Определение № 96 от 02.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 929/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдика на Кредитно-спестовна кооперация „ Русенска популярна каса „ / в несъстоятелност / против решение № 8/14.01.2021 г. по т.д.№ 277/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 104/09.07.2020 г. по т.д.№ 248/2019 г. на Окръжен съд – Русе. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от синдика против Кредитно-спестовна кооперация „ Русенска популярна каса „ /н./ и И. П. П., искове: 1 / с правно основание чл.647 ал.1 т.6 ТЗ ,за обявяване недействителността, спрямо кредиторите на несъстоятелния длъжник - Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса„, увреждащата ги сделка, обективирана в нот. акт № 15, том ІІІ, рег. № 10130, дело № 479/24.08.2016 г. на Нотариус Г.Г., с район на действие – Русенски районен съд; 2 / с правно основание чл.135 ЗЗД, за прогласяване относителната недействителност на същата сделка, спрямо кредиторите на несъстоятелността - евентуално съединен с първия иск и 3/ с правно основание чл. 649 ал. 2 ТЗ вр. с чл. 55 ЗЗД и чл. 57 ал. 2 ЗЗД – за заплащане сумата от 75 430 лева, в полза на масата на несъстоятелността на Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса „, която сума съставлява пазарната равностойност на имота, обект на сделката - апартамент № 9, находящ се в Русе, ул. „ Т. И. „ № 4,, жил. блок № 1119 в ж.к. „Чародейка – Г – юг „, вх.1, ет. 3 – искът обусловен от уважаването на някой от исковете за прогласяване недействитеността на сделката. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и като необосновано. Според него, не са обсъдени релевантни за решаването на спора доказателства: 1/ справка относно актуалното имуществено състояние на несъстоятелния търговец, към момента на сключената разпоредителна сделка, от която би се установило, че имуществото на дружеството е крайно недостатъчно за удовлетворяване на кредиторите му, от което следва, че всяко разпореждане с него се явява увреждащо ги; 2/ протоколите от проведени Общи събрания на член-кооператори на Касата, в периода 2016 г. - 2018 г. – свидетелстващи за знание на член-кооператорите относно влошеното състояние на Касата и невъзможността да се удовлетворят вземанията на всички кредитори / основно на кооператори от дължими им суми по направени допълнителни вноски / чрез способа даване вместо изпълнение / чл.65 ал.2 ЗЗД /, поради което страната намира несъстоятелно съображението на съда, че всеки от тях е имал възможността да се възползва от този погасителен способ. Несъстоятелно касаторът намира съображението, че способът „даване вместо изпълнение „ не може има увреждащо за кредиторите действие, след като наред с погасяването на съществуващ дълг има за последица излизане на актив от патримониума на несъстоятелния длъжник. Намира същото и немотивирано. Намаляването на пасива, според касатора, следва да бъде ценено през призмата на производството по несъстоятелност, а именно: ако би останал в патримониума на несъстоятелния длъжник, този актив щеше да участва в удовлетворяването на кредиторите, вкл. настоящия ответник, съответно би послужил за намаляване на пасива с погасяването на задължения, но не погасяването на всички чрез плащане, а и при условията на чл. 739 ал. 2 ТЗ – погасяване на неудовлетворените вземания в производството по несъстоятелност. Страната се позовава на уеднаквената концепция относно „увреждането„ при Павловия иск / чл.135 ЗЗД / и исковете по чл. 647 ТЗ в практиката на касационна инстанция, акцентирайки на решение № 201/31.01.2018 г. по гр.д.№ 1036/2018 г. на ІV г.о. на ВКС. Ако разпореденият имот би послужил за удовлетворяване на всички хирографарни кредитори, то би се получил преферентен ефект и в този случай, но в рамките на един и същ ред – чл. 722 ал. 1 т. 8 ТЗ. Така, според касатора, не би се проявила вътрешната преференция в рамките на класа на хирографарните кредитори. Като признава, че „свързаност” в хипотезите на пар.1 ал.1 от ДР на ТЗ действително не би могла да се обоснове в конкретния случай, касаторът акцентира на „свързаност”, изводима от ал.2 на разпоредбата, но не въз основа на реалното уговаряне на условия по сделката, отклоняващи се от обичайните - от което изхожда въззивния съд и каквито отклонения действително не са налице, а като се изхожда от потенциалната възможност свързаните лица да договорят помежду си условия, съществено отклоняващи се от обичайните. Така, наличието на законова възможност за участие в и/или упражняване на контрол върху управлението на несъстоятелния търговец от всеки член-кооператор, какъвто е и ответницата – приобретател по сделката, според касатора е достатъчно да обоснове „свързаност” по смисъла на пар.1 ал.2 от ДР на ТЗ между член-кооператор и кооперацията, в която членува. Досежно евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД страната оспорва съображението на въззивния съд, за недоказано знание за увреждането у несъстоятелния длъжник, разпоредил се с имуществото си, доколкото сделката е извършена в изпълнение на взето решение от ОС на Кооперацията, въз основа на предварително утвърдени ред и критерии / на търг / и с единствената цел - да стабилизира финансовото състояние на търговеца. Според касатора, увреждането е обективен факт, достатъчно за който е намаляване на имуществото, независимо от субективните намерения на разпореждащия се длъжник. Същият винаги е наясно, че с отчуждаване на свои активи намалява общото обезпечение на кредиторите по смисъла на чл.133 ЗЗД. Началната дата на неплатежоспособността спрямо датата на разпореждането страната намира за неотносимо обстоятелство. Ответните страни - КСК „ Русенска популярна каса „ / н./ и И. П. - в общ отговор на касационната жалба оспорват същата и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Считат, че вярната правна квалификация на иска, с оглед поддържаната от ищеца теза за „преферентен ефект”, не е чл.647 ал.1 т .6 ТЗ, а чл. 646 ал.2 т.3 ТЗ, срокът за предявяване на който е изпуснат. Намират, че с настоящата му квалификация се заобикаля неговата недопустимост. Изложени са съображения по същество относно правилността на приетото от въззивния съд. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен главния иск по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ, въззивният състав е приел, че са налице само две от необходимите предпоставки за уважаването му: открито производство по несъстоятелност на КСК и сделка, извършена в двугодишния период преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ. Съдът е отрекъл да е налице увреждане, предвид вида на сделката и конкретното й съдържание, доколкото с извършването й е погасено / при това не напълно / изискуемо и ликвидно задължение на КСК към купувача, в хипотезата на „ даване вместо изпълнение „ / чл. 65 ал. 2 ЗЗД /. Акцентирано е на обстоятелството, че процесната сделка е в изпълнение на предходно взети решения на ОС на КСК / от 23.07.2016 г./, предоставящи еднаква възможност на всички член-кооператори да се удовлетворят за вземанията си към кооперацията, вкл. по посочения способ. Въззивният състав е посочил, че с изпълнението на парично задължение от длъжника безспорно се е намалил актива на имуществото му, но това намаление се балансира от съответно намаляване и на пасива му. Съдът е обосновал извода, че увреждащият характер на сделката трябва да е налице към датата на сключването й, а въпросът за равното третиране на кредиторите се поставя едва след откриване на производството по несъстоятелност, не и преди това, с изключение на преферентните искове, какъвто не е предявеният. Доводът, че със сделката се нарушава нормативно установения механизъм в чл.722 ТЗ е счетен за несъстоятелен, точно предвид изискването увреждането да се преценява към момента на сключването й. Въззивният състав е приел за неоснователна тезата на синдика, че увреждането се изразява в липсата на реално постъпила от сделката насрещна престация, респ. невъзможността конкретното отчуждено имущество да бъде осребрено в производството по несъстоятелност и със стойността му да бъдат съразмерно удовлетворени хирографарните кредитори. Съдът е отрекъл страните по атакуваната сделка да са свързани лица, защото не е налице никоя от визираните в § 1 от ДР на ТЗ хипотези. Не е споделил тезата на жалбоподателя, че отношенията между кооперацията и ответницата, в качеството й на член-кооператор, попадат в хипотезата на пар. 1 ал. 2 ДР на ТЗ, посочвайки, че макар член-кооператорът да участва чрез дяловата си вноска в капитала на кооперацията и да има право на глас в ОС, гласът му не е решаващ при вземане от ОС на колективните решения, с предвидено в закона и Устава мнозинство. Точно в подкрепа на последното отново е посочено реализирането на сделката въз основа на решение на ОС на КСК – обстоятелство, изключващо върху волеобразуването на разпоредилия се длъжник да е повлияло качеството на приобретателя по сделката. Като аргумент в подкрепа на горното становище (по аргумент за противното), съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ, позволяваща да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелния длъжник погасяването на изискуемо парично задължение на длъжника към отделен кредитор, независимо от начина на изпълнението, но предпоставката за това е този акт на длъжника да е извършен в рамките на 6-месечен срок след началната дата на неплатежоспособността, какъвто не е случая с иска по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ. Въззивният съд не е споделил дадената от първоинстанционния правна квалификация на евентуалния иск – чл. 135 ал. 3 ЗЗД и го е разгледал като такъв по чл. 135 ал. 1 ЗЗД. Липсата на увреждане е мотивирана аналогично на приетото по главния иск. Недоказаност на знание за увреждане кредиторите на несъстоятелността у всяка от страните по сделката е мотивирано с факта, че началната дата на неплатежоспособност - 30.04.2018 г. - следва, при това със значителен времеви интервал, датата на разпореждането – 24.08.2016 г.. Извод за знание за увреждане на кредиторите съдът не счита, че е изводим от факта, че на ОС от 23.07.2016 г., приело решенията за способите за удовлетворяване на член-кооператорите, е било известно финансовото състояние на дружеството и нуждата от стабилизирането му. Презумпцията на чл. 135 ал. 2 ЗЗД съдът е отрекъл да е приложима, тъй като страните по сделката не са „ свързани лица „ / арг. и от чл. 649 ал. 4 ТЗ /. С оглед изхода по двата отменителни иска, въззивният състав е приел за правилно решението на първата инстанция и в частта му, с която е отхвърлен обусловения кумулативно съединен иск по чл. 649 ал. 2 ТЗ вр. чл. 55 вр. с чл. 57 ал. 2 ЗЗД, за връщане паричната равностойност на разпоредения имот в масата на несъстоятелността на КСК. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Кога е налице увреждане на кредиторите на длъжника, по смисъла на чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ / относно главния иск / и по чл. 135 ал. 1 ЗЗД / относно евентуалния иск / ? – въпросът обосноваван поради противоречие на въззивното решение с решенията по т.д.№ 1538/2017 г. на І т.о. и т.д.№ 2529/2018 г. на І т.о. на ВКС / досежно иска по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ / и решенията по гр.д.№ 754/2009 г. ,гр.д. № 1036/2018 г., гр.д.№ 2301/2014 г., гр.д.№ 3396/2014 г., гр.д.№ 5981/2014 г. – всички на ІV г.о., т.д. № 638/2016г. на ІІ т.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о. на ВКС; 2/ Възможно ли е увреждане на кредиторите, по смисъла на чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ или чл. 135 ал. 1 ЗЗД, да се извърши чрез сделка „даване вместо изпълнение „ / чл. 65 ал. 2 ЗЗД /, когато длъжникът отчуждава свой актив в изпълнение на свое задължение към третото лице ? В спецификата на производството по несъстоятелност, формалното балансиране между редуциращия ефект на отчуждаването, спрямо актива и намаляването на пасива на длъжниковото имущество / при относителна равностойност на даденото и погасеното / изключва ли по правило увреждането на кредиторите ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика в отговор на същите; 3/ Кога е налице знание за увреждане у длъжника ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решенията по гр.д.№ 754/2009 г. на и гр..д.№ 1036/2018 г. на ІV г.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о. на ВКС ;4/ Необходимо ли е за наличието на „свързаност”, по пар.1 ал.2 от ДР на ТЗ, лицето участващо пряко или косвено в управлението, контрола или капитала реално да е уговорило условия, различни от обичайните или е достатъчно към момента на сделката да е съществувала подобна възможност ?; 5/ Може ли свързаност между кооперация и член-кооператор, в контекста на отменителния иск по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ, респ. на чл. 135 ал. 1 ЗЗД, предявен в производството по несъстоятелност на длъжника, с оглед позоваването на презумпцията на чл.649 ал. 4 ТЗ вр. с чл. 135 ал. 2 ЗЗД, да бъде обосновавана по критерии, различни от използваните от законодателя в пар. 1 ал. 1 и ал. 2 от ДР на ТЗ ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 6/ Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 64/2020 г. на ІV г.о., т.д.№ 2156/2019 г. на ІІ т.о., т.д.№ 2624/2016 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 811/2018 г. на ІІ г.о. на ВКС. Страната се позовава и на очевидна неправилност, съгласно чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, без самостоятелна аргументация на хипотезата. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване, в поддържаните от касатора хипотези на по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, предвид следното: Първият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, съгласно приетото в ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС ,тъй като отговор на същия, дори в противен на приетото от въззивния съд и в съответствие с цитираната практика на ВКС / за ирелевантност на конкретното съдържание на разпореждането /, не би бил от естество самостоятелно да обоснове различен от настоящия правен резултат, доколкото не е обосновано основание за допускане на касационното обжалване и по въпросите, свързани с кумулативно изискуеми за основателност на всеки от исковете предпоставки - сключване на сделката между „свързани лица „, по смисъла на пар.1 т.1 и т.2 от ДР на ТЗ / по иска по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ /, съответно „ знание за увреждането” у всяка от страните по атакуваната сделка / по иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД /. Релевантни спрямо тези решаващи мотиви въпроси не са формулирани и обосновани с допълнителен селективен критерий, съображения за което настоящият състав излага при коментара на 3, 4 и пети въпроси по-долу. Първият от въпросите в п.2 на изложението не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивният съд не е отрекъл сделка, чрез която се постига удовлетворяване на изискуемо вземане чрез способа „ даване вместо изпълнение ”, да би могла да е увреждаща за кредиторите на несъстоятелността на разпореждащия се длъжник. Вторият от въпросите в п.2 по същество дублира първия / п.1 от изложението /, доколкото се основава на тезата на касатора, че достатъчно за увреждането е само факта на разпореждане с имущество на длъжника, в съответствие с цитираната практика на състави на ВКС по искове, с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД и чл. 647 ал.1 т.6 ТЗ. Поради това и тук важат изложените във връзка с първия формулиран въпрос съображения. Третият от въпросите, по начало относим само към евентуалния иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, е фактологичен, а не правен, тъй като не предпоставя еднозначен и независим от спецификата по всяко отделно дело отговор, извън конкретните обстоятелства по същото. Значимия за конкретното дело въпрос, досежно обосноваване знание за увреждането у всяка от страните по сделката, предвид решаващите мотиви на съда, е: може ли да се обоснове знание на всяка от страните по възмездна сделка, за увреждане кредиторите на несъстоятелността на продавача по същата, при начална дата на неплатежоспособност / с арг. от определението за „ неплатежоспособност „ в чл.608 ТЗ / следваща, при това със значителен времеви интервал, датата на разпореждането. Такъв въпрос не е формулиран и обоснован с допълнителен селективен критерий, нито въпрос относим към другото съображение на съда – че факта на влошено финансово състояние, изводим от протокола на ОС от 23.07.2016 г., не е идентичен с факта на знание за увреждане на кредиторите на несъстоятелността на КСК. Дори да биха удовлетворили общия, въпросите не удовлетворяват допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, съгласно цитираната практика на състави на ВКС. В решението по гр.д.№ 754/2009 г. на ІV г.о. на ВКС е обсъждано знание на длъжника, но не и на приобретателя / при значимост на знание у всеки от двамата за настоящия спор /, а правният спор е преквалифициран на друго, различно от чл.135 ЗЗД основание, поради което и аргументи в подкрепа на отговор на поставените въпроси не могат да се изведат и от каузалната му част. В решенията по гр.д.№ 10 36/2018 г. на І. г.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о., в хипотезата на възмездна сделка, е посочено, че знанието на длъжника / разпореждащия се / за увреждане на кредитора е доказано с промяната на патримониума му, вследствие на разпоредителния акт, както и че за знанието на приобретателя / третото лице / не е необходимо да се докаже, че то знае всичко за дълга, а само доказване на знание за фактите и обстоятелствата, от които произтича дълга. Въззивният съд не е формирал правни изводи в противоречие с така приетото, досежно знанието на третото лице, кумулативно необходимо за прогласяване на относителната недействителност по чл.135 ал.1 ЗЗД, при възмездна сделка, каквато е процесната. Четвъртият от формулираните въпроси не удовлетворява изискването за правен, тъй като изхожда от изрично отречена от въззивния съд, но въведена от касатора, като необходимо условие за отговора му, предпоставка - купувачът по сделката да е лице с качество, позволяващо му да управлява и контролира продавача / хипотезата на възможност да влияе върху формиране решенията на търговеца, с оглед размера на участие в капитала му, в случая е неприложима по аналогия /. При това, въззивният съд не е приемал, че за наличието на свързаност е от значение реално да са уговорени условия на сделката, различни от обичайните, а че условията на сделката са преценими, като елемент от фактическия състав на самия иск по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ / предмет на формулираните първи и втори въпроси /. Решаващ е мотивът на съда, че с качеството на обикновен член - кооператор ответницата – купувач не е могла да въздейства върху формирането на волята на КСК, чрез някоя от предвидените в пар.1 ал.2 ДР на ТЗ възможности – осъществявайки управление или упражнявайки контрол. Петият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивният съд не е имал повод да се произнесе в отговор на същия, въведен за пръв път с касационната жалба и свеждащ се до възможността разпоредбата на чл. 1 пар. 2 от ДР на ТЗ да се тълкува разширително, досежно понятието „свързани лица„. Въпросът е и правно несъстоятелен, тъй като разпоредбата е дефиниция на правното понятие „ свързани лица ”, а нормите - дефиниции са средства за тълкуване на правните разпоредби, в които са използвани и не подлежат на самостоятелно разширително тълкуване, извън конкретния фактически състав, който обслужват. Дори да би могло, касаторът не е мотивирал конкретни способи на тълкуването, вкл. в относимост към други разпоредби на същия или други закони или принципи на правото, обосноваващи основание за разширяване понятието „ свързано лице „ по смисъла на чл. 1 пар. 2 от ДР на ТЗ и по отношение връзката кооперация – член кооператор. Шестият от въпросите е предпоставен от съображението на касатора, че въззивният съд е оставил без обсъждане доказателства и доводи по делото и конкретно – справка относно актуалното имуществено състояние на несъстоятелния търговец, към момента на сключената разпоредителна сделка, от която се установява, че имуществото на дружеството е крайно недостатъчно за удовлетворяване на кредиторите му, от което пък следвало, че всяко разпореждане с него се явява увреждащо ги, както и протоколите от проведени Общи събрания на член-кооператори на Касата, в периода 2016 г. - 2018 г. – свидетелстващи за знание на член-кооператорите относно влошеното състояние на Касата и невъзможността да се удовлетворят вземанията на всички кредитори. Липсата на коментар на така посочените доказателства би предпоставила правен характер на въпроса само и доколкото рефлектира в съществено процесуално нарушение - от естество да обоснове различен правен резултат по спора. Фактът, за установяването на който се сочат доказателствата, не е отречен от въззивния съд, а изрично признат, като обусловил волята на ответната кооперация за сключване на атакуваната сделка – влошено финансово състояние. Следователно, релевантно е не необсъждането на доказателствата, а значимостта на факта за влошено финансово състояние, приравнен от касатора на „ невъзможност да се изплатят всички задължения „ / по начало преценим към момента на сключването на сделката, а не и за последващия период до 2018 г. / за основателността на исковете по чл. 647 ал.1 т.6 ТЗ и чл.135 ал.1 ЗЗД - очевидно отречена от съда. Този правен извод, обаче, предпоставя различен правен въпрос, какъвто не е зададен. Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не може „prima facie“, т.е. без извършване на същинска проверка, присъща на касационния контрол, да се приемат за неправилни и необосновани решаващите изводи на съда, че с конкретната сделка, сключена при хипотезата на чл.65, ал.2 ЗЗД (datio in solutum), не е налице увреждане на кредиторите на несъстоятелността, по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ. Отделен е въпросът, че касаторът не излага аргументи за очевидна неправилност на решението, различни от съображенията в касационната жалба за неправилност на акта, като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение