Определение № 2099 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2109/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца “БАНКА ДСК” АД, ЕИК[ЕИК], и ответника ДЖАСПРИЙТ ПАТИ, чрез особения представител адв. Р. М., против решение № 171/26.04.2024 г. по в.т.д. № 721/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 329/20.07.2023 г. по т.д. № 467/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, е осъден ответникът да заплати на банката сумата от 39 116,60 лева, представляваща усвоена и неизплатена главница по договор от 30.10.2014 г. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба - 10.08.2022 г., до окончателното й плащане, и е потвърдено решението на първата инстанция в частта, с която е отхвърлен искът за главница над тази сума до претендирания размер от 57 013,46 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика за процесния период, за договорна лихва за периода от 28.10.2021 г. до 09.08.2022 г. в размер на 3 434,37 лева и лихва за забава за периода от 28.10.2021 г. до 09.08.2022 г. вкл. в размер на 135,07 лева.

С касационната жалба на ищеца се атакува въззивното решение в отхвърлителната част, като са въведени оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се изводът на апелативния съд за недействителност на целия договор за студентски кредит с аргумента, че не е налице констатираната капитализация относно начина на формиране на възнаградителна лихва. Уточнява се, че възнаградителна лихва за гратисния период се дължи по силата на чл. 23, ал. 3 ЗКСД, и то като компонент от главницата, тъй като такава е била изричната воля на страните. Изразява се несъгласие и с мотивите на решаващия състав, че е налице капитализиране на лихви, водещо до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Излагат се подробни доводи, че в гратисния период длъжникът не дължи заплащане на главница и лихва, а възнаградителната от 7% се начислява с отложен падеж на плащане след изтичането на гратисния срок (т.нар. “неизискуема лихва”), както е уредено в общите условия и в чл. 10, ал. 2 от типовия договор за кредитиране на студенти и докторант, утвърден от министъра на образованието, младежта и науката и министъра на финансите на основание чл. 6, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 ЗКСД; капитализирането на неизискуема възнаградителна лихва към усвоената главница на основание чл. 10.2. от общите условия не съставлява анатоцизъм; по силата на закона дължимата лихва за ползване средствата по отпуснатия студентски кредит е включена в общия размер на дълга. Добавя се, че дори да се приеме наличие на анатоцизъм, това би довело до начисляване на лихва в по-голям размер от предвидения в договора и в чл. 20, ал.1 ЗКСД, съответно до нищожност на конкретната клауза – чл. 10.2. от общите условия, с последиците по чл. 26, ал. 4 ЗЗД, но не и до реализиране на хипотезата на чл. 17, ал. 4 ЗКСД. Оспорва се и приетото от въззивния съд, че договорът е нищожен и поради това, че клаузата на чл. 17.2. от общите условия предвижда неустойка за забава при предсрочна изискуемост, която не е уговорена в договора и за която няма регламентирани правила, приети от кредитополучателя. Развива се тезата, че не е налице соченото нарушение, защото максималният размер на лихвата от 7% съгласно чл. 20, ал. 1 от закона се отнася до дължимото на банката възнаграждение по договора, а не до санкциите за неизпълнение. Според касатора ищец, не е нарушена и разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, тъй като въпросната клауза, предвиждаща неустойка за забава при предсрочна изискуемост, е включена в приетите от кредитополучателя общи условия и съставлява неразделна част от договора съгласно чл. 11 от него. Оспорва се като неправилна и преценката на апелативния съд, че е налице нарушение на чл. 18, ал. 3 от закона, поради липсата на превод от български на английски език на приложимите общи условия. В тази насока се изразява становище, че обстоятелството, че кредитополучателят е чужд гражданин, не води до извод, че същият не владее български език – не е отказал да подпише договора, през годините е предоставял на банката уверения за обучение в специалност “Медицина”, притежавал е български личен документ, в договора за кредит и приложенията към него е изписал саморъчно имената си на кирилица и на латиница. Не са ангажирани от ответника доказателства в тази насока. Предвид липсата на твърдения на кредитополучателя, че не е имал възможност да се запознае предварително със съдържанието на условията по договора, то не е налице неизпълнение на задължението на банката по чл. 18, ал. 3 от горецитирания закон и договорът не е недействителен поради неспазване на това изискване. Претендира се да бъде отменено въззивното решение в отхвърлителната част и уважени изцяло предявените искове, както и да бъдат присъдени на банката разноските по делото за трите инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират от касатора ищец доводи за допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието (обн. ДВ, бр. 33/30.04.2010 г.), и сключен с банката кредитор по реда на чл. 7 ЗКСД?”.

2. “Капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, и последващото й олихвяване с уговорения от страните лихвен процент на договорната лихва, води ли до недействителност на целия договор за кредит поради противоречие с чл. 20, ал. 1 ЗКСД, съгласно който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта?”.

3. “Обвързан ли е кредитополучателят от първоначалния конкретно определен (фиксиран) размер на уговорената възнаградителна лихва, ако съдът констатира нищожност на други клаузи от договора, касаещи олихвяването по кредита?”.

4. “За да е налице недействителност на договора поради противоречие със закона, към кой момент следва да е допуснато това противоречие – към датата на сключване на договора или към един последващ момент?”.

5. “Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при оспорване на една от страните по договора с твърдение, че не е владеела езика, на който е сключен договорът?”.

6. “Следва ли да се приеме, че кредитополучателят – чуждестранен гражданин не е обвързан от общите условия към договора за кредит, ако същите за изготвени само на български език, който той не владее, но са подписани от него и той е заявил изрично в самия договор за кредит, преведен на владения от кредитополучателя език, че приема общите условия, неразделна част от договора?”.

7. “Предвиденият в чл. 20, ал. 1 ЗКСД максимален размер на лихва от седем процентни пункта само възнаградителната лихва по кредита ли включва или представлява горен праг на всички лихви по кредитите, отпускани по реда и при условията на ЗКСД – възнаградителни и санкционни (за забавено изпълнение)?”.

По първия, втория, шестия и седмия въпрос се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради значимостта на регулираните обществени отношения и липсата на формирана практика на ВКС по тях. Третото питане се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи за наличие на противоречие на обжалвания въззивен акт с разрешението, дадено в казуалната практика на ВКС – решение № 50053/18.07.2023 г. по т.д. № 614/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 50245/12.01.2023 г. по гр.д. № 3355/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 168/29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 9/27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на ВКС, II т.о. По четвъртия въпрос се сочи отклонение от задължителната практика на касацията – Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната такава, обективирана в решение № 205/05.11.2013 г. по гр.д. № 1415/2012 г. на ВКС, III г.о. По петия се навеждат аргументи, че обжалваното решение е постановено в разрез с практиката на ВКС – решение № 185/02.01.2019 г. по гр.д. № 1161/2018 г. на ВКС, III г.о., както и определение № 88/20.11.2008 г. по т.д. № 593/2008 г. на ВКС, II т.о. (по реда на чл. 288 ГПК).

Поддържа се и че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предвид приетото от въззивния съд “соntra legem” – разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗКСД, че банката може да уговори с кредитополучателя обезщетение за забавено изпълнение, което, заедно с възнаградителната лихва по кредита, не надхвърля предвидения в закона максимален размер от 7%.

С касационната жалба на ответника са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение в обжалваната уважителна част – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Изтъква се, че апелативният съд се е произнесъл “свръх петитум”. Искът е предявен на договорно основание и искане за връщане на даденото по недействителен договор не е заявено, поради което апелативният съд се е произнесъл по непредявен иск. Прилагането на правилото на чл. 17, ал. 7 ЗКСД е недопустимо. Иска се обезсилване на въззивното решение в атакуваната част, евентуално неговата отмяна като неправилно.

Претендира се допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Допустимо ли е съдът да разгледа и уважи иск на друго (извъндоговорно) основание, ако искът е предявен на основание договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, и в случая, след като приеме, че този договор е недействителен – да се обоснове (приложи) чл. 17 /7/ ЗКСД, като осъди ответника – кредитополучател “да върне само чистата стойност на кредита”, без да е предявено искане за връщане на даденото по недействителния договор за кредитиране, респ. без да е направено изменение на искането в производството по делото?”. По това питане се поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

2. “Следва ли въззивният съд, като отмени първоинстанционното решение, да се обоснове, да изложи съображения (мотиви), да обясни защо не споделя съображенията на първоинстанционния съд?”. По втория въпрос се твърди наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост и съответно очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от насрещните страни оспорва искането за достъп до касация и подадената касационна жалба на другата като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са допустими – подадени са от легитимирани лица, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от “БАНКА ДСК” АД против ответника ДЖАСПРИЙТ ПАТИ осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за дължими суми по сключен между страните договор от 30.10.2014 г. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, както следва: 57 013,46 лева – главница, 3 434,37 лева - договорна лихва за периода от 28.10.2021 г. до 09.08.2022 г., 135,07 лева - лихва за забава за периода от 28.10.2021 г. до 09.08.2022 г. вкл., както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане. С първоинстанционното решение искове са отхвърлени изцяло като неоснователни.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е приел, че същото е валидно и допустимо. Счел е, че по делото не се спори относно сключването на процесния договор, според който банката отпуска на кредитополучателя кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78 233,20 лева, а срокът за издължаване на същия е 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период. Съгласно т. 3 от него, гратисният период за издължаване на главницата и лихвата обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. Като спорен е очертан въпросът за действителността на съглашението и в тази връзка - наличие на нарушение на императивни разпоредби от ЗКСД, което да обосновава недействителност на договора. В тази насока решаващият състав на апелативния съд е изложил съображения, че процесният договор се регулира от горецитирания закон, явяващ се специален по отношение на правилата на чл. 430 ТЗ, като с оглед изричната разпоредба на чл. 17, ал. 5 ЗКСД, за този тип договори за кредит се прилагат и чл. 141-148 ЗЗП. Отбелязал е, че в чл. 10.2 от общите условия на банката се предвижда възнаградителната лихва да се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно. При тези данни е направил извод, че по този начин се увеличава размерът на главницата, която надхвърля усвоените суми за платени такси за обучение според изискванията на чл. 21, ал. 1 и ал. 3, чл. 24, ал. 1, т. 1 и чл. 17, ал. 3 и ал. 4 ЗКСД. Тя включва и сумата на възнаграждението на банката за гратисния период, с оглед на което договорната лихва след този период се начислява и върху размера на изтеклите лихви. В противоречие на чл. 10, ал. 3 ЗЗД се стига до анатоцизъм по кредит, покриващ потребителски нужди, и до начисляване на лихва в по-голям размер от този, предвиден като максимален в процесния договор и в разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗКСД – от 7%. Въз основа на тези съждения въззивният съд е обобщил, че с клаузата на чл. 10.2 от ОУ се нарушават установени от ЗКСД забрани за извършване от кредитополучателя на плащания, които не са включени в условията на индивидуалния договор и за които той не е уведомен преди сключването му. Констатираното отклонение попада и в хипотезата на потребителската защита при неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143-146 ЗЗП.

Апелативният съд е споделил и становището на първата инстанция, че е допуснато нарушение и с чл. 17.2 от ОУ, според който се предвижда трети вид лихва за плащане - неустойка за забава в размер на договорната лихва с надбавка 10 процентни пункта (общо 17 %). Преценил е, че това е лихва, която не е уговорена в договора и за нея няма регламентирани правила, които да са приети от кредитополучателя. Банката може да уговори с кредитополучателя обезщетение при забавено изпълнение, но то трябва да е в писмен вид като част от съдържанието на договора и при отчитане на установения от закона максимален размер от 7%. Наред с горното, въззивният състав е приел, че няма отбелязване да е извършен превод от български на английски език на общите условия към процесния договор и те не са били известни на ответника - британски гражданин, към момента на сключването му, т.е. не е спазено от страна на банката на изискването на чл. 18, ал. 3 ЗКСД – да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита преди сключване на договора. Счел е, че противно на тезата на банката жалбоподател, извод за изпълнението на тази законова регламентация не може да се извлича на база последващи конклудентни действия на ответника, водещи до предположение, че владее български език и че го е владеел към момента на сключване на договора до степен, че същият да се счете за запознат напълно с изготвените на български език общи условия.

Поради констатираното противоречие на т. 10.2 и т. 17.2 от ОУ с разпоредбите на чл. 18.3, чл. 17, ал.4, чл. 24, ал.1 ЗКСД, които са императивни и имат за цел защита на кредитополучателя, апелативният съд е приел тези клаузи за недействителни. Според правилото на чл. 17, ал.6 ЗКСД, с оглед коментираните нарушения целият договор за кредит е намерен за недействителен. Предвид това и на основание чл. 17, ал. 7 ЗКСД решаващият състав е дал отговор, че ответникът дължи връщане само на чистата стойност на усвоената част от кредита, възлизаща на 39116,60 лева съгласно съдебно-счетоводната експертиза. Изложил е и мотиви, че с връчването на исковата молба ответникът е редовно уведомен за волеизявлението на банката ищец да превърне кредита в предсрочно изискуем, което право е породено от неизпълнението на ответника за погашение на задължението (изключая минималното плащане от 49 лева, отнесено от кредитора като погасяване на договорна лихва), след изтичане на 30.09.2021 г. на гратисния период по т. 3 от договора.

По тези съображения въззивният съд е уважил искът за главница за 39 116,60 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.08.2022 г., до окончателното й изплащане, и е отхвърлил като неоснователни претенцията за главница за разликата над тази сума до претендирания размер от 57 013,46 лева, както и за договорна лихва в размер на 3 434,37 лева и лихва за забава в размер на 135,07 лева.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение. Поставеният от ответната страна първи въпрос съдържа доводи в този смисъл. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска, произнасяне по непредявен иск или извън рамките на сочените във въззивната жалба пороци за неправилност на обжалвания съдебен акт на първата инстанция, др. В случая не могат да бъдат споделени доводите на ответната страна срещу даденото от въззивната инстанция разрешение за дължимост от кредитополучателя на чистата стойност на кредита, получен по приетия за недействителен договор. По приложение на аналогична на чл. 17, ал. 7 ЗКСД норма – чл. 23 ЗКП, е формирана практика на касационната инстанция – решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о. Приема се, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за същата да бъде предявено от кредитора в отделно производство по иск с правно основание чл. 55 ЗЗД. В противен случай би се достигнало до неоснователно обогатяване на потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния закон. Даденото разрешение е възприето и в хипотеза на предявен срещу кредитополучател осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД (така в решение № 50259/ 12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г.о., и решение № 50056/ 29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т.о.).

С оглед на горното не се обосновава релевираната от касатора ответник вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, която да послужи за директен достъп до касация на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. По същите съображения поставеният от страната първи въпрос не покрива допълнително изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Наличието на горецитираната практика, за осъвременяването на която ответникът не е изложил аргументи, изключва приложение и на поддържаната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Всяка от насрещните страни претендира осъществяване на касационна проверка на директната предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - “очевидна неправилност” на обжалваното решение. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. Аргументите на ищеца относно приложение на чл. 20, ал. 1 ЗКСД към неустойката за забавено изпълнение представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Доводите на ответника за присъждане чистата стойност на кредита на основание чл. 17, ал. 7 ЗКСД също не могат да обосноват достъп до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Следва да се разгледа искането на всяка от страните за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора ищец първи, втори и пети въпрос не са коректно зададени, поради което не покриват общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отговорът им не може да обоснове промяна на резултата от делото, тъй като съображенията на въззивния съд, че добавянето към главницата на начислявани в гратисния период неизискуеми лихви води до анатоцизъм, са изложени наред с мотивите за нарушение на императивните изисквания на чл. 18, ал. 3, чл. 17, ал. 4, чл. 24, ал. 1 ЗКСД, за да бъде формиран изводът за недействителност на процесния договор за целеви кредит. По отношение на петия въпрос следва да се отбележи също, че с въззивната жалба не са въведени оплаквания относно нарушение при разпределение на доказателствената тежест по възражението, че страната не владее езика, на който е съставен договорът. С оглед на това и съобразно обхвата на извършваната от втората инстанция проверка съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК подобен довод не е обсъждан в обжалваното решение. За да приеме за нарушено изискването на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, апелативният съд е съобразил, че самият договор за кредит е преведен на ответника на английски език, но няма отбелязване за извършен превод на общите условия към него, от което е заключил, че съдържанието им не е било известно на кредитополучателя.

Третият и седмият въпрос, формулирани от касатора ищец, са общотеоретични, тъй като не кореспондират с решаващата воля на въззивния съд и нямат характер на правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В обжалваното решение е преценено, че поради установената недействителност на релевирания договор за кредит приложение намира предвидената в чл. 17, ал. 7 ЗКСД последица – кредитополучателят да върне само чистата стойност на усвоената част от отпуснатия кредит, възлизаща съгласно ССчЕ на 39 116,60 лева, без лихви, такси и разходи. При това положение без значение за изхода на спора остава третото питане на страната - дали кредитополучателят е обвързан от първоначалния фиксиран размер на уговорената възнаградителна лихва при констатирана нищожност на други клаузи от договора, касаещи олихвяването на кредита. Неотносим е и въпросът за обхвата на предвидения в чл. 20, ал. 1 ЗКСД максимален размер на лихвата по такъв тип целеви кредит – дали включва, освен възнаградителната, и санкционна лихва.

Поставеният от касатора ищец шести въпрос е фактологичен, защото налага извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на законосъобразността на въззивния съдебен акт. Формулировката му предпоставя обследване на установените обстоятелства, за да се отговори дали кредитополучателят, който не владее български език, е заявил приемане на общите условия към договора. Ето защо същият не удовлетворява общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Липсата на обосноваване на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК по така формулираните шест въпроса изключва необходимостта от обсъждане на релевираните от касатора ищец допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т.1 и съответно т. 3 ГПК.

Четвъртото питане на ищцовата страна е материалноправно и е обуславящо за изхода на спора, т.е. налице е общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. В мотивите на Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и в трайната практика на касацията, обективирана в решение № 213/21.01.2015 г. по т.д. № 4131/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 205/05.11.2013 г. по гр.д. № 1415/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 482/17.07.2024 г. по гр.д. № 781/2023 г. на ВКС, I г.о., др., се приема, че недействителността на договора се преценява във всеки конкретен случай към момента на сключването му, а не към последващ момент. В разглеждания случай апелативният съд не се е отклонил от така формираната практика на касацията, като е преценил валидността на процесното съглашение именно към този момент. Оплакванията на касатора ищец относно резултата от извършения от въззивната инстанция анализ на съдържанието на договорните клаузи и извода за несъответствието им с императивните разпоредби на закона не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При това положение по този въпрос не се обосновава поддържаното от ищцовата страна допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Второто питане на касатора ответник е процесуалноправно и е относимо към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, ТК, I т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и анализ на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелен преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред въззивния съд факти, като тези действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК.

В цитираното от ответника Решение № 7/30.06.2020 г. по к.д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на Република България е прието, че разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани. Съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му.

Наличието на така формираната практика на касационната инстанция, която не се обосновава от ответника да се нуждае от осъвременяване, изключва приложение на релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В разглеждания случай апелативният съд е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси - относно действителността на процесния договор и в тази връзка наличието на нарушения на императивни разпоредби от ЗКСД, поради което не може да се обоснове теза на ответника за липса на мотиви в обжалваното решение. Приемайки процесното кредитно съглашение за недействително, решаващият състав на ПАС е изложил съображения за приложение на правилото на чл. 17, ал. 7 ЗКСД, според което в тази хипотеза кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви, такси или други разходи. С оглед на това е формирал извод за основателност на иска до размера на усвоената дължима главница от 39116,60 лева. Несъгласието на страната с мотивите на решаващия състав не може да се разглежда в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. При това положение не може да се обоснове твърдяното от ответника противоречие на въззивното решение със задължителната и трайна практика на ВКС, съответно с акт на Конституционния съд. Следователно второто питане на ответната страна не покрива и въведените допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, респ. т. 2, предл. 1 ГПК за допуск до касация.

Ето защо, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив в обжалваните части.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол, касаторът ответник следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК, както и да възстанови на насрещната страна направените разноски за депозит за особен представител пред ВКС. Други разноски не се дължат по жалбите на насрещните страни по спора.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,