Определение № 875 от 07.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 798/2011 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 21.03.2011г. на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав по гр.д. №12286 /2009г., с което е оставено в сила решение от 01.07.2009г. на Софийски районен съд, 36 състав по гр.д. № 10 444/2006г. отхвърляне на предявения от Н. Л. Й. иск за установяване, че С. П. Н., В. П. Н., В. И. Н., И. Н. Н. и П. Н. Н. не са собственици на 1/2 ид.ч. от магазин на партера, ъглов, с площ * кв.м., находящ се в сградата на [улица] [населено място], както и за отхвърляне на иска по чл. 233 във вр. с чл. 238 ЗЗД против А. Л. П. за предаване държането върху същия имот. Жалбоподателят Н. Л. Й. намира решението за неправилно поради съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 222 ГПК/отм./. Счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване тъй като съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, по въпроса „задължителна ли е за гражданския съд присъдата на наказателния съд за установяване на конкретното престъпно деяние и извършването му или са допустими и други доказателства за тези обстоятелства?”. Сочи Решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ІІ т.о. на ВКС. Ответниците по жалбата не са представили писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищецът Н. Й. заедно с брат си М. Й. са собственици по договор за дарение на ½ ид.ч. от процесния магазин. Спорна е собствеността на останалата 1/2 ид.ч. като ищецът се домогва да отрече собствеността на ответниците Н.. Те от своя страна претендират да са собственици по наследство и реституция. Безспорно е, че наследодателят на ответниците П. В. Н. е закупил през 1953г. ½ ид.ч. от магазина. Тази част е била обект на конфискация въз основа на влязла в сила присъда № 1078/1.07.1958г. на Софийски окръжен съд - наказателна колегия и за нея е съставен акт за държавна собственост № 3992/6.04.1960г. Със Заповед № РД-57-112/11.03.1998г. на Областния управител на С. област е наредено деактуване на тази 1/2 ид.ч. и предаване на наследниците на П. В. Н. по реда на ЗВСОНИ като е посочено, че имотът е одържавен на основание Наредбата за събиране на данъци и такси - акт, който е сред изброените в чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. Същевременно, с договор за покупко-продажба от 14.08.1997г. Столична община е продала спорната 1/2 ид.ч. на ищеца Н. Й. и брат му М. Й.. При тези обстоятелства съдът е приел, че договорът за продажба в полза на ищеца и неговия брат е нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, тъй като не са спазени законовите изисквания за провеждане на търг. Предвид тази недействителност към влизане в сила на изменението на реституционния закон имотът се е намирал в патримониума на общината и понеже е отчужден на основание Н., посочена в чл.2, ал.1 ЗВСОНИ, то реституцията е настъпила. Вследствие на това ответниците Н. се легитимират като собственици върху спорната идеална част от магазина и съответно предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Поддържаното от касатора основание е по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно решение, постановено в производство по чл. 290 ГПК по въпроса задължителна ли е за гражданския съд присъдата на наказателния съд за установяване на конкретното престъпно деяние и извършването му или са допустими и други доказателства за тези обстоятелства. В представеното Решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ІІ т.о. на ВКС се приема, че влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданско-правните последици от конкретно деяние относно това дали то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. В решаващите си мотиви въззивният съд е посочил присъдата и одържавяването на имота, извършено с нея, но същевременно е приел, че конфискацията, респ. одържавяването, е на основание Наредбата за събиране на данъци и такси, каквото основание в присъдата не е налице. Поради това следва да се приеме, че е налице противоречие с посочената задължителна практика по въпроса за задължителния характер на присъдата на наказателния съд и последиците от нея за гражданския съд, включително и относно постановената с присъдата конфискация като основание за одържавяване на недвижим имот. Именно по този начин следва да бъде уточнен поставения правен въпрос предвид обстоятелствената част на изложението и спецификата на настоящия спор. При констатираното противоречие следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.