Определение № 429 от 12.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1154/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Интерстрой България“ ООД, [населено място], срещу решение №1534 от 23.11.2020г. по в.т.д. №2201/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е потвърдено решение №528 от 13.03.2020г. по т.д.№577/2019г. на Софийски градски съд, ТО, VI – 1 състав, с което „Интерстрой България“ ООД, [населено място], е осъдено да заплати на „Енте Сървисес“ ЕООД, сумата от 44175,60 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за изработка от 09.10.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.12.2018г. до окончателното изплащане, сумата от 1325,26 лева, представляваща дължима неустойка по чл.14 от договора и сумата от 4525,93 лева, представляваща разноски по делото. В касационната жалба са изложени оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че съдът е разгледал събраните по делото доказателства и твърденията и възраженията на страните, но не в тяхната цялост, а частично и избирателно. Твърди, че съставът на САС е мотивирал своето решение, като неправомерно се е позовал на липса на валидно направени възражения на ответника в първоинстанционното производство, без да отчете надлежно извършеното от ответника оспорване на факта на получаване на протоколите, с които ищецът твърди, че е предал работата си на 22.03.2018г. По този начин въззивният съд незаконосъобразно и в нарушение на процесуалноправните норми игнорирал процесуалното поведение на касатора – ответник по иска, което е довело до неправилни изводи по съществото на спора. Също касаторът поддържа, че съдът не е съобразил разпоредбите на чл.258 и сл. от ЗЗД и е постановил осъдително решение независимо от липсата на елементи от фактическия състав на вземането за възнаграждение по договор за изработка, което се дължи само в случай на надлежно извършена и предадена на възложителя работа. Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно задължението на съда да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства и да се произнесе по всички възражения, въведени във въззивната жалба, както и по въпроса за приложението на чл.258 и сл. от ГПК относно надлежното изпълнение и предаване на работата. По първия въпрос въззивният съд се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по гр.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №139/17.07.2019г. по гр.д. №4375/2018г. на ВКС, III г.о., решение №184/17.12.2018г. по т.д. №2781/2017г. на ВКС, I т.о., решение №65/30.07.2014г. по т.д. №1656/2013г. на ВКС, ІI т.о., решение №288/15.01.2018г. по гр.д. №59/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №40/04.02.2015г. по гр.д. №4297/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №47/19.06.2019г. по гр.д. №1012/2018г. на ВКС, ІI г.о., решение №192/29.01.2018г. по т.д. №44/2017г. на ВКС, II т.о., решение №55/03.04.2014г. по т.д. №1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение №63/17.07.2015г. по т.д. №674/2014г. на ВКС, II т.о., решение №263/24.06.2015г. по т.д. №3734/2013г. на ВКС, I т.о. и решение №111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, IІ т.о. Поддържа, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по отношение на приемането на изпълнението при договорите за изработка, обективирана в решение №34 от 22.02.2010г. по т. д. №588/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №65 от 24.04.2012г. по т.д.№523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №231 от 13.07.2011г. по т.д.№1056/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които е прието, че простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл.264 ал.1 от ЗЗД. Ответникът „Енте Сървисес“ ЕООД, [населено място], изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил решението на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали облигационни правоотношения по договор от 09.10.2017г. за извършване на строително-монтажни работи /СМР/, с който ответникът е възложил на ищеца монтаж на топлоизолационна система и обръщане на прозорци до шпакловка без полагане на декоративна мазилка /само труд/, описани в количествено-стойностна сметка – Приложение №1, за обект[жк], а именно Резиденция 3 и Резиденция 5, находящ се в м. „К. вада“, кв. 139, [населено място]. Съгласно чл. 3, ал.1 от договора общата ориентировъчна стойност на договорените СМР възлиза на 60 000 лева, без ДДС, като окончателната цена се определя въз основа на действително извършените количества СМР, съгласно Приложение № 1 към договора. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на въззивника „Интерстрой България“ ООД, че въззиваемият - ищец „Енте Сървисес“ ЕООД, [населено място], не е доказал реално изпълнение на задълженията си по договора. Посочил е, че от протоколи от 15.11.2017г. и от 06.02.2018г., подписани от Е. /служител на възложителя/, се установяват обемът и количеството на всички извършени видове СМР от изпълнителя, като е приел, че ответникът не е провел успешно оспорване на автентичността и съдържанието на тези частни свидетелстващи документи. Съдът е изтъкнал, че ответникът не е оспорил факта, че на 22.03.2018г. е узнал за тези протоколи вследствие проведена електронна коренспонденция с ищеца, следователно представителната власт на Е. не е своевременно оспорена от възложителя – ответник и тези действия следва да се считат за потвърдени, на основание чл.301 от ТЗ. С оглед на това е приел за невярно твърдението на ответника, че е узнал за съставените протоколи едва с връчването на преписа от исковата молба. Въззивният съд е изтъкнал и че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя, като още едно доказателство в подкрепа на извода, че ответникът е приел изработеното по договора за СМР с конклудентни действия. Позовал се е и на констатациите на съдебно – техническата експертиза, че процесните СМР са изпълнени. За да счете за невярно твърдението на въззивника „Интерстрой България“ ООД, че своевременно е оспорил приетата от СГС техническа експертиза като противоречива, въззивният съд се е позовал на протокола от проведеното открито съдебно заседание на 17.02.2020г., в който е отразено единствено становище на пълномощника на „Интерстрой България“ ООД, че поради неприемането на представено доказателство, няма искане за допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза. Решаващият състав на САС е приел за неоснователни и твърденията на въззивника, че не е бил поканен от изпълнителя да му заплати процесните СМР, като е посочил, че такава покана не е необходима, тъй като в чл.6 от договора е изразена ясна воля на страните досежно уговорения срок за плащане – пет календарни дни след представянето на двустранно подписан акт обр.19, а и липсва уговорка в договора, с която изискуемостта на вземането да настъпва след издаването на фактура от изпълнителя. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първият поставен от касатора въпрос е обуславящ за изхода на спора. Недоказано по отношение на същия обаче е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1, т.2 и т.3 на ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл.154 ал.1 от ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. Съгласно последователната, трайно установена практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на правото на ищеца – изпълнител на възнаграждение за СМР, изпълнени от него по договора от 09.10.2017г., както и на правото му на неустойка за забава на възнаграждението. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на всички писмени и гласни доказателства, както и заключението на съдебно - техническата експертиза. Не кореспондира с мотивите на въззивното решение оплакването на касатора, че съдът не се е произнесъл по изложените във въззивната жалба аргументи относно липсата на уведомяване и връчване на протоколите, подписани без представителна власт и липсата на потвърждаване по реда на чл.301 от ТЗ, както и по аргументите относно оспорването на изслушаната пред първата инстанция съдебно – техническа експертиза. Съставът на САС изрично е обсъдил извършените от страните изявления и процесуални действия при приемането на заключението на съдебно – техническата експертиза в първоинстанционното производство, като е приел, че липсва надлежно оспорване на това заключение. Подробни мотиви са изложени и относно извършеното от касатора - ответник оспорване на автентичността и съдържанието на протоколите от 15.11.2017г. и от 06.02.2018г., с които са установени обемът и количеството на изпълнените от ищеца СМР, както и относно наличието на предпоставки за приложение на установената в чл.301 от ТЗ презумпция с оглед приетия от съда момент на узнаване на съдържанието на протоколите от възложителя – 22.03.2018г. По този начин съдът не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК решения, като при осъществения от него анализ на доказателствения материал е обсъдил всички приети по делото доказателства, без да изключва някои от тях, като е изразил становище по всички въведени от страните доводи и възражения. Интерпретацията на събраните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Вторият от поставените от касационния жалбоподател правни въпроси е свързан с предмета на делото, но не отразява коректно решаващите изводи на въззивния съд, съответно по отношение на него не е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Не съответства на мотивите на решението твърдението на касатора, че съдът е установил, че ищецът е изпълнил възложената работа, само и единствено въз основа на протоколите за приемане на работата, подписани от лице без представителна власт. Наред с констатацията за потвърждаване по реда на чл.301 от ТЗ на действията на лицето /служител на възложителя с фамилно име Е./, подписало протоколите от 15.11.2017г. и от 06.02.2018г. за приемане на работата, въззивният съд се е позовал и на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно – техническата експертиза, според което процесните СМР са извършени. Следователно изводите на въззивния съд за основателност на предявените искове по чл.266 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД не са обусловени от допускане на възможност за приемане на изработеното от лице без представителна власт по отношение на възложителя. Не е налице и поддържаната от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Въззивното решение е в пълно съответствие с формираната по реда на чл.290 от ГПК практика на ВКС - решения по т.д. №535/10г. и т.д.№822/10г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт подписан от възложителя/ и че са достатъчни и конклудентни действия за това. Във всички случаи, обаче, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл.266 ал.1 от ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място строително-монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв- на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми, съобразно с изискванията на разпоредбите на чл.169 от ЗУТ. В тази връзка и решение №318/17.10.2011г. по т.д. №728/2010г. на ВКС, ІІ т.о., с което е прието, че въпреки несъставянето на двустранен констативен протокол между страните, съгласно изискването на чл.170 от ЗУТ, то при наличието на определени предпоставки и доказателства може да се наложи извода за конкретен случай, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените СМР, въпреки отказа на поръчващия да подпише двустранен протокол. С решение №638/24.10.2008г. по т.д. №302/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е прието, че липсва обусловеност между задължението за подписване на актове обр.19 и задължението за плащане на приети СМР, поради характера на тези протоколи като количествено-стойностни актове за извършени СМР, а не приемателни актове. Няма пречка да бъде оспорено количеството и стойността на отразените в протокол обр.19 СМР, дори да са двустранно подписани, тъй като по своята правна същност те са частни свидетелстващи документи. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото цитираният в отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие не се намира по делото. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд