Определение № 129 от 03.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 261/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на А. А. П. и П. на Р. Б. против решение № 1583/14.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 752/2015 г., от І-ви състав на Апелативен съд – София. К. жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С въззивното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че предявения иск е основателен до размер на 20 000 лева. От фактическа страна съдът е приел, че ищцата А. П. е била обвинена в това, че през периода 18.07.2000г.-21.07.2000г. в качеството си на длъжностно лице – съдия изпълнител при Софийски районен съд (СРС) e превишила правата си, като е извършила действия, излизащи извън рамките на нейната компетентност съгласно разпоредбата на чл.321,ал.3 от ГПК (отм.) и при отсъствие на влязло в сила определение на съда е вдигнала 2 броя запори, част от обезпеченията по обезпечителна заповед от 12.03.1999г. на СРС, 30 състав с цел да набави за търговско дружество облага. С решение № 251 от 28.07.2011г. по н.д.№ 1393/2011г. на ВКС, трето наказателно отделение, въззивното решение на САС, Н.О., 1 състав, постановено по в.н.о.х.д.№ 260/2010г. е отменено в наказателно-осъдителната част и подсъдимата е била призната за невинна и оправдана по предявените й обвинения, като е отхвърлен поради неосноватеност гражданския иск. Съдът е обсъдил мотивите на наказателния съд, като в тази насока е приел, че с поставените резолюции за вдигане на запорите, подсъдимата e допуснала нарушение на установения по чл.321,ал.3 от ГПК (отм.) процесуален ред, с което, извършвайки действия излизащи от рамките на собствената й компетентност, е превишила правата си, но е посочил, че с оглед приетото от наказателния съд, това нарушение на уредената процедура по отменения ГПК обаче категорично не е било достатъчно за същия съд да приеме, че деянието е престъпление по служба, с приетата правна квалификация, тъй като за да е осъществено престъпление по чл.282 НК, деянието следва да съдържа редица признаци от обективна и субективна страна, като наказателния съд е приел, че пряк умисъл и специална цел, в конкретният казус отсъствали. От тези изводи, съдът е приел, че при определяне на обезщетението, съдът не може да се позовава на обстоятелствата относно престъплението по служба, за което въззиваемата е била оправдана, не е приел, че не следва да се игнорира допуснатото от съдебния-изпълнител процесуално нарушение на разпоредбата на чл.321,ал.3 от ГПК (отм.), с което тя виновно е допринесла за увреждането, като е посочил, че отговорността на държавата е ограничена само до преките и непосредствени вреди, причинени от увреждането, а при установен принос на пострадалата за уврежданото, съдът следва да намали обезщетението на основание чл.5,ал.2 от ЗОДОВ. Въз основа на горното, състава на апелативния съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността на държавата по чл.2,ал.1, точка 3,пр.1 от ЗОДОВ за неимуществените вреди, причинени ищцата от органи на Прокуратурата от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по служба, за което пострадалата е била оправдана с влязло в сила решение на ВКС. Съдът е приел, че продължилото около 10 години наказателно производство се отразило негативно на психиката, физическото здраве, контактите и социалния живот на въззиваемата, незаконната наказателна репресия от повдигнатото обвинение за престъпление по служба причинило сериозно засягане на личността и професионалната репутация ищцата, която в качеството си на действащ държавен съдебен изпълнител се оказала в положение на обвиняема за тежко престъпление по служба във връзка с изпълнение на задълженията си на съдебен изпълнител. Приел е, че настъпилата сериозна и в крайна сметка на неоправдана промяна в личния, семейния и професионалния живот на въззиваемите подлежи на възмездяване. Съдът е съобразил обществения критерии за справедливост по чл.52 от ЗЗД освен изложените обстоятелства и следните обстоятелства, относими към размера на обезщетението: зрялата възраст и общественото положение на въззиваемата, която била призната за виновна на първа инстанция; установеният й принос за увреждането, който се е състои в допуснато от нея нарушение на процедурата по чл.321,ал.3 от ГПК (отм.) по вдигане на наложени от съда запори; и обществено-икономическите условия в страната, през целия период на воденото срещу нея наказателно производство и към момента на постановяване на настоящето решение, като въз основа на това е приел, че за обезщетение на неимуществените вреди следва да се определи сумата 20 000 лева, ведно със законна лихва върху нея, считано от 28.07.2011г. до окончателното изплащане. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на ищцата се сочат правни въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Първия правен въпрос е свързан с определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД по отношение на лице – магистрат, като се твърди в тази връзка, че е налице противоречие с решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика. На първо място, въззивният съд не е приел, че ищцата по делото е магистрат, доколкото същата е изпълнявала длъжността „съдия-изпълнител към СРС”. Държавните съдии-изпълнители се назначават от Министъра на правосъдието, а не от В., като така поставения правен въпрос е неотносим към разрешения правен спор от една страна, а от друга страна, въззивният съд не се е произнесъл по него, предвид посоченото по-горе и възприето от него, че ищцата не е магистрат, още повече, че легално понятие „магистрат” не съществува. На следващо място, при всеки един отделен случай, при спазване на критериите, определящи обезщетението по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, обезщетението е различно, предвид спецификата на отделните случаи, като в тази връзка не може да се търси противоречие с цитираните две решения на ВКС, при които е определено различно по размер обезщетение. Поставят се правни въпроси, в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Правните въпроси са свързани с възможността на съда, в производството по иск за обезщетение по реда на чл.2 и сл. ЗОДОВ, да се произнася относно вина и съпричиняване от страна на лице, което е било оправдано по реда на НПК и относно задължителната сила на присъдата на основание чл.300 ГПК и приложимостта на тази разпоредба в производството по ЗОДОВ. Въззивният съд е приел, че ищцата е допринесла за настъпването на вредоносния резултат – търпените неимуществени вреди, като е приел, че е извършила деянието, което представлява неизпълнение на служебни задължения. В тази насока са налице основания за допускане до касационно обжалване и по двете касационни жалби, доколкото този въпрос се сочи от касатора – ищец по делото, като се поставя и в касационната жалба на Прокуратурата на Република България, макар и да не е уточнен в достатъчна степен в изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, при мотивирането на искането във връзка с определянето на размера на дължимото обезщетение. В изложението на касационните основания и по двете касационни жалби се сочи материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата и въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. На касатора- ищец следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 5 лева. Водим от горното, състава на ВКС