Определение № 19 от 17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 574/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. К. срещу решение № 12269 от 6. 11. 2020 г. по гр. д. № 2118/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение № 563 от 24. 01. 2019 г. по гр. д. № 15760/2015 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 350 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 29. 07. 2012 г., и на сумата от 5 616 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие същото ПТП. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Релевира оплаквания за неправилност на извода на съда, че по делото не е установено твърдението на ищеца, че процесното МПС към момента на настъпване на ПТП е било управлявано от С. С.. Сочи, че този решаващ извод на съда е изграден в противоречие с разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, предвиждаща, че вината при непозволеното увреждане се предполага до доказване на противното. Излага съображения, че в случая не било установено по безспорен и категоричен начин, че С. не е управлявал автомобила към момента на ПТП. Твърди, че при постановяване на атакувания акт съдът съобразил само показанията на заинтересования свидетел С. С., като игнорирал останалите събрани по делото доказателства – гласни доказателства и заключение на комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза. Релевира доводи за извършена преценка на показанията на свидетеля С. при неспазване на правилото на чл. 172 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено решение за уважаване на предявените искове. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвежда следните въпроси: „1. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?; 2. Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?; 3. Кой е длъжен да носи доказателствената тежест при увреждане по чл. 45 ЗЗД?; 4. Длъжен ли е въззивният съд при преценка на събраните гласни доказателства да мотивира защо дава вяра на един свидетел, който е заинтересован в полза на една от страните по делото, а не дава вяра на другите, както и да ги прецени заедно с всички останали доказателства по делото?; 5. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните?; 6. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“. По отношение въпросите от тази група се сочи, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като по въпроса по т. 1 касаторът се позовава на противоречие с решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 906 от 30. 12. 2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 1116 от 1. 10. 2008 г. по гр. д. №[ЕИК] г. на ВКС, V г. о., по въпроса по т. 2 - на противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, по въпроса по т. 3 – на противоречие с определение по т. д. № 3016/2013 г. на ВКС, І т. о. и определение по гр. д. № 5549/2016 г. на ВКС, по въпросите по т. 4 и т. 5 – на противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 110 по гр. д. № 3763/2017 г. на ВКС и на цитираните в него актове, по въпроса по т. 6 – на противоречие с решение № 79 от 12. 07. 2017 г. по гр. д. №[ЕИК] г. на ВКС. В изложението на основанията за достъп до касация се твърди, че въззивният съд се е произнесъл и по втора група въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „1. Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност, и как следва да се ценят противоречия между свидетелски показания и заключения на АТЕ?; 2. Може ли при преценка на доказателствения материал по делото само част от показанията на свидетели, възприели пряко и непосредствено факти и обстоятелства от предмета на доказване, респ. само част от заключения, изготвени в производството, да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“. Касаторът поддържа, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по касационната жалба „Застрахователно дружество Лев инс“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не съществува спор на страните, че на 29. 07. 2012 г. около 22.30 ч. на път ІІ-37 между [населено място] и [населено място] е настъпило ПТП, при което л. а. „Фолксваген Пасат“ с ДК [рег.номер на МПС], за който е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество, валидна към датата на произшествието, е самокатастрофирал, като при настъпване на произшествието в МПС са били С. С. и А. К.. Решаващият състав е посочил, че съгласно протокола за оглед на местопроизшествие лекият автомобил е бил управляван от А. К. при настъпване на ПТП. Констатирал е, че наказателното производство във връзка с ПТП е водено срещу ищеца А. К. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, като с постановление на Районна прокуратура Панагюрище от 14. 11. 2012 г. производството е прекратено с оглед искането на пострадалия С. С.. От заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, прието по делото, е установено, че процесният автомобил се е движел със скорост около 110 км/ч., като след преодоляване на десен завой с висока скорост, за да избегне излитане по тангентата, водачът е завил рязко надясно, при което автомобилът е загубил напречната устойчивост и движейки се косо през пътното платно, го е напуснал отдясно, като преминавайки през храсти и дървета е настъпило разрушаване на автомобила, който се е преобърнал и се е установил върху лявата си страна. В решението е прието, че съгласно показанията на свидетеля С. С. ищецът е управлявал катастрофиралия автомобил. Въззивният съд, при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 ГПК, е кредитирал тези показания, както е изтъкнал, че дава вяра и на останалите събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Д. Н., П. Т., С. К. – М. и И. М., които не са били очевидци на ПТП, пристигнали са по-късно и са участвали в спасяването на пострадалите. При горната фактическа установеност, въззивният съд е направил извод, че предявеният иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди вследствие ПТП следва да бъде отхвърлен, тъй като лекият автомобил към момента на ПТП е бил управляван от пострадалия ищец, който е отговорен за настъпилите спрямо него вредоносни последици от произшествието. В мотивите на въззивния акт е изтъкнато, че личността на водача на лекия автомобил по време на процесното ПТП е факт, относим към изпълнението на фактическия състав на разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, респ. към състава на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Решаващият състав е приел, че с оглед направените от ищеца фактически твърдения в тази насока, в тежест на последния е било да докаже относимите положителни факти, от които да е възможно да се направи категорично и обосновано заключение, че процесното МПС при инцидента е било управлявано от С. С.. Според съда, по силата на разпределяне на доказателствената тежест и при липса на присъда, въз основа на която да се приемат за установени обстоятелствата, визирани в чл. 300 ГПК, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, ищецът следва да установи дееца, предизвикал процесния деликт, както и качеството си на пострадало от деликта лице. Съгласно мотивите на съда подобно пълно и главно доказване не е осъществено. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1, 2, 4 и 5 от първата група в изложението на касатора, както и въпросите от втората група, въведени със същото изложение, са свързани, и се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и до начина на обсъждане на свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК. По тези въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които цитираните от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. При спор относно фактите съдът в мотивите си обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Съгласно цитираното от касатора решение № 79 от 12. 07. 2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г. о. относимите и допустими гласни доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В решение № 131 от 12. 04. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о. е дадено разрешението, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. При постановяване на въззивното решение, апелативният съд се е съобразил с тази задължителна и постоянна практика на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси, с оглед на което не са налице допълнителните основания по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решаващият съдебен състав е изложил собствени мотиви, като се е произнесъл по доводите и възраженията на страните след извършена преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. След обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, при анализа на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, съдът е достигнал до извода, че самокатастрофиралият автомобил е бил управляван към момента на настъпване на ПТП от ищеца К., а не от соченото в исковата молба лице С. С.. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които са поставени въпросите, че въззивният съд е игнорирал части от цитираното експертно заключение, както и показанията на всички разпитани по делото свидетели с изключение на свидетеля С.. В мотивите на решението изводите относно механизма на ПТП са основани на посоченото заключение, като вещите лица са заявили, че при съобразяване на уврежданията на двамата пострадали не могат да дадат категоричен отговор кой е бил водачът и кой е седял на мястото до него. Що се отнася до свидетелските показания, въззивният съд е изтъкнал, че показанията на свидетеля С. и показанията на останалите свидетели се отнасят до установяването на различни факти – първите касаят лицето, управлявало процесното МПС към момента на произшествието, докато останалите свидетели, които не са очевидци на ПТП, възпроизвеждат факти във връзка с оказаната помощ на пострадалите след ПТП и местоположението на ищеца към този момент, като съдът е дал вяра на всички свидетелски показания. С оглед изложеното несъответни на мотивите на въззивното решение са твърденията на ищеца, от които се изхожда при формулиране на части от разглежданите въпроси, а именно за противоречие в свидетелските показания и за несъответствие на показанията на свидетеля С. със заключението на експертизата. Същевременно, следва да се изтъкне, че решаващите аргументи на съда за отхвърляне на исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ са основани на неустановяването по делото С. да е автор на вредоносното деяние, съответно това лице да отговаря за причинените на ищеца вреди. Несъгласието на касатора с изводите в съдебното решение представлява оплакване за неправилност на акта по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът по т. 3 от първата група в изложението на касатора отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед произнасянето на съда по преки искове по чл. 226, ал. 1 ЗЗД /отм./ срещу застрахователя за заплащане на обезщетения за вреди вследствие ПТП, причинено от застрахован при ответника по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на МПС. Не се установява обаче да е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за подлежащите на доказване от ищеца факти, включени в състава на чл. 45 ЗЗД, не е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВС /ППВС № 7/1959 г./ и постоянната практика на ВКС. Съгласно тази практика вината се предполага до доказване на противното съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД – увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях. При непозволено увреждане се презумира не отговорността изобщо, а само вината, която е един от елементите на фактическия състав. Изводите на въззивния съд не са в отклонение от съдебната практика, доколкото в решението е прието, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че автор на вредоносното деяние е С. С., в какъвто смисъл са били твърденията му по исковата молба, съответно качеството си на пострадало лице от увреждането, причинено от това лице. Касационното обжалване не може да се допусне и на въведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт отделно от поставените правни въпроси, по които вече бяха изложени съображения, и от оплакванията за неправилност на изводите на съда. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Независимо от този резултат на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства за направени такива. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение