Определение № 3981 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1920/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1 от 01.01.2023 г. по гр. д. № 437/2022 г. на Врачанския окръжен съд е потвърдено решение № 88 от 28.03.2022 г. по гр. д. № 1047/2021 г. на Козлодуйския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. К. Р. срещу Й. И. Й. и Т. И. Й. положителен установителен иск за собственост на основание давностно владение на припадащите се на ответниците по 1/6 ид. част от следните наследствени земеделски имоти: НИВА в землището на [населено място] бара, [община], местност „Пасището“, с площ 47686 кв. м., съставляваща ПИ с идентификатор №...; НИВА в землището на [населено място], [община], местност „Турски дол“ с площ от 27727 кв. м., съставляваща ПИ с идентификатор №... и НИВА в [населено място], [община], местност „Цибърски път“, с площ 13677 кв. м., съставляваща ПИ с идентификатор №... по кадастралната карта и кадастрални регистри.

Въззивният съд е приел, че процесните ниви са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на С. Т. К., б. ж. на [населено място], починал на 09.08.1951 г.

С влязло в сила решение № 298 от 31.12.2003 г. по гр. д. № 446/2000 г. на РС-Козлодуй е допусната съдебна делба на трите ниви между наследниците: Х. П. Ц. с дял 2/6 ид. части, Л. П. К. с дял 2/6 ид. части и Й. И. Й. и Т. И. Й. с дял по 1/6 ид. част. На 28.09.2004 г. е било проведено първо съдебно заседание във втората фаза на делбата, за което страните са били редовно призовани, но не са се явили и съдът с определение е оставил делото без дата в канцеларията на съда до депозиране на молба за продължаване на действията по делбата.

Прието е, че съделителката Л. П. К. е починала на 01.07.2020 г. и е оставила за наследници ответниците по делото Р. М. К. и Р. Н. Й. /те са признали иска и за тях решението е влязло в сила/, а съделителката Х. П. Ц. е починала на 15.01.2010 г. и е оставила наследник ищцата по делото А. Р. – дъщеря. Данните са от представеното по делото удостоверение за наследници на С. Т. К. от 25.08.2021 г. В това удостоверение не са включени като наследници ответниците Й. И. Й. и Т. И. Й.. Като наследник в него е вписана наследодателката им Л. Й. Т., починала на 15.05.1996 г.

Прието е, че на 17.09.2010 г. ищцата А. Р. е отдала процесните земи под аренда на „Сортови семена – Вардим“ ЕАД. Изрично в договора за аренда е записано, че А. Р. действа като наследник на общия наследодател С. Т. К.. На 20.02.2015 г. А. Р. е сключила договор за аренда на процесните земи с „Агрокомплекс С.“ ООД за срок до 2020 г. С договор от 05.02.2020 г. ищцата А. Р. и Л. П. К., наследодателка на ответниците Р. М. К. и Р. Н. Й., са отдали процесните земи под аренда на „Агрокомплекс С.“ ООД за срок от 20 години - т. е. до 2040 г.

През месец февруари 2021 г. ответниците Й. И. Й. и Т. И. Й. са изпратили нотариални покани до ищцата А. Р. (няма доказателства за връчването й на адресата), до ответницата Р. Й. (връчена на 18.02.2021 г.) и на ответника Р. К. (връчена на 17.02.2021 г.), с които са поканили последните да се явят на 30.03.2021 г. в нотариалната кантора на нотариус В. М. в [населено място] за подялба на процесните земеделски земи. От протокола на нотариус М. от 30.03.2021 г. се установява, че последните не са се явили.

На 08.07.2021 г. ответницата Т. Й. е изпратила молба до съда, с която е поискала продължаване на делбеното производство. С разпореждане от 15.07.2021 г. на съдия-докладчика делото е възобновено, като е насрочено открито съдебно заседание за 29.09.2021 г. В периода 28.09.2004 г., когато е било насрочено първото заседание от втората фаза на делбата, до 08.07.2021 г., когато е изпратена молба по делото от ответницата Т. Й. за продължаване на делбата, няма извършени процесуални действия от страните и от съда.

След обсъждане на писмените и гласните доказателства по делото въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищцата А. К. Р. не е придобила по давност идеалните части на ответниците Й. И. Й. и Т. И. Й. чрез владение, осъществявано в периода от месец май 2004 г. (датата на влизане в сила на решението по допускане на делбата) до датата на получаване на призовката за насрочване на делбеното производство във втората фаза на 05.08.2021 г., включително и чрез присъединяване и на владението на своята майка Х. П. Ц., починала на 15.01.2010 г. Процесните имоти са наследствени и за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, ищцата е следвало да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. По делото не се установяват фактически действия, чрез които ищцата да е демонстрирала установяване на владение изключително за себе си върху целите поземлени имоти, отблъскване владението на останалите наследници, както и тези действия да са достигнали до знанието на последните.

Прието е, че за времето от внасяне на делбеното дело в архив след приключване на първата му фаза до възобновяването на същото придобивната давност не е спирала да тече, което обуславя и възможността след влизане в сила на решението по допускане на делбата ищцата да се позове на изтекла в нейна полза придобивна давност. Съдът се е позовал на решение № 72 от 9.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3589/2018 г., II г. о.

Обстоятелството, че след влизане в сила на решението по допускане на делбата съсобствениците Й. Й. и Т. Й. не са посещавали тези земи и не са изразявали воля да упражняват правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, включително чрез предявяване на искове и търсене на дължимия им се дял от рентата, само по себе си не може да доведе до изгубването на правото им на собственост върху тях, тъй като обикновеното неползване на един имот не води до изгубване на правото на собственост. Неупражняването на фактическа власт върху съсобствения имот, само по себе си, не представлява отказ от права.

Прието е, че по делото не е доказано твърдението на ищцата, че нейната майка Х. Ц. е владяла процесните имоти от месец май 2004 г. до 15.01.2010 г. /датата на нейната смърт/ с намерението да ги свои. Засаждането с бостан, картофи и други култури не доказва намерение за придобиването на наследствените части на другите наследници по давност. Майката на ищцата е участвала като страна по делото за делба, ответници по което са били наследниците на общата наследодателка на Й. Й. и Т. Й., т. е. на нея са й били известни както съществуването на тези двама съсобственици, така и техните адреси, поради което е било обективно възможно същата да демонстрира намерението си за своене спрямо тези наследници. Относно намерението на Х. Ц. за своене на идеалните части на тези съсобственици по делото не са установени обективни действия, които да са достигнали до знанието на последните. Липсват доказателства майката на ищцата да е извършвала някакви действия, с които да е отблъснала владението на тези съсобственици - да е предприела такива действия, с които по ясен и недвусмислен начин да е показала отричане на тяхното владение и да е демонстрирала по отношение на тях, че счита целите недвижими имоти за свои. Упражняването на фактическа власт върху процесните имоти от Х. Ц. е продължило на основанието, на което е започнало - наследствено правоприемство, поради което съвладението е продължило, като тя е била държател на идеалните части на наследниците Й. Й. и Т. Й.. След като по делото не е доказано Х. Ц. да е била владелец на идеалните части на тези наследници, не може да се приеме, че нейният наследник – ищцата, би могла да присъедини към своето владение владение, което не съществува.

Прието е за неоснователно възражението на А. Р., че не е имало нужда тя и нейната наследодателка да демонстрират т. нар. преобръщане на владението спрямо двамата ответници, тъй като върху процесните имоти е било установено самостоятелно владение от Х. Ц. със съгласие на другата наследница Л. К., поради което намерението за своене се предполага. Доказателства за такова съгласие по делото няма. Напротив, тази наследница е сключила договора за аренда на наследствените земеделски земи от 05.02.2020 г. като арендодател, наред с ищцата А. Р., което по категоричен начин опровергава твърдението на последната за съгласието на Л. К. за самостоятелно владение на имотите от ищцата или нейната майка. По-същественото обаче е това, че няма съгласие от другите двама наследници Й. Й. и Т. Й..

Като е анализирал договорите за аренда въззивният съд е приел, че те не установяват твърденията за завладяване на идеалните части на ответниците Й. от ищцата Р.. В договора от 17.09.2010 г. изрично е записано, че ищцата е сключила договора в качеството й на наследник на общия наследодател С. Т. В., т. е. налице е признание от нейна страна за съсобствения характер на имотите, а последният от договорите е сключен от ищцата и друг от наследниците – Л. К..

Прието е, че действията на съсобственика, касаещи ползването и стопанисването на имота лично или чрез трети лица, включително чрез сключването на облигационни договори по повод ползването, както и получаването на плодовете от имота (естествени или граждански), са действия на управление на имота. Земеделските земи са по естеството си вещи, чието основно предназначение е да бъдат обработвани (лично или чрез трети лица - наематели и арендатори) с цел получаване на естествени (реколта) или граждански (наемна цена, рента) плодове. Съдебната практика е категорична, че управителните действия, включително сключването на облигационни договори по повод ползването, не съставляват такива, които да отричат правата на собственика, респ. съсобственика, от чието име е установено материалното държане на вещта. Договорът за аренда може да бъде сключен от всеки съсобственик, при изричното или мълчаливо /т. е. без противопоставяне/ съгласие на останалите, като отношенията по повод получените арендни плащания се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. Тази възможност, следваща от нормите на чл. 30 и сл. ЗС, е изрично уредена с новата ал.4 на чл.3 от Закона за арендата в земеделието, ДВ бр. 13/2007 г. Следователно сключването на договор за аренда съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение. Съдът се е позовал на решение № 8/19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, II г. о.

В заключение е прието, че действията, чрез които ищцата е осъществявала ползването на имотите в давностния период, не отричат правата на другите съсобственици, включително на ответниците Й. Й. и Т. Й., поради което и не могат да обосноват извод за несъмнено владение. Налице е също и изрично признание на ищцата за съсобствения характер на процесните земи при сключването на договорите за аренда от 17.09.2010 г. и 05.02.2020 г. Следователно по делото не е установено ищцата да е извършила действия, чрез които да е демонстрирала завладяване правата на останалите съсобственици.

Като допълнителен аргумент съдът е изтъкнал това, че владението на ищцата не е било спокойно през изискуемия от закона 10-годишен период от време, тъй в края на 2019 г. е било смутено от действията на ответницата Т. Й.. Действително по делото не са събрани достатъчно доказателства, от които да се установи, че ищцата е знаела за правата на ответниците Й. Й. и Т. Й. с оглед задължението й да манифестира по отношение на тях промяната в намерението си за самостоятелно владеене на нивите. В подкрепа на този извод е и представеното от ищцата удостоверение за наследници от 25.08.2021 г., в което ответниците Й. Й. и Т. Й. не са вписани. Като се е позовал на показанията на свидетелите Б. Й. и А. М., че в края на 2019 г. ищцата е била уведомена за съдебната делба и за желанието на ответницата за нейното продължаване, включително и че са й били изпратени документите от първата фаза, съдът е приел, че преди да изтече 10-годишният давностен срок ищцата е узнала за правата на ответниците, като към този момент тя не е възразила, че е придобила имотите по давност, нито е заявила че ги владее изключително за себе си, т. е. при наличие на обективна възможност за ищцата да манифестира пред ответниците-съсобственици завладяването на частите им и държането им за себе си с намерение да ги свои, същата не е направила това. Прието е, че действията на двамата ответници по уведомяването на ищцата за намеренията им да продължат делбата сами по себе си смущават владението на ищцата, поради което то вече не е било спокойно и несмущавано.

Прието е също, че според свидетелите Б. Й. и А. М. преди няколко години първият от тях, заедно с Т. Й., са идвали в съда в [населено място] и се запознали с гр. д. № 446/2000 г., касаещо неразделените наследствени ниви; че в края на 2019 г. ищцата А. Р. е била уведомена по телефона от свидетеля за съдебната делба и за желанието на ответниците за нейното продължаване, както и че на същата са били изпратени документи от първа фаза на делбеното дело, включително от въззивното дело, след което при опитите на свидетеля да се свърже с нея, тя не отговаряла на повикванията му. Прието е, че тези показания кореспондират с приложената по гражданско дело № 446/2000 г. на Районен съд Козлодуй разписка от месец декември 2019 г. за платена такса от ответницата Т. Й. за преписи на документи от делото. В своята съвкупност тези доказателства установяват, че преди да изтече 10-годишният давностен срок ищцата А. Р. е узнала, че ответниците Й. Й. и Т. Й. също са наследници на общия наследодател и са съсобственици на процесните земеделски земи, че има дело за делба на тези земи, както и за намеренията на двамата за продължаване на действията по извършване на делбата им. Към онзи момент ищцата не е възразила, че е придобила имотите по давност, нито е заявила че ги владее изключително за себе си, т. е. при наличие на обективна възможност за ищцата да манифестира пред ответниците-съсобственици завладяването на частите им и държането им за себе си с намерение да ги свои, същата не е направила това.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата А. К. Р..

Жалбоподателката се позовава на няколко обстоятелства: че в делбения процес нейната майка Х. Ц. и другата съделителка Л. К. са поискали отмяна на констативните нотариални актове на ответниците Й. и Т., което било от значение за субективния елемент на владението, осъществявано от Х.; че за периода от 2004 г. до 2010 г. само жалбоподателката и нейната майка на Х. Ц. са обработвали нивите, като сеели бостан, картофи и други култури; че само жалбоподателката е сключила договори за аренда на земите и е получавала рентата от тях; че свидетелите на ответниците не са имали правомощия да водят с нея разговори за делба на земите; че не е установено по делото свидетелят Й. да е говорил с жалбоподателката лично, напротив, той контактувал само с Р. Й.; че жалбоподателката не е получавала нотариални покани във връзка със земите. Твърди се, че жалбоподателката узнала за съществуването на ответниците Й. и Т. едва на 05.08.2021 г. и то не лично, а от адвокат, когато той получил съобщение от РС-Козлодуй по делото за делба. Молбата за възобновяване на това дело била подадена от Т. едва на 08.01.2021 г. Като недооценил тези факти, въззивният съд постановил неправилно решение.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Кои са предпоставките за придобиване по давност на съсобствен имот;

Изводът на съда, че в случая Х. Ц. е осъществявала съвладение с останалите наследници на земите, влизал в противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 19 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г. на ВКС, I-во г.о., тъй като съдът не съобразил, че след възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ Х. е установила самостоятелно владение върху земите със съгласието на съсобственика Л. К., за което може да се съди от поведението на нейните наследници в настоящия процес, които признали иска, а пък другите наследници Т. и Й. никога не са установявали владение след смъртта на своята наследодателка Л. Т.. Освен това в делбата Х. и Л. поискали отмяна на нотариалните актове на наследниците на Л., с което отблъснали тяхното владение.

2. Представлява ли предявяването на иск за делба, съединен с иск за обезсилване на констативен нотариален акт, демонстриране на намерение за своене на съсобствен имот;

По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съдът не съобразил, че ищци по делото за делба са били майката на жалбоподателката Х. Ц. и нейната сестра Л. К., като те поискали и отмяна на нотариалните актове на Й. и Т. и по този начин те отблъснали владението им.

3. С кои действия се счита за смутено намерението за своене на една вещ, а придобивната давност – прекъсната;

Мотивите на съда, че с определени действия ответниците Й. и Т. са смутили владението на жалбоподателката, влизали в противоречие с решение № 216 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2182/2016 г., I г. о. и посочената в него практика.

4. Налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато този съсобственик не знае за съществуването на невладеещия съсобственик, включително адреса му на местоживеене.

По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о.

Ответниците в производството Т. И. Й. и Й. И. Й. оспорват жалбата. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Отговорът на въпрос № 1 /кои са предпоставките за придобиване по давност на съсобствен имот/ е даден в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което въззивният съд се е съобразил. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателката, че нейната майка е установила самостоятелно владение върху възстановените земеделски земи и затова не е нужно да се доказва в процеса отблъскването на владението на останалите сънаследници. Дори да е имало съгласие на Л. К. нейната сестра Х. Ц. да завладее нейната идеална част от земите / такова съгласие не е установено, като процесуалното поведение на наследниците на Л. за признание на иска на основание чл.237, ал.1 ГПК няма никакво отношение към този въпрос /, то по отношение на другата съсобственица Л. Т. и нейните наследници такова съгласие не е установено. Обстоятелството, че наследниците на Л. – Й. и Т., не са осъществявали фактическа власт върху нивите, не означава, че техните идеални части са били завладени, тъй като завладяването винаги се свързва с преобръщане на държането на тези идеални части във владение, а такива доказателства по делото няма. Искането за отмяна на нотариалните актове на тези лица по никакъв начин не може да се тълкува като действие по завладяване на техните идеални части, тъй като то е израз на оспорване на правата в съсобствеността, а не на преобръщане на владението. С решението по допускане на делбата съсобствеността на Й. и Т. е потвърдена и оттук произтича необходимостта след това да бъде отблъснато тяхното владение, което не е доказано в процеса. Последният извод на въззивния съд е в пълно съответствие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Следва да се има предвид една основна постановка в съдебната практика, затвърдена и в тълкувателното решение - че съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху целия имот, владее своите идеални части, но държи частите на останалите съсобственици, затова е нужно да им демонстрира, че преобръща това държане във владение, за да може след изтичане на законовия срок по чл.79, ал.1 или ал.2 ЗС да придобие тези идеални части по давност. Следователно – за придобивната давност между съсобственици няма никакво значение, че част от тях не осъществяват фактическа власт върху имота, тъй като те владеят чрез съсобственика, който е в имота, а той само държи тяхната идеална част, но не я владее, освен ако не преобърне държането във владение. Другото решение на ВКС, посочено от жалбоподателката във връзка с въпрос № 1 - решение № 19 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г. на ВКС, I-во г.о., е неприложимо по настоящото дело, тъй като там фактите са други и даденото разрешение не може да се пренесе към случая по настоящото дело. По изложените по-горе съображения в настоящия случай няма владение върху целите ниви, установено от Х. Ц. със съгласието на всички останали наследници – нито преди решението по допускане на делбата, нито след това.

Въпрос № 2 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като питането е свързано с предявяването на иска за делба, а периодът, за който се претендира придобивната давност, е след решението по допускане на делбата, с което съсобствеността на Й. Й. и Т. Й. е призната. Освен това в делбеното производство, видно от решението по допускане на делбата, ищците Х. Ц. и Л. К. са оспорили правата на ответниците Й. Й. и Т. Й. по съображения, извлечени от чл.9а ЗН, съответно затова са поискали отмяна на нотариалните им актове. Оспорване на наследствените права не е равнозначно на отблъскване на владението на тези наследници. Отблъскването на владението на съсобственик става с действия, с които се демонстрира завладяването на неговата идеална част, като това трябва да бъде недвусмислено изразено и да достигне до знанието на този наследник. Това не може да стане чрез оспорване на правата в съсобствеността, което оспорване съдът е отхвърлил.

Въпрос № 3 е свързан с извода на въззивния съд, че владението на жалбоподателката А. Р. е било смутено от Й. и Т. с уведомяването й за тяхното намерение да продължат делото за делба. Този извод влиза в противоречие с практиката на ВКС, която приема, че едно владение е спокойно /несмутено/, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие, както и че то престава да бъде спокойно, когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя - решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о. Независимо от това противоречие, касационно обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като мотивът на въззивния съд за смущаването на владението на А. Р. е допълнителен и от него не зависи изходът на делото. Решаващият мотив се състои в това, че след допускане на делбата нито съделителката Х. Ц., нито нейната дъщеря А. Р., са отблъснали владението на Й. Й. и Т. Й., като този извод съответства на данните по делото и на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 4 – за обективната невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик.

Посоченото във връзка с този въпрос решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о., дава отговор на въпроса. Прието е, че обективно невъзможно е да се манифестира промяната в намерението, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Прието е също, че състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително; че то се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието; че когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност.

Това разрешение обаче не може да се приложи в настоящия случай и съответно – не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посоченото решение на ВКС. В настоящия случай съсобствениците Й. Й. и Т. Й. са били известни, известни са били и адресите им, тъй като срещу тях е водено дело за делба от майката на жалбоподателката. Към момента на приключване на делбата жалбоподателката е била на 34 години; твърди, че е обработвала с майка си земите, затова е житейски недостоверно другото твърдение, че тя нищо не е знаела за правата на Й. Й. и Т. Й. в тези земи и затова и не е могла да ги уведоми, че вече отрича правата им и смята земите за свои. Както е прието в решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о., състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, още повече, че то не е и мотивирано от жалбоподателите. По въпросите за придобивната давност има богата практика на ВКС, а настоящото дело не разкрива особености, които да налагат разглеждането му по същество от ВКС с цел обогатяване на тази практика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделени