Също така, изискванията по чл.264, ал.1 ДОПК касаят прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижими имоти или наследствени права, включващи недвижими имоти, вписването на ипотека или особен залог, т.е. визират действия по разпореждане с недвижим имот, при които нотариусът и съдията по вписванията имат задължение да установят, че прехвърлителят на вещни права няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение публични задължения. Издаването на констативен нотариален акт за собственост не е действие на разпореждане с недвижим имот, поради което за него не е задължително представянето на такава декларация; респективно липсата на такава не е абсолютна пречка за провеждане на процедурата по чл.587 ГПК и не създава интерес от иск за собственост против общината само заради отказа й, в качеството на административен орган, да обработи декларация по чл.14 ЗМДТ. В действителност общината на два пъти е уведомила ищците по повод подадената декларация, че е налице активна данъчна партида на името на други лица като собственици и именно това е обусловило отказите на общината да открие данъчна партида на ищците. При тези обстоятелства съдът е посочил, че интерес от иска за собственост на 1/2 ид. част ищците имат срещу вписаните собственици, а не срещу Община Варна, която нито извънсъдебно, нито съдебно претендира да е собственик на въпросните идеални части от имота. Поради това е заключил, че за ищците не е налице правен интерес от предявения положителен установителен иск за собственост срещу ответника по делото и производството по иска следва да бъде прекратено, а първоинстанционното решение обезсилено. Видно от развитието на производството, че първоинстанционният съд първоначално също е извършил прекратяване на делото поради липса на интерес, но определението му е било отменено от състав на Окръжен съд-Варна по ч.гр.д. № 1593/2024г. и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. След това районният съд е постановил решението си за уважаване на иска, предмет на въззивното обжалване. При преценка на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, приема, че такива липсват. На първо място касаторите поддържат недопустимост и очевидна неправилност на съдебния акт поради това, че нарушава правната сигурност, тъй като процесуалният въпрос за допустимостта на иска вече е бил разрешен и съдът не може да го пререшава. Имат предвид постановеното от Окръжен съд-Варна определение № 5168 от 22.11.2024г. по ч.гр.д. № 1593/2024г., с което е прието, че искът е допустим. Не е налице сочената недопустимост, нито очевидна неправилност. Съгласно чл. 278, ал.3 ГПК постановеното определение е задължително за долустоящия съд, т.е. в случая районният съд след отмяната на прекратителното определение е бил длъжен да се произнесе по съществото на спора. Въззивният съд, сезиран с жалба срещу решението по същество, има право и е длъжен да извърши своя проверка на допустимостта на иска - чл. 269, пр.1 ГПК. В тази своя преценка той не е обвързан от постановения акт на същия съд по частната жалба. Поради това не може да се приеме, както считат касаторите, че с определението по ч.гр.д. № 1593/2024г. процесуалният въпрос за допустимостта на иска е разрешен по окончателен начин и че с пререшаването му от състава, разглеждащ въззивната жалба, е нарушен принципа на правна сигурност. Правните въпроси, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са следните: 1/ налице ли е правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост, ако ответникът не оспорва пряко правото на собственост, но с действията и актовете си създава пречки за установяване правото на собственост по предвидени в чл. 587, ал.2 ГПК ред; 2/ допустимо ли е съдът да се произнася едновременно и по основателност на иска когато е приел, че искът е недопустим; 3/ допустимо ли е въззивен съд да пререшава въпроса за допустимостта на иска, приет за допустим с определение по чл. 278, ал.2 и 3 ГПК; 4/ изисква ли се удостоверение за данъчна оценка в нотариално производство по издаване на констативен нотариален акт. Първият правен въпрос е релевантен за изхода на производството и при решаването му съдът се е съобразил с посочената практика на Върховния касационен съд (две определения, постановени по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, а именно определение № 14 от 29.01.2018г. по ч.гр.д. № 190/2018г. на І г.о. и определение № 4322 от 05.12.2022г. по ч.гр.д. № 3883/2022г. на ІІ г.о.), като я е приложил съответно спрямо конкретните фактически обстоятелства на спора. Въззивният съд сам е посочил тази практика и е приел, че настоящият случай не е подобен, защото извършените от общината действия, не са такива, с които се пречи на ищците да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост. За осъществяване на производство по чл. 587, ал.2 ГПК не необходимо представяне на доказателства, че имотът е деклариран на името на молителите, а и с оглед промените в чл. 14 ЗМДТ, в сила от 2019г., не е необходимо подаване на данъчна декларация за облагане с годишен данък при придобиване на имоти по възмезден или безвъзмезден начин. В този смисъл са постановените от общината откази за обработване на декларацията на ищците. Вторият въпрос не представлява основание за допускане на касационен контрол, тъй като съдът не се е произнасял по основателността на иска, а е мотивирал своето становище относно неговата допустимост поради липса на правен интерес от насочването му срещу този ответник. Така че, едновременно произнасяне по допустимост и по основателност не е извършено. Третият въпрос се припокрива с поддържаните основания за недопустимост и очевидна неправилност, по които съображения бяха изложени по-горе. Четвъртият въпрос няма отношение към изхода на спора, защото в случая ищците твърдят, че ответникът оспорва правото им на собственост като отказва да обработи декларация по чл. 14 ЗМДТ. Няма твърдение и няма данни да е поискано издаване на удостоверение за данъчна оценка и то да е отказано. Вярно е, че съдът е изложил съображения, че удостоверението за данъчна оценка не е условие за извършване на обстоятелствена проверка, както и относно изискванията на чл. 264 ДОПК, но те са допълващи. Отделно, в случая за ищците не би могло да съществува затруднение да се снабдят с данъчна оценка, защото те безспорно са собственици на 1/2 ид.ч. от имота по сделка. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване и в полза на Община Варна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро, равностойни на 200лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.