Определение № 427 от 05.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 530/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби: 1/ касационна жалба на „Българска банка за развитие“ АД, представлявана от юрисконсулт Б. Д., срещу решение № 2123 от 07.08.2018г. по т.д. № 893/2018г. на САС, ТО, 13 състав в частта, в която след отмяна на решение № 250 от 13.01.2017г. по гр.д. № 19667/2014г. на СГС, ГК, I-20 състав са отхвърлени предявените от касатора искове по чл.422 ГПК за установяване, че А. Д. К. дължи солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Б. сумата над 65 247 евро главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата и сумата над 4 842,67 евро – лихви за периода от 31.08.2012г. до 10.01.2014г., дължими по договор за кредит № 581 от 11.09.2009г., както и за установяване, че А. Д. К. и Т. С. Б. дължат солидарно с „Еколайт“ АД сумата над 735,50 евро – неустойка за забавено плащане на възнаградителна лихва съгласно чл.16, ал.4 от договора за кредит за периода от 31.10.2012г. до 10.01.2014г., сумата над 820,30 евро – неустойка за нереализирани обороти по чл.16, ал.5 от договора за периода от 01.07.2012г. до 10.01.2014г., сумата над 820,30 евро – неустойка за непредставяне на декларации по чл.22 вр. чл.11, б. „н“ от договора за периода от 11.10.2012г. до 10.01.2014г., както и сумата над 155,40 евро – комисионна за управление и обработка на кредита за периода от 10.03.2013г. до 10.12.2013г.; 2/ касационна жалба на А. Д. К. и „Еколайт“ АД, представлявани от адв. П. Б., срещу същото въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че А. Д. К. дължи солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Б. на „Българска банка за развитие“ АД по договор за кредит № 581/11.09.2009г. сумата 65 247 евро главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното плащане на сумата, и сумата 4 842,67 евро – лихви за периода от 31.08.2012г. до 10.01.2014г.. Касаторът „Българска банка за развитие“ АД излага оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради противоречието му с материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд за частична основателност на възражението на ответницата поръчител А. К. за погасяване на отговорността ѝ на основание чл.147 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е направил искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на възивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: „Кой е началният момент, от който започва да тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителите при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на предоставената парична сума, лихвите, неустойките и разноските при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя в хипотезата, при която кредитодателят е обявил вземането по договора за банков кредит за предсрочно изискуем?“. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 23 от 24.03.2015г. по т.д. № 1717/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 40 от 17.06.2015г. по т.д. № 601/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 145 от 09.01.2017г. по т.д. № 31/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. Ответниците А. Д. К. и Т. С. Б. не представят отговор на касационната жалба. Касаторите - ответници А. Д. К. и „Еколайт“ АД поддържат, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в противоречие със събраните доказателства и съдебната практика. Намират за неправилен извода на въззивния съд, че са осъществени двете предпоставки за изгубване на преимуществото на срока поради неплащане от длъжника на вноските по кредита съгласно чл.24, ал.1, б. „о“ от договора и отправено от банката волеизявление до кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Сочат, че от събраните доказателства се установява липсата на уведомяване на търговското дружество и поръчителя А. К. поради нередовно връчване на нотариалните покани, на които се позовава ищецът. Поддържат, че банката кредитор в противоречие с устава на „Еколайт“ АД е отпускала суми по искания по чл.4, ал.1 от договора за кредит, които не са били подписани от упълномощения член на СД А. К.. Твърдят, че вноските, посочени в погасителния план, не съответстват на усвоената сума, а анекс № 1 от 27.04.2011г. е подписан от Т. Б. без представителна власт. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновават искането си за допускане на касационно обжалване с твърдение за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като съществените въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, са относно уведомяването, както и ограничената отговорност на поръчителя, предвид вписването на ограничаване на действията на изпълнителния директор в ТР при задължаване на дружествата, а събраните доказателства удостоверяват ненадлежно уведомяване на А. К. в противоречие с решение № 300 от 04.12.2015г. по гр.д. № 5036/2015г. на ВКС и решение № 26 от 18.02.2016г. по гр.д. № 5598/2015г. на ВКС, както и ненадлежно връчване на „Еколайт“ АД. Сочат и следния материалноправен въпрос, който е от съществено значение за правилното приложение на материалния закон: „Следва ли да се ангажира ограничена отговорност на А. К. като член на СД, предвид надлежното вписване на представителна власт да се упражнява съвместно от две лица – от изпълнителния директор, заедно с упълномощения член на съвета на директорите?“ Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Касационната жалба на „Българска банка за развитие“ АД срещу решение № 2123 от 07.08.2018г. по т.д. № 893/2018г. на САС, ТО, 13 състав в частта, в която след отмяна на решение № 250 от 13.01.2017г. по гр.д. № 19667/2014г. на СГС, ГК, I-20 състав са отхвърлени предявените от касатора искове по чл.422 ГПК за установяване, че А. Д. К. и Т. С. Б. дължат солидарно с „Еколайт“ АД сумата над 735,50 евро – неустойка за забавено плащане на възнаградителна лихва съгласно чл.16, ал.4 от договора за кредит за периода от 31.10.2012г. до 10.01.2014г., сумата над 820,30 евро – неустойка за нереализирани обороти по чл.16, ал.5 от договора за периода от 01.07.2012г. до 10.01.2014г., сумата над 820,30 евро – неустойка за непредставяне на декларации по чл.22 вр. чл.11, б. „н“ от договора за периода от 11.10.2012г. до 10.01.2014г., както и сумата над 155,40 евро – комисионна за управление и обработка на кредита за периода от 10.03.2013г. до 10.12.2013г., е недопустима, тъй като е насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване. Въззивното решение в тази част е постановено по предявени от „Българска банка за развитие“ АД искове за сумата 879.86 евро – наказателна лихва съгласно чл.21 от договора за периода 31.08.2012г. до 10.01.2014г.; сумата 1 025.61 евро – неустойка за забавено плащане на възнаградителната лихва съгласно чл.16, ал.4 от договора за периода 31.10.2012г. до 10.01.2014г.; сумата 2 335.65 евро – неустойка за нереализирани обороти по чл.16, ал.5 от договора за периода 01.07.2012г. до 10.01.2014г.; сумата 1 902.87 евро – неустойка за непредставяне на декларации по чл. 22 във вр. чл.11, б.“н“ от договора за периода 11.10.2012г. до 10.01.2014 г. и сумата 324.03 евро – комисионна за управление и обработка на кредита за периода 10.03.2013 г. до 10.12.2013 г. Тези искове се основават на търговска сделка по смисъла на чл.1, т.7 ТЗ, поради което са от категорията на посочените в чл.365, т.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С оглед цената на исковете съобразно чл.280, ал.3, т.1 ГПК постановеното по тях въззивно решение е изключено от касационен контрол. Касационната жалба на „Българска банка за развитие“ АД в останалата ѝ част и касационната жалба на А. К. и „Еколайт“ АД са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, поради което се допустими. Въззивният съд е констатирал, че ищецът в качеството му на заявител по ч.гр.д.№1068/2014г. по описа на СРС, 47 състав, за чиито вземания на основание договор за банков кредит № 581 от 11.09.2009г. и два анекса към него /анекс №1 и анекс №2/ в размер на 74 949 евро – главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата; 10 042.46 евро - възнаградителни лихви за периода от 31.10.2012г. до 10.01.2014г.; 879.86 евро – наказателна лихва за периода 31.08.2012г. до 10.01.2014г.; 1 025.61 евро – неустойка за забавено плащане на възнаградителната лихва за периода 31.10.2012г. до 10.01.2014г.; 2 335.65 евро – неустойка за нереализирани обороти по чл. 16.5 от договора за периода 01.07.2012г. до 10.01.2014г.; 1 902.87 евро – неустойка за непредставяне на декларации по чл. 22 във вр. чл. 11 от договора за периода 11.10.2012г. до 10.01.2014 г.; 324.03 евро – комисионна за управление и обработка на кредита за периода 10.03.2013 г. до 10.12.2013 г., е постановена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, претендира да бъде установено по отношение на солидарните длъжници „Еколайт“ АД /кредитополучател/, А. Д. К. и Т. С. Б. /поръчители/ съществуването на тези вземания. Приел е, че между страните няма спор относно сключването на договор за банков кредит № 581/11.09.2009 г., по силата на който банката- ищец се задължава да предостави банков кредит в общ размер до 500 000 евро на три транша - І-ви транш в размер на 100 527 евро – за закупуване на земя и сграда, ІІ – ри транш – до 217 657 евро за закупуване на машини и съоръжения и III транш – до 181 816 евро за закупуване на допълнително оборудване, а кредитополучателят /първият ответник/ се задължава да върне кредита в сроковете, уговорени в погасителния план; че е безспорно и от приложения погасителен план и заключението на ССЕ се установява, че на 17.09.2009г. е усвоен само първият транш в размер на 100 527 евро с краен срок на погасяване 31.08.2019г., която сума съгласно Приложение 1а към договора следва да бъде върната на 113 вноски по 882 евро и една последна вноска от 861 евро, дължима на 31.08.2019г. Намерил е за неоснователни възраженията относно броя и размера на отделните вноски и претендирания от ищеца размер на дълга, като е съобразил погасителния план на първи транш от кредита /стр.149 от делото/, подписан от страните и представляващ неразделна част от договора. Преценил е като неоснователни и възраженията за нарушение на чл.9, б.“а“ от договора, тъй като усвояването на кредита е извършено по заложения в тази клауза механизъм, подробно описан и от вещото лице по приетата от СГС съдебно-счетоводна експертиза. Въззивният съд е приел, че кредитополучателят дължи и заплащане на годишна лихва в размер на тримесечния EURIBOR плюс 8.107 пункта, но не по-малко от 9%, като при забава в плащанията на лихвите, както и на главницата дължи неустойка в размер на възнаградителната лихва плюс наказателна надбавка от 6 пункта годишно върху просрочената сума до окончателното й изплащане; че съгласно чл. 19 от договора кредитополучателят дължи комисионна за управление на кредита в размер на 0.125% за тримесечие, платима до 10 дни от началото на месеца, следващ съответното тримесечие; че в разпоредбата на чл.11 са регламентирани множество задължения на кредитополучателя, вкл. да представя всяка година до 10 април и до 10 октомври актуализирана декларация за свързаност и кредитна задлъжнялост, съотв. към 31 март и 30 септември /б.“н“/ и да реализира по разплащателните си сметки в „БРР“ АД тримесечни кредитни обороти в размер на 80% от реализираните приходи, като отчитането се извършва за тримесечен период, а кредитополучателят представя в банката съответните счетоводни документи /б.“ф“/; че неизпълнението на тези задължения се санкционира с неустойка по чл.16, ал.5 и чл.22 от договора в посочения размер; че банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем в случай, че кредитополучателят пропусне да изпълни кое да е свое задължение към банката /чл.24/, като при обявяване на предсрочна изискуемост се дължи наказателен лихвен процент, определен в чл. 21 от договора. Приел е, че на същата дата /11.09.2009 г./ между банката и останалите двама ответници са сключени договори за поръчителство, по силата на които поръчителите се задължават да отговарят солидарно с първия ответник- кредитополучател за задълженията по кредита, като е спорно сключването на двата анекса към договора, респ. тяхното действие по отношение на поръчителите. Посочил е, че първият анекс от 27.04.2011г. е подписан от банката-кредитор и кредитополучателя, като наличието, респ. липсата на решение на СД на дружеството-кредитополучател за сключване на договора е ирелевантно за действителността на сделката и може да е единствено основание за отговорност на управителните органи на дружеството за причинени на последното вреди. Намерил е за неоснователни възраженията за недействителност на анекса като подписан от Т. Б., който не е надлежно упълномощен да представлява члена на СД А. К., като е изложил съображения, че независимо от обстоятелството, че упълномощаването на Б. да представлява К. в качеството й на упълномощен член на СД на „Еколайт“ АД е оттеглено на 13.10.2010г., когато на пълномощника е връчено изявлението на упълномощителя за оттегляне, е налице хипотезата на чл.301 ТЗ - кредитополучателят е узнал за сключения анекс №1 към договора за кредит най-късно при получаване на нотариалната покана за плащане на просрочените задължения и обявяване на всички вземания на банката за предсрочно изискуеми, като не го е оспорил незабавно. Въззивният съд е приел за основателно възражението, че първият анекс не е подписан от двамата поръчители, но е счел, че доколкото с него не се създават нови задължения за длъжниците, а единствено се регламентира начин за оповестяване/уведомяване за направени от страна на кредитора едностранни изменения на Тарифата за лихвите таксите и комисионните, това няма правно значение за настоящия спор. Посочил е, че измененията, договорени с анекс №1, са изцяло в полза на длъжниците, вкл. и на поръчителите, тъй като регламентират задължения за кредитора, каквито до този момент не са съществували нито съгласно договора за кредит, нито произтичащи от закона, а противно на твърденията на ответниците с анекс №1 не се изменя размерът на дълга нито в частта на главницата, нито на дължимите възнаградителни лихви, такси и неустойки, не се променят условията за плащане или други задължения на кредитополучателя по договора. Поради това е приел, че обстоятелството, че поръчителите не са страна по него, не се отразява на съществуването и на обема на тяхното задължение по договора за поръчителство. Намерил е, че вторият анекс от м.06.2012г. е подписан освен от кредитора и кредитополучателя, и от двамата поръчители. Изложил е съображения, че оспорването на датата на анекса от страна на лице, което е подписало същия, представлява по своята правна същност оспорване на собственото му волеизявление /анексът е частен диспозитивен документ/, като липсват както конкретни твърдения, така и доказателства за порок на волята. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че между страните са възникнали валидни договорни правоотношения – между ищеца и първия ответник по договор за банков кредит /чл.430 и сл. ТЗ/, а с останалите двама ответници- по договор за поръчителство; че банката-кредитор е изпълнила основното си договорно задължение да предостави първи транш от кредита, като е превела по разплащателна сметка на първия ответник- кредитополучател сумата 100 527 евро, а в патримониума на кредитополучателя са възникнали задължения за връщане на дадената в заем сума съгласно погасителен план при условията на договора, както и за плащане на договорените лихви, такси и комисионни, както и за изпълнение на останалите договорни задължения. Въз основа на доказателствата по делото въззиввият съд е приел за установено, че плащанията по договора за кредит са преустановени от кредитополучателя, като последното плащане е на 20.08.2012г., когато е погасена вноска с падеж 31.07.2012г., като не са заплатени главници в общ размер на 13 230 евро, дължими в периода 31.08.2012г. до 31.10.2013 г.; лихви в общ размер на 8 997.30 евро, дължими в периода 31.10.2012 г. до 31.10.2013 г., както и че поради неплащане на тези суми ищецът е отправил нотариална покана до кредитополучателя и поръчителите за заплащане на посочените суми в 7-днeвен срок от съобщението с предупреждение, че при неплащане, банката ще обяви целия кредит за предсрочно изискуем, считано от изтичането на дадения срок. Посочил е, че нотариалната покана е връчена на „Еколайт“ АД на 19.11.2013 г., на Т. Б. – на 27.11.2013 г. и на А. К. – на 10.12.2013г. Намерил е, че ответниците, чиято е тежестта на доказване, не ангажират доказателства за плащане, поради което е прие, че към 18.12.2013г., от която дата банката обявява кредита за предсрочно изискуем, са налице предпоставките на чл.24, ал.1, б.“а“ от договора. Въззивният съд е приел за неоснователни са възраженията, че кредитополучателят не е имал непогасени задължения по договора кредит към 18.12.2013г. поради липса на ангажирани от ответниците доказателства за плащане и с оглед категоричното заключение на ССЕ, прието като неоспорено и компетентно изготвено във въззивното производство. Приел е за неоснователни и възраженията, че не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като нотариалните покани не са надлежно връчени. Намерил е за ирелевантно връчването на нотариалната покана на поръчителя А. К., тъй като от момента на уведомяването на кредитополучателя целият неплатен остатък по кредита става изискуем както по отношение на него като главен длъжник, така и по отношение на поръчителите. Направеното оспорване на уведомяването на кредитополучателя за обявената от ищеца предсрочна изискуемост е преценено като неоснователно, тъй като волеизявлението на кредитора е обективирано в нотариална покана, връчена на „Еколайт“ АД на адреса на управление, чрез Ю. Д. - офис мениджър. Обсъдил е приетите по делото удостоверения от НОИ за сключените със същата трудови договори и показанията ѝ като свидетел, според които е работела в „Еколайт“ АД като „офис-мениджър“, извършвала е всички дейности от общ характер, подпомагащи дейността на дружеството, както и всички такива, които й били разпореждани от изпълнителния директор. При съвкупната преценка на тези доказателства въззивният съд е приел, че Д. е продължила да осъществява дейност като офис мениджър за „Еколайт“ АД и след прекратяването на трудовото правоотношение с дружеството, т.е. по друго облигационно правоотношение. Взел е предвид, че поканата е връчена в канцеларията на дружеството на адреса на управление, на лице, осъществяващо дейност като офис мениджър, поради което е счел за неоснователно възражението, че изявлението не е достигнало до кредитополучателя. Въззивният съд е посочил, че според заключението на ССЕ и към 18.12.2013г. /осчетоводена предсрочна изискуемост/ и към 10.01.2014 г. /подаване на заявление по чл.417 ГПК/ размерът на дължимата главница е 74 949.00 евро, а дължимите лихви са в размер на 10 922.32 евро, като няма доказателства за плащане. С оглед на това е приел, че кредитополучателят дължи на банката тези суми на основание договора за кредит и обявената предсрочна изискуемост на задълженията по него. Въззивният съд е намерил за частично основателно възражението на ответницата А. К. за погасяване на отговорността й на основание чл.147 ЗЗД. Изложил е съображения, че преклузивният 6-месечен срок по чл.147 ЗЗД тече от момента, в който вземането, за чието изпълнение е поел задължение да отговоря и поръчителят, става изискуемо, т.е. от падежа, и когато част от вноските по договор за кредит са с настъпил падеж, а останалите са обявени за предсрочно изискуеми, следва да се преценява изтичането на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД в зависимост от падежа на всяка една от редовно изискуемите вноски, както и в зависимост от датата, на която останалите са станали дължими в хипотезата на предсрочна изискуемост. Приел е, че отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Съобразил е, че кредиторът е предявил претенциите си спрямо кредитополучателя на 10.01.2014г., когато е подадено в съда заявлението по чл.417 ГПК, и е приел, че поръчителите не носят отговорност по отношение на всички вземания с настъпил преди 10.07.2013г. падеж, като в конкретния случай това са 11 вноски с настъпил към 10.07.2013г. падеж на обща стойност 9 702.00 евро /882 по 11/, както и сумата 6 079.65 лева, начислени лихви по чл.16, ал.1 от договора преди 10.07.2013г. По касационната жалба на „Българска банка за развитие“ АД: Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част. Формулираният от касатора материалноправен въпрос относно началния момент, от който започва да тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителите при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на представената парична сума при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя в хипотезата на обявена предсрочна изискуемост е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. Този въпрос е разрешен с ТР № 5 от 21.01.2022г. по тълк.д. № 5/2019г. на ВКС, ОСГТК, с което е прието, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Въззивният съд е приел, че преклузивният 6-месечен срок по чл.147 ЗЗД тече от момента, в който вземането, за чието изпълнение е поел задължение да отговоря и поръчителят, става изискуемо, т.е. от падежа, и когато част от вноските по договор за кредит са с настъпил падеж, а останалите са обявени за предсрочно изискуеми, следва да се преценява изтичането на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД в зависимост от падежа на всяка една от редовно изискуемите вноски, както и в зависимост от датата, на която останалите са станали дължими в хипотезата на предсрочна изискуемост. Поради това следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос за проверка на съответствието на въззивното решение с формираната задължителна практика. По касационната жалба на А. К. и „Еколайт“ АД: Искането на касаторите за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно, тъй като не е обвързано с формулирани конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото и разрешение в противоречие с цитираната практика на ВКС. От друга страна, посочените от касаторите решение № 300 от 04.12.2015г. по гр.д. № 5036/2015г. на ВКС и решение № 26 от 18.02.2016г. по гр.д. № 5598/2015г. на ВКС се отнасят до връчване на съобщения по реда на чл.47, ал.1 ГПК, какъвто въпрос въззивният съд не е разрешавал. Въззивният съд е приел за ирелевантно връчването на нотариалната покана на поръчителя А. К., тъй като от момента на уведомяването на кредитополучателя целият неплатен остатък по кредита става изискуем както по отношение на него като главен длъжник, така и по отношение на поръчителите, и е изложил съображения за редовност на връчването на нотариалната покана на кредитополучателя „Еколайт“ АД на адреса на управление, чрез Ю. Д. - офис мениджър, а не по реда на чл.47, ал.1 ГПК. Формулираният в изложението материалноправен въпрос, отнасящ се до наличие на предпоставките за ангажиране на ограничена отговорност на касаторката А. К. като член на СД, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Отговорността на ответницата К. е ангажирана в качеството ѝ на поръчител по сключения с „Еколайт“ АД договор за кредит, а не в качеството ѝ на член на СД на същото дружество. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос е неоснователно. Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ответниците част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в посочената по-горе част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: „Кой е началният момент, от който започва да тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителите при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на предоставената парична сума, лихвите, неустойките и разноските при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя в хипотезата, при която кредитодателят е обявил вземането по договора за банков кредит за предсрочно изискуем?“. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „Българска банка за развитие“ АД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1165,81 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение