Определение № 60477 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 921/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ АД против решение № 261142 от 10.11.2020 г., постановено по гр. д. № 14031 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II „Е“ състав, с което е потвърдено решение № 192996 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 42077 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, ГО, 145 състав, за осъждане на ЗАД „Армеец“ АД да заплати на И. А. А. сумата от 6 000 лева - частично предявена главница от вземане в общ размер на 25 200 лева, представляващо дължимо възнаграждение по договор за правна услуга и съдействие за периода от 01.07.2017 г. до 31.12.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба/26.06.2018 г./ до окончателното й заплащане, както и направените по делото съдебни разноски.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за прилагането на императивни правни норми, конкретно – за приложимия материален закон, уреждащ начина за определяне на размера на адвокатското възнаграждение при липса на писмен договор между адвоката и клиента?

2. Има ли съдът компетентност сам да определя адвокатско възнаграждение за възложената правна работа?

3. Може ли съдът да замести волята на страните и да пререши въпроса за размера на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата при липса на уговорка досежно размера на адвокатското възнаграждение?

4. Обвързан ли е съдът от решението на адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение за възложената правна дейност и вида адвокатска дейност (основанието), за което същото е определено?

5. Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи?

Касаторът твърди, че по тези въпроси е налице противоречие между обжалваното решение и съдебната практика на ВКС, съдържаща се в решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на IV ГО, № 102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г. на III ГО и № 208 от 22.06.2015 г. по т. д. № 3961/2013 г. на II ТО.

Ответникът по касационната жалба И. А. А. счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за заплащане на разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата молба И. А. е посочил, че за времето от 01.06.2015 г. до 31.06.2017 г. по силата на рамков договор със ЗАД „Армеец“ е извършвал правно обслужване на ответното дружество срещу уговорено месечно възнаграждение в размер на 3 500 лв. без ДДС (4 200 лв. с ДДС). През юни 2017 г. му е било предложено да бъде назначен отново като юрисконсулт, каквато длъжност е заемал преди рамковия договор. Затова, макар формално договорът да е бил прекратен с подписан от него анекс, той е продължил да извършва същата дейност от 1.07.2017 г. до 22.01.2018 г., когато прекратил обслужването на възложителя. За този период не му е заплатено уговореното възнаграждение в общ размер на 25 200 лева, поради което е предявил частичен иск за сумата от 6 000 лева.

В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило, че за процесния период между него и ищеца липсва сключен договор, поради което не дължи претендираното възнаграждение. Дори да се дължи възнаграждение, при липса на договор то следва да се определи от адвокатския съвет съгласно чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата.

Софийският районен съд е приел, че за сключване на договор между адвокат и клиент не е предвидена писмена форма. Събраните по делото доказателства водят до единствено възможния извод, че за процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение по договор за правно обслужване и съдействие с твърдяното в исковата молба съдържание, като ищецът е изпълнил задълженията си по договора съобразно уговореното. Възнаграждение по договор за правна услуга, сключен с адвокат, се дължи винаги, като размерът на възнаграждението следва да е справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Нормата на чл. 36, ал. 3 от ЗА има предвид не липса на договор изобщо, а хипотеза, при която липсва писмен договор и не може да се установи размерът на възнаграждението, или възнаграждението не е уговорено. Само тогава възнаграждението се определя от адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като страните са постигнали устна договорка ищецът да продължи да осъществява извършваните от него до прекратяване на договора от 01.06.2015 г. правни действия, поради което не се прилага разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗАдв., а клаузите на предходния договор, включително относно размера на възнаграждението от 3 500 лв. без ДДС/4 200 лв. с ДДС/ Ето защо първоинстанционният съд е осъдил дружеството да заплати частично претендираното възнаграждение от 6 000 лв.

За да потвърди първоинстанционното решение, Софийски градски съд е приел за обосновани и съответстващи на събраните по делото доказателства фактическите изводи на СРС, че през процесния период, след прекратяването на 01.07.2017 г. на сключения в писмена форма договор от 01.06.2015 г., ответникът отново е възлагал на ищеца извършването на правни и фактически действия свързани със защита интересите на ответното дружество. Валидността на този тип договори не е обусловена от спазване изискванията за форма, поради което наличието на насрещни волеизявления на страните е възможно да бъде обективирано и чрез конклудентни действия. Ответното дружество е възложило на ищеца значителен брой правни задачи посредством своята електронна система, които той е осъществил през продължителен период от време (01.07.2017 г. - 31.12.2017 г.), поради което може да се направи обоснован извод, че през процесния период между страните е възникнал и съществувал неформален договор за правно обслужване, в който е запазено същественото съдържание на уговорките по писмения договор от 01.06.2015 г. Ето защо на ищеца се дължи същото месечно възнаграждение, уговорено по т. 10 от предходно съществуващия между страните писмен договор в размер на 3500, 00 лв. без ДДС или 4200, 00 лв. с ДДС. Счел е за неоснователно оплакването на ответното дружество, че при доказване по основание на иска, на адвоката се дължи възнаграждение по чл. 6, т. 11 от НМРАВ. Не е налице и хипотезата на сочената от ответното дружество разпоредба на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв., чието приложение е обусловено от липсата на договор, тъй като страните са били обвързани от неформално съглашение при запазване на съществените условия на договора от 1.6.2015 г.

В така постановеното решение въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и наведени във въззивната жалба доводи на ответното дружество, обосновал е правните и фактически изводи, до които е достигнал. Затова разрешението на петия въпрос на касатора съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не може да се допусне.

За да приеме, че ответното дружество дължи същото адвокатско възнаграждение, както за предходния период, въззивният съд се е съобразил с общото правило на чл.20 от ЗЗД, според което при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността. След формалното прекратяване на рамковия договор ищецът е продължил да изпълнява при запазени професионални условия същата по обем и качество дейност, без да има противопоставяне от другата страна. Ето защо обичаите в практиката и добросъвестността изискват да се приеме, че ответното дружество се е съгласило да заплаща същото възнаграждение. Приложимостта на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД при установяване размера на адвокатското възнаграждение е приета в цитираното от касатора решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на IV ГО и не е отречена в другите решения на ВКС. Едва ако не може да се установи каква е била действителната воля на страните относно размера на възнаграждението, би могло да се достигне до приложение на разпоредбата на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата. Следователно разрешението на въззивния съд по първия въпрос на касатора не противоречи на практиката на ВКС и по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване.

Останалите въпроси на касатора не са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение. Софийският градски съд е приел, че страните са запазили уговорения преди това размер на възнаграждението и затова нито е отрекъл правото на страните да определят адвокатското възнаграждение, нито е иззел правомощието на адвокатския съвет да определи това възнаграждение в хипотезата на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

При този изход на спора на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата касаторът следва да заплати на процесуалния представител на ответника по жалбата адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение