Определение № 60504 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 469/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 284487/06.11.2020 г. на „ВИВИАН 2002“ ЕООД, представлявано от управителя М. В. К., чрез адв. К. Й., против въззивно решение № 4919/12.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 4743/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 19504/22.01.2019 г. по гр.д. № 40862/2017 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „ВИВИАН 2002“ ЕООД срещу Б. П. Т. искове за осъждане на ответника да заплати на основание чл.49 ЗЗД - сумата от 11 484,12 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди; и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата 1 345,69 лв., обезщетение за забава за периода 28.04.2016 г. - 22.06.2017 г. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2-ро и пр. 3-то ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по въпроси, които обобщени, се свеждат до следните: 1) допустимо ли е въззивната инстанция да промени дадената от първата инстанция правна квалификация на иска в решението си по съществото на спора, без да изготви доклад по делото и без да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства съобразно новата правна квалификация; 2) за процесуалната допустимост на депозиран отговор на въззивната жалба, подаден след изтичане на преклузивния срок; 3) за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 4) за задължението на съда да назначи по свой почин съдебна експертиза; 5) трябва ли въззивният съд да преценява противоречивите показания на свидетелите в съвкупност и във връзка с останалите доказателства по делото; 6) какви обстоятелства подлежат на доказване при предявен иск по чл. 45 ЗЗД и при предявен иск по чл. 49 ЗЗД; 7) при непозволено увреждане дължи ли се обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането; 8) причинно-следствената връзка между деянието и вредите елемент ли е от фактическия състав на непозволеното увреждане. Касаторът сочи практика на ВС и ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Основанието за вероятна недопустимост на съдебния акт (чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро ГПК) се поддържа с твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд във връзка с възприетата правна квалификация и липса указания за разпределяне на доказателствената тежест. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - се обосновава със съображения за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост на въззивното решение. Ответникът по жалбата – Б. П. Т., чрез адв.С. Б., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от изложените в исковата молба обстоятелства за извършени неправомерни действия от страна на Т. по възлагането и ръководенето на дейност по непозволено проникване в търговски обект, респ. повреждане и унищожаване на намиращите се там стоки, мебели и оборудване, и поддържаното искане за заплащане на обезщетение за причинените от това поведение вреди, претенцията е за ангажиране на отговорността на ответника за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД. Независимо от обстоятелството, че при разглеждане на спора първата инстанция е квалифицирала иска като такъв по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, доколкото се е произнесла по фактически заявените от ищеца обстоятелства и петитум, в случая не е допуснато нарушение на диспозитивното начало, респ. не е налице порок, обуславящ недопустимост на решението. Обсъждайки подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че по делото не се установяват елементите от фактическия състав на деликтната отговорност. Недоказани са останали твърденията, че на посочената дата ответникът и група лица под негово ръководство са проникнали нерегламентирано в стопанисвания от ищеца търговски обект, като са унищожили и повредили намиращите се в обекта стоки, мебели и оборудване, чиято стойност се претендира за заплащане. Посочено е, че такива факти не се установяват и от заключенията на компютърно-техническите експертизи, които са изследвали записите от охранителните камери. При тези данни съдът е приел, че по делото не е установено ответникът да е извършил описаните в исковата молба неправомерни действия - влизане в търговския обект заедно с група лица, съответно повреждане и унищожаване на намиращите се там стоки, мебели и оборудване - поради което не е основание за ангажиране на деликтната му отговорност за вреди. В заключение е направен извод за неоснователност на главния и акцесорния иск и е потвърдено първоинстанционното решение, с което претенциите са отхвърлени. При тези решаващи изводи на въззивния съд предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Първият поставен в изложението въпрос няма претендираното от касатора значение и не обуславя селектирането на жалбата. В случая въззивният съд (при правилно разпределена между страните от първоинстанционния съд доказателствена тежест – л.62) се е произнесъл в рамките на заявените от ищеца обстоятелства и петитум в исковата молба, като при изследване на фактическия състав на генералния деликт е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява нито лично ответника, нито „ръководени от него“ трети лица да са унищожили или повредили намиращи се в търговския обект стоки, мебели и оборудване. Възприетата от въззивната инстанция правна квалификация на деликтния иск (по чл.45 ЗЗД) не е налагала даването на нови указания във връзка с доказването и доказателствената тежест, доколкото е прието, че и първата инстанция се е произнесла по същия въведен от ищеца спорен предмет, а не по иск, с който не е сезирана. Освен това, въззивният съд не е формирал изводи за недоказаност на факти и обстоятелства, изведени от посочената във въззивното решение правна квалификация на иска, поради което соченото от касатора противоречие със задължителната практика на ВКС (ТР№1/09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК) не се установява. Вторият въпрос в изложението също не обуславя допускането на касационното обжалване. Неподаването на отговор на въззивната жалба не лишава въззиваемата страна от процесуални права, свързани с участието и защитата й във въззивното производство. Пропускането на срока по чл.263, ал.1 ГПК за подаване на отговор не преклудира възможността страната да се брани в процеса като прави искания, възражения и изтъква правни доводи, с които да обори защитата на въззивника, респ. да постигне постановяване на благоприятно за нея решение. Третият въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, в т. ч. и сочената от касатора. В тази практика (вж. - ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. и др.) се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Несъгласието на касатора с приетото за установено и с крайния резултат по спора, развитите в тази връзка доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт съставляват касационния основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не обуславят селектирането на жалбата и следващите два въпроса - №4 и №5. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено още, че ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. В случая, въззивната инстанция е допуснала изслушването на допълнителна съдебно-техническа експертиза във връзка с изясняването на фактите за навлизането в търговския обект на ответника и други лица, респ. за възможността да бъдат идентифицирани тези лица и действията им със записите от охранителните камери. Експертизата не е била оспорена от страните, приета е като компетентно изготвена и обоснована, и в крайния си акт съдът се е позовал на нея. При това положение, поставеният въпрос №4 не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК. Константно в практиката си (напр. - решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д.№257/2009 г., ІV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/ 2010г., ІV г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., ІV г.о.; мотиви по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК) ВКС е приемал, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания, като е посочено кои показания и защо се кредитират, респ. на кои от тях и защо не се дава вяра. С това съдът е изпълнил процесуалното си задължение по чл.172 ГПК, а доводите на касатора за извършена неправилна преценка на гласните доказателства не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК. Последните три материалноправни въпроса също не обосновават предпоставки за допускане на касационния контрол. Същите не са зададени в контекста на конкретни правни разрешения и изводи на въззивния съд, а са общо и теоретично поставени, поради което не отговарят на характеристиките за правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (вж. – мотиви по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Това е достатъчно основание по тези въпроси да не бъде допуснато касационното обжалване. Соченото основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение – не се установява. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при което делото може да се реши по същество, като например - липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато е налице произнасяне извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая касаторът излага твърдения, че въззивното решение е недопустимо, защото въззивният съд е възприел различна от първата инстанция правна квалификация, без да изготви доклад и без да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти. Тези оплаквания са относими към евентуално допуснати от решаващия съд процесуални нарушения, които в случая не водят до недопустимост на съдебния акт. Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на съда, а не на страната. Когато съдът се е произнесъл по заявените в исковата молба обстоятелства и петитум, респ. в рамките на предмета на спора, с който е сезиран (както е и в случая) решението не е недопустимо като постановено по непредявен иск. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, касаторът не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от пряко от съдържанието му. А по формулираните правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите не го обуславят, а в другата си част същите не са разрешени в противоречие със задължителната и установената съдебна практика. Ответната страна е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение