Определение № 439 от 11.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1820/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ищцата Зюмбюл Ш. Ю., подадена чрез адв.С. Ж. от САК, срещу решение № 31 от 23.02.2024г. по възз.т.д.№ 231/2023г. на Апелативен съд - Велико Търново. С него е потвърдено решение № 96/14.08.2023г. по т.д.№ 128/2022г. на ОС - Плевен в обжалваните от ищцата части, с които са отхвърлени искът против „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], за застрахователно обезщетение, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за репариране на неимуществени вреди над присъдения размер от 50 000лв. до предявения размер от 200 000лв., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2022г. до окончателното изплащане на сумата, и искът против Т. Н. А., с правно основание чл.86 ЗЗД, в размер на законната лихва над присъдения размер от 652.78лв. до пълния претендиран размер от 1500лв., част от общо вземане от 7600лв., за периода 18.02.2022-17.05.2022г. Искането е за отмяна на решението и присъждане на допълнително застрахователно обезщетение в размер на 150 000лв., ведно със законната лихва от 18.05.2022г. до окончателното изплащане. Претендира за присъждане на направените разноски пред трите съдебни инстанции, вкл. адвокатски хонорар.

Преди всичко в касационната жалба се поддържа, че е неправилно определен обемът на претърпените от ищцата неимуществени вреди въз основа на показанията на разпитаните трима свидетели и заключението на СПЕ и съответно е неправилно определен размерът на справедливото обезщетение. Оспорва се изводът за наличие на принос на пострадалия велосипедист с доводи, че приетите за установени негови нарушения не са надлежно въведени и доказани. Според ищцата е неправилно възложено в нейна доказателствената тежест да установи, че пострадалият велосипедист е подал сигнал преди започване на маневрата и е неправилно прието, че велосипедистът е следвало да пропусне движещия се зад него лек автомобил. Според ищцата е завишен определеният процент на съпричиняване от 50 %, тъй като нарушенията на застрахования водач са повече и отговорностите и изискванията към него са завишени в сравнение с тези на уязвимите участници в движението, каквито за пешеходците и велосипедистите. Релевира, че е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на въведеното от нея нарушение от водача на чл.36, ал.2 ЗДП с подадената в хода на производството пред първоинстанционния съд молба, вх. № 5345/30.05.2023г. - новоузнато, след запознаване с материалите от ДП, както и, че то не е съобразено при преценка на степента на съпричиняване. Ищцата поддържа, че не са обсъдени обясненията от вещото лице в ОСЗ на 19.07.2023г., от които според нея е установено допуснатото нарушение от застрахованият водач на чл.36, ал.2 ЗДП.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? По него общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с доводи за необсъждане и неизлагане на мотиви по релевираното във въззивната жалба на ищцата оплакване за неправилност на извода, че велосипедистът е следвало да пропусне движещият се зад него лек автомобил, както и на всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост, а именно обясненията на вещото лице във връзка с релевираното от ищцата нарушение от застрахования водач на чл.36, ал.2 ЗДП. Ищцата се позовава на решение № 63/17.07.2015г. по т.д.№ 674/2014г., II т.о., решение № 581/30.09.2010г. по гр.д.№ 1019/2009г., II т.о., решение № 202/21.12.2013г. по т.д.№ 866/2012г., I т.о., и решение № 76/12.06.2012г. по т.д.№ 377/2011г., II т.о.

2. Чия е доказателствената тежест за установяване на факта на допуснатото нарушение, на което се основава възражението за съпричиняване? Общата предпоставка за допускане на обжалване е обоснована с приетото в обжалваното решение, че ищцата е следвало да докаже дали пострадалият велосипедист се е огледал и е подал сигнал в ръка, че ще извърши маневрата. Позовава се на решение № 183/21.03.2024г. по гр.д.№ 1701/23г.

3. Какви критерии трябва да изследва решаващият съд при определяне на размера на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД? Следва ли при определяне на справедливото обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Релевирано е при определяне на обезщетението да не е съобразено, че ищцата е понесла изключително тежко от психологическа гледна точка смъртта на баща си и й е била поставена диагноза „посттравматично стресова разстройство“ в хронична фаза, както и застрахователните лимити и икономическата обстановка. Ищцата се позовава на ППВС № 4/1968, решение № 83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008г, II т.о., и решение № 1/26.03.2012г. по т.д.№ 299/2011г., II т.о.

В постъпилите в срок отделни писмени отговори „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт М.Я. и Т. А., чрез адв. Н.Д., оспорват наличието на основания за допускане на обжалване. Претендират за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК,въз основа на доводите на страниште и данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в частите за отхвърляне на исковете й против ответното „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], за застрахователно обезщетение, с правно основание чл.432 КЗ, за неимуществени вреди от смъртта на баща й на 02.01.2022г. в резултат на ПТП, реализирано на 20.12.2021г., над присъдения размер от 50 000лв. до предявения размер от 200 000лв., ведно със законната лихва от 18.05.2022г., и против ответника Т. А. за законната лихва за размера над 652.78лв. до 1500лв./частичен иск от 7600лв./ за периода от 18.02.-17.05.2022г.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е установил въз основа на свидетелските показания и заключението на СПЕ, че ищцата и баща й са имали създадени близки, топли отношения, но и това, че всеки от тях е имал свое семейство и отделен живот, както и симптомите на посттравмативен стрес при ищцата, заедно с липсата на психична травма с характеристики на заболяване. Като обообщение е споделен изводът на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 100 000лв. По втория спорен въпрос относно наличието на принос на пострадалия велосипедист въззивният съд е обсъдил и е намерил за основателно релевираното във въззивната жалба на ищцата оплакване за необсъждане на нарушението от застрахования водач на нормата на чл.36, ал.2 ЗДП, въведено с молбата на ищцата от 30.05.2023г., като новоузнато обстоятелство. Въз основа на заключението на вещото лице и дадените от него обяснения в ОСЗ на 19.07.2023г., в обжалваното решение е прието, че не е доказано нарушение от застрахования водач на нормата на чл.36, ал.2 ЗДП. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че застрахованият водач е допуснал нарушение на чл.20, ал.2 ЗДП, тъй като скоростта му, която е била допустимата, не е била съобразена с движещия се пред него велосипедист. Въз основа на доказателствата по делото въззивният състав е намерил, че велосипедистът е нарушил чл.25, ал.1 ЗДП, чл.25, ал.2 ЗДП и чл.26 ЗДП. Направен е краен извод за равен принос на двамата участници за настъпване на ПТП, поради което определеният размер на обезщетението следва да бъде намален наполовина.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Процесуалноправният въпрос № 1 има обуславящо значение за решението в обжалваните от ищцата части. Общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована от ищцата с подробно релевираните доводи за немотивираност. По него е неосъществено въведеното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният състав е обсъдил заключението на САТЕ по делото, въз основа на което е споделил установения от първоинстанционния съд механизъм на ПТП и поведението, съответно нарушенията на двамата участници в него. Видно от мотивите, въззивният съд е обсъдил релевираното от ищцата във въззивната жалба възражение, че ответниците не са въвели твърдения и не са доказали извършването на нарушение на чл.25, ал.2 ЗДП от велосипедиста, изразяващо се в непропускане на лекия автомобил преди извършване на маневрата. По същество е споделил приетото от първоинстанционния съд, че такова нарушение е извършено от пострадалия. В обжалваното решение е обсъдено и оплакването, че първоинстанционният съд не е обсъдил допълнително въведеното от ищцата в хода на първоинстанционното производство с молбата от 30.05.2023г. твърдение за нарушение на застрахования водач на нормата на чл.36, ал.2 ЗДП. Приел е, че това оплакване е основателно. По същество е намерил, че тези твърдения на ищцата не са доказани, конкретно от писменото заключение на вещото лице и от обясненията, дадени в ОСЗ на 19.07.2023г., които са обсъдени, но са счетени за неясни. Правилността и на направените изводи е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.

Въпрос № 2 е твърде общ и хипотетичен и по него е невъзможно да се даде общоважим отговор, извън конкретиката на всеки спор. Ето защо следва да се отрече значимостта му за крайния изход за спора.

Доколкото ищцата е посочила кои конкретни правно-релевантни обстоятелства са останали необсъдени, е обоснована общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпрос № 3, свързан с критериите по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Неоснователността на искането за допускане на обжалване произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка. Видно от мотивите, въззивният съд е отчел, че са налице симптоми на посттравмативен стрес при ищцата в пряка причинна връзка със смъртта на баща й при ПТП, но липсва психична травма с характеристики на заболяване. Въззивният съд не е отрекъл значимостта при определяне на размера на обезщетението на застрахователните лимити и икономическата обстановка. изложените мотиви от въззивния съд не позволяват да се приеме, че даденото разрешение е в отклонение от относимата съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. посочената от касаторите. Налага се извод, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция е отчела релевантните критерии, възприети в съдебната практика, а именно характера и тежестта на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е извършено, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, както и икономическата конюнктура в страната и инфлационните процеси в годината на настъпване на застрахователното събитие, ориентир за които са непрекъснато нарастващите нормативно определени лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Преценката на въззивния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди се базира на приетите за установени по делото въз основа на доказателствата по делото конкретни правно-релевантни обстоятелства в тяхната съвкупност. Тази преценка е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

С оглед на този изход на спора на ищцата не се дължат разноски. На ответника Т. А. се присъждат направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 300лв., доказани с приложения договор за правна помощ на л.47. На ответното дружество се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба, които се определят в размер на 100лв.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: