Определение № 118 от 06.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3461/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 3271 от 22.05.2018г., постановено по гр.д.№ 10160/2017г. на Софийския градски съд, ІІ-Е с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 46613 от 24.02.2017г. по гр.д.№ 51643/2015г. на Софийския районен съд, 29 с-в, с което е отхвърлен предявеният от касатора против ЧСИ Р. М. В., И. Л. З. – М. и Б. Л. З. иск с правна квалификация чл.75 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят нарушението, извършено с въвеждане на ответниците И. З. и Б. З. от ЧСИ Р. В. във владение на 05.03.2015г. и да предадат владението върху магазин, находящ се в ляво на първия етаж от жилищна сграда на [улица] в [населено място], преустроен в кафе-аператив, със застроена площ от 100.50 кв.м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство е осъществявал в процесния имот търговска дейност за срок по-дълъг от шест месеца, преди неговото отнемане на 05.03.2015г., когато ЧСИ Р. М. В. е извършила въвод във владение на взискателите И. Л. З. – М. и Б. Л. З. спрямо В. И. К., С. И. К. и Л. С. К.. Тъй като дружеството е получило фактическата власт върху имота по силата на договор за наем от 20.08.2005г., сключен между него като наемател и В. И. К. и С. И. К. като наемодатели, въззивният съд е приел, че то е имало качеството на негов държател, а не на владелец, поради което не може до се ползва от защитата по чл.75 ЗС. Посочено е, че прекратяването на наемния договор с допълнително споразумение от 20.11.2015г. не води до еднозначен извод, че с продължилото от страна на дружеството фактическо ползване на имота то е променило намерението си и е започнало да го държи като свой. Тъй като в случая представляващият и управител на дружеството С. И. К. същевременно е и наемодател и съсобственик на имота, е прието, че не е възможно юридическото лице да обективира намерение за своене на вещта спрямо физическо лице, което е управител на същото дружество. Изложени са и съображения, че твърденията на ищеца, че е владял вещта като своя са опровергани от депозирана искова молба от С. И. К. и В. И. К. против И. Л. З. – М. и Б. Л. З. пред СГС от 17.11.2014г., по която е образувано гр.д.№ 18345/2014г. и в която са изложени твърдения, че в периода 2005г. – 2014г. двамата ищци като физически лица са владели недвижимия имот, предмет на настоящото дело, като са претендирали, че са го придобили по давност, които изявления изключват възможността след прекратяването на договора за наем дружеството да е превърнало държанието си във владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, тъй като неговият управител, чрез когото е възможно да се обективира намерението за своене, е владеел вещта като своя в качеството си на физическо лице. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Дължи ли съдът произнасяне по факта на нарушение на владението съгласно разпоредбата на чл.358 ГПК с оглед правилната квалификация на иска по чл.75 ЗС или чл.76 ЗС и следва ли, ако приеме за неустановено качеството на ищеца като владелец, а за установено качеството му държател, да преквалифицира иска от такъв с правно основание чл.75 в иск с правно основание чл.76 ЗС и да се произнесе по него, в случай че фактическата власт е отнета принудително от частен съдебен изпълнител и 2. Възможно ли е юридическо лице, изразявайки воля чрез своя органен представител, да обективира намерение за своене на вещта /с оглед приложение нормата на чл.68, ал.1 ЗС при установяване предпоставките за реализиране на иска по чл.75 ЗС/ спрямо физическото лице – съсобственик, което е и управител на същото юридическо лице. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като и че решението е вероятно недопустимо, тъй като съдът е квалифицирал предявения иск по чл.75 ЗС, вместо по чл.76 ЗС. Ответникът по жалбата Р. М. В. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска като претендира разноски. Останалите ответници не са взели становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не е длъжен и не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК В настоящия случай първият поставен от касатора въпрос е решен в съответствие с константната практика на ВКС, според която основанието на предявения иск са изложените в исковата молба фактически твърдения, от които произтича претендираното материално субективно право, като въз основа на тях и петитума на исковата молба съдът определя неговата правната квалификация още с доклада по делото /чл.146 ГПК/, а не според установеното от събраните в хода на процеса доказателства. Ето защо, въззивният съд не могъл с оглед приетото от него, че ищецът не е имал качеството на владелец на процесния имот, да преквалифицира предявения иск от такъв по чл.75 ЗС, на иск по чл.76 ЗС, след като твърденията в исковата молба сочат за наличието на фактическия състав по чл.75 ЗС, а именно, че ищецът е бил владелец на имота повече от шест месеца, преди неговото отнемане /в случая дадената от съда правна квалификация на иска съвпада с тази, дадена от самия ищец, който не е имал възражения по доклада/. Няма никакво отношение към поставения въпрос т.1 на ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, според която при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Липсва противоречие и с Р № 142 по гр.д.№ 533/12г. на ВКС, І г.о, с което е прието, че в производството по чл.75 ЗС и чл.76 ЗС ищецът следва да установи единствено факта на владението и факта на нарушението, а при втория иск и отнемането му по скрит или насилствен начин, както и че другите права на страните върху имота не подлежат на изследване в това производство, нито с останалата посочена практика на ВКС, отнасяща са до други хипотези. Вторият въпрос сам по себе си не обуславя изхода на спора, тъй като е поставен във връзка с един съпътстващ, а не решаващ мотив за отхвърлянето на иска. Не са изложени и релевантни доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая липсват. В съответствие с установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че когато едно лице е установило фактическа власт върху вещта на правно основание /напр. наемен договор/, то има качеството на неин държател и в тази хипотеза в негова тежест е да установи в процеса, че с едностранни действия е превърнало държането си във владение, което съдът е приел, че не е сторено. Не са налице и останалите основаният за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Разноски в полза на подалия писмен отговор ответник за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.