Определение № 2760 от 02.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 871/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Каскада“ ООД, чрез адв. С. Ж. против решение № 1487/05.12.2022 г. по в.гр.д. № 1317/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 260886 от 11.03.2022 г., постановено по гр.д. № 3942/2019 г. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от касатора срещу М. Ч. Р. и В. З. Н., иск с правно основание чл.135 ЗЗД – за обявяване за относително недействителна по отношение на „Каскада“ ООД сключената между М. Ч. Р. и В. З. Н. сделка, обективирана в брачен договор с нотариална заверка на подписите и съдържанието с № 5011 и 5012 от 24.09.2015 г., том II на нотариус В.К., рег. № *** при НК, вписан в Служба по вписвания – [населено място], с вх. Рег. № 57189/30.09.2015 г., акт № 288, том 11, по отношение на следния недвижим имот, придобит в изключителна собственост от В. З. Н.: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с адрес [населено място], [улица], бл.10.вх.1, ет.7, ап.34, със застроена площ от 109,33 кв. м., заедно с прилежащо мазе № 10 на сутеренен етаж на сградата с площ от 4,30 кв.м., ведно с прилежащите 2,66 % ид.ч. от общите части на сградата и 2,44 % ид.ч. от правото на строеж върху поземления имот, върху който е построена сградата. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се неправилност на изводите на съда, че процесната сделка е възмездна; че ответницата Начева не е знаела за целеното увреждане на кредиторите с процесния брачен договор, респ. че презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД е оборена, основавайки този извод единствено на събраните по делото гласни доказателствени средства, без да се обсъждат останалите събрани по делото косвени доказателства – учредяване на ипотека върху имота, придобит от М. Ч. Р. в индивидуална собственост с брачния договор, още през 2008 г., закупуване на друг имот – апартамент през 2010 г. с ипотечен кредит, множество данни в интернет относно задължения на дружества на Р., както и лични такива към НАП за над половин милион лева, датиращи още от 2008 г. и непогасени към 2016 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуално и материалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните от съществено значение за делото; 2/ Следва ли въззивния съд при условията на ограничен въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възраженията на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на делото; 3/ Дали знанието за увреждане по чл.135, ал.1 ЗЗД следва да се установи с преки доказателства или може да се счита доказано въз основа на поредица от установени косвени факти и обстоятелства; 4/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните за спора факти в тяхната взаимовръзка; 5/ За доказване наличието на знание за увреждане у приобретателя, достатъчно ли е приобретателят по транслативната сделка да е съзнавал, че в резултат на последната съществува възможност да се възпрепятства кредиторът да се удовлетвори от стойността на имота; 6/ Следва ли да се приема за възмездна всяка сделка, по която страните взаимно си прехвърлят права, или следва да се изследва дали тези права са относително равностойни, или неравностойни до степен за едната страна да остават само задължения. Първите пет въпроса са поставени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с казуална практика на ВКС – изрично посочена в изложението, а последният въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК без излагане на конкретна обосновка на сочения допълнителен критерий. Поддържа се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПКК – очевидна неправилност на решението с доводи за неправилно установена фактическа обстановка по спора, т.е. с допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ответната страна – В. З. Н., чрез адв. М. в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото въпросите са фактически, а не правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касаят правилността и обосноваността на въззивното решение, а освен това по тях не са налице и сочените допълнителни критерии. Изложени са и съображения за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответната страна – М. Ч. Р. не е депозирал в срок отговор на касационната жалба. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.135 ЗЗД относно сделката с предмет апартамент № 34, находящ се в [населено място], [улица], бл.10.вх.1, ет.7, обективирана в брачен договор от 24.09.2015 г.,, въззивният съд е приел за установени следните факти: наличие на сключен между ответниците брачен договор, по силата на който изключителна собственост на Р. остава ателие №2 с идентификатор ****, находящо се в [населено място], ул. „Р.№ 94, вх.1, ет.5, със застроена площ от 86,80 кв.м., а на Н. – процесния апартамент № 34, с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], бл.10.вх.1, ет.7, ап.34, със застроена площ от 109,33 кв. м. като страните се се споразумели вноските по кредита за закупуване на апартамента да бъдат за сметка и да се заплащат от съпруга; прекратяване на брака между ответниците, от който имат две малолетни деца, на 28.12.2015 г.; ответникът Р. е баща на дете, родено на 28.11.2014 г. от майка С. Х. Г.; фактическата раздяла между ответниците настъпила в края на 2013 г.; възникване на вземането на кредитора – ищец на 20.02.2015 г. с издаване на запис на заповед. При тези данни, по отношение на първия елемент от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД – качеството кредитор на ищеца, въззивният съд е приел, че то е налице с оглед твърдените факти в исковата молба за наличие на вземане, за чиято действителност не е необходимо то да е ликвидно или изискуемо или пък установено с влязло в сила решение, както и че вземането на кредитора е възникнало преди сключване на брачния договор. По спорния между страните въпрос относно възмездността на сделката, въззивният съд е споделил аргументите на първата инстанция, че сделката е възмездна, тъй като с брачния договор страните взаимно са си прехвърлили права, като престацията на ответника Р. включва Ѕ ид. ч. от вещното право върпу апартамент и поемане на задължение за заплащане на вноските по договора за кредит, сключен за придобиването му от съпрузите, а престацията на ответницата Начева – в прехвърляне на собствеността върху Ѕ ид.ч. от ателие. Въззивният съд е приел, че доколкото не се твърди сделката да е симулативна или да страда от друг порок, въпросът за еквивалентността на престациите е без значение и е неотносим в производството по иск с правно основание чл.135 ЗЗД. При съобразяване на безспорно установените обстоятелства, че към момента на сключване на брачния договор, ответниците са били във фактическа раздяла, а три месеца след това бракът им е прекратен, съдът е приел, че с брачния договор е целено уреждане на отношенията между страните и по повод прекратяване на брачното правоотношение, като влияещите фактори неминуемо са включвали и тези по отглеждането на двете малолетни деца, родени от брака и тяхната издръжка и местоживеене. Ето защо, при цялостна преценка на установените по делото обстоятелства, съдът е намерил за неоснователно оплакването на въззивника - ищец, че в случая е налице безвъзмездна сделка. В тази връзка е намерил за неоснователна и застъпената от него във въззивната му жалба теза за безвъзмездност на сделката поради обстоятелството, че полученият от Р. в изключителна собственост имот е бил ипотекиран и скоро след това секвестиран. Като ирелевантни са възприети и отношенията на Р. с други негови роднини. При извод за възмездност на сделката и с оглед разпоредбата на чл.135, ал.1 изр.2 ЗЗД, съдът е пристъпил към изследване на въпроса дали ответницата Начева е знаела за увреждането. В случая, с оглед страните по договора е приложима презумпцията на ал.3 на чл.135 ЗЗД, поради което съдът е приел, че именно в тежест на ответниците е нейното опровергаване. При анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, установяващи фактическа раздяла между страните през 2013 г., както и наличие на друга връзка на ответника, от която през 2014 г. му се е родило дете, възникване на вземането на кредитора на 20.02.2015 г., т.е. след фактическата раздяла между ответниците, въззивният съд е приел, че презумпцията е надлежно оборена. Съдът е посочил, че така установените факти опровергават презумпцията за знание, която е установена именно поради факта, че житейски обосновано и логично е всеки от съпрузите да е наясно и достатъчно уведомен за имуществените дела на своя партньор. Дори и да се приеме, че по време на съвместното им съжителство ответницата Н. е била наясно, че от 2008 г. съпругът й е имал финансови трудности, то това не води до еднозначния извод, че две години след фактическата им раздяла, тя е запозната с финансовото състояние на съпруга си, респ. за наличието на задължение към ищцовото дружество. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите два и четвърти процесуалноправни въпроси, отнасящи се до задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, макар и да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и с посочената казуална практика на ВКС. Всички доводи на касатора, обосноваващи поставените въпроси, са свързани с възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на доказателствата, която обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. Трети и пети въпрос, касаещи приложението на нормата на чл.135, ал.1 ЗЗД и по-конкретно доказването на знанието за увреждане не покриват изобщо общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по тях и те не са обусловили изводите му за неоснователност на иска, поради което не следва да се обсъжда сочения от касатора допълнителен селективен критерий. Последният въпрос също няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, тъй като съдържа в себе си твърдение за неравностойност на насрещните престации по сделката, а въпросът за еквивалентността на същите е неотносим в производството по чл.135 ЗЗД, доколкото не се твърди сделката да е симулативна или да страда от друг порок, в който смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви и поради това не е обуславящ за решаващите му изводи. Отделно от това следва да се отбележи, че не е налице и сочения допълнителен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Последният изобщо не е обоснован – не е посочена противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, нито се твърди че произнасянето по въпроса се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Освен това, по въпроса коя сделка е възмездна в съдебната практика и в доктрината няма спор, че възмездна е сделка, при които има размяна на блага от двете страни, като не е необходимо да има пълно равенство между разменените стойности - достатъчно е по мнението на страните да има приблизително равенство, т.е. критерият е субективен, а не обективен. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост – законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или спорът да е решен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушени са основни правила на съдопроизводствения ред или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила при установяване на фактическата обстановка по делото, не представлява хипотеза на видимо и „тежко нарушение“ на процесуалния закон и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,