Определение № 1570 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 504/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Банка ДСК“АД против решение № 389/29.11.2024 г. по в.гр.д. № 542/2024 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 679/15.07.2024 г. по гр.д. № 5551/2023 г. по описа на Районен съд - [населено място] за отхвърляне на предявените от касатора против Р. С. С., като наследник на С. С. К., искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 8 906,80 лв. - главница, 1 612,65 лв. -договорна /възнаградителна/ лихва за периода 01.02.2012 г. - 15.04.2013 г., 837,62 лв. - наказателна лихва за периода 01.02.2012 г. - 15.04.2013 г., за които суми в производството по ч.гр.д.№ 2161/2013г. на Районен съд Перник е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като погасени по давност. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения си отговор ответникът по касацията Р. С. С. оспорва изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са били предявени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Констатирал е сключването на Договор за кредит за текущо потребление между "Банка ДСК" ЕАД и С. С. К. за предоставяне от банката на кредитополучателя на кредит в размер на 10 000 лв., със срок за издължаване за 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване, с падеж 1-во число на месеца, при лихвен процент 7,44% и годишен процент на разходите 16.95 %. Съгласно т. 10 от договора кредитът е бил обезпечен с поръчителство. Към договора е бил приложен е погасителен план. Представено е било Допълнително споразумение към Договор за кредит за текущи нужди, с което страните са постигнали съгасие лихвеният процент по кредита да бъде намален на 14.95%, а годишният процент на разходита по кредита 16%, като е подписан нов погасителен план. Поканата за доброволно изпълнение до длъжника Р. С., като наследник на кредитополучателя С. К., е била изпратена и връчена лично на 19.07.2023г. Съдът е коментирал приетото по делото заключение на вещото лице по допусната съдебно- счетоводна експертиза, неоспорено от страните, от което е установил, че по сключения Договор за кредит за текущо потребление, кредитът е бил усвоен от кредитополучателя по разплащателна сметка. От постъпилите суми за заплащане на задълженията по кредита в размер на 5392,48 лв. са били погасени- главница 1 420,34 лв., договорна лихва 3896,52 лв., санкционираща лихва 13,13 лв., наказателна лихва 2,49 лв. и 60,00 лв. - такса изискуемост. Плащанията са били преустановени на 02.05.2012 г. ПОС е посочил, че вещото лице е констатирало, че размерът на непогасените задължения е бил: 20 018,35 лв., от които: главница 8 906,80 лв.; присъдени лихви 1 241,41 лв., дължими съдебни разходи 1 208,08 лв. и законна лихва 8662,06 лв. Размерът на непогасените задължения от кредитополучателя по Договор за кредит за текущи нужди към датата на последен падеж 27.10.2019 г. е бил в размер на 17 460,12 лв., от които 8023,06 лв. - главница, 7 810,90 лв. - законна лихва и 1 626,16 лв. - присъдени лихви. Въззивната инстанция е изложила съображения, че съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК - когато възражението е подадено в срок, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Позовал се е на разясненията на т.9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че с разпоредбата на чл. 422 ал. 1 о т ГПК /според която искът за установяване съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, е създадено изключение от общото правило на чл. 125 от ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на съответните правни последици /вкл. прекъсване и спиране на давността/. Според решаващия състав посочената в нормата на чл. 422 ал. 1 от ГПК фикция обаче не означавала, че съществуването на материалното право се установява единствено към този момент, без да се съобразяват фактите от значение за спора към момента на формиране на силата на пресъдено нещо, а именно - приключване на съдебното дирене, след което решението влиза в сила. В производството по чл. 422 от ГПК общото правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК е приложимо, като съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили след предявяване на иска, респ. – след момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В хипотезата на чл. 418 ГПК, доколкото заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, имат за основание издаденото разпореждане за незабавно изпълнение и не подлежат на съобразяване от страна на съда в исковия процес. Също така ПОС в т.1.2. от ТР № 8/21.02.2019 г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС се акцентира върху приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК относно фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Въззивната инстанция е намерила, че съобразно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /относно приложението на чл.116 б.в от ЗЗД при молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК – отм./ се дават разяснения, че сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 от ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С липсата на подобна правна уредба в ГПК от 1952 г. е аргументиран изводът, че на молбата за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист. Длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите към т. 10 от тълкувателното решение. Според тях, давността е правна последица на бездействието на кредитора, поради което ако той няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства /не предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова давност. Такава започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа. Преценени в цялост, тълкувателните мотиви на ТР № 2/26.06.2015 г. според ПОС изтъкват бездействието на кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР № 4/18.06.2014 г. и ТР № 8/21.02.2019 г. отдават значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл. 422 от ГПК след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Липсва бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на обикновена заповед за изпълнение, т.к. препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила /чл.416 ГПК/. Преди този момент кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението й. Въззивният съд е намерил, че при издаването на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл. 417 от ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл. 418 от ГПК/, заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл. 418, ал. 5 от ГПК/ по почин на кредитора. Направил е извод, че времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо е заключил, че правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл. 415 от ГПК, съгласно прогласеното в чл. 422 ал.1 от ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл. 411, ал.3 от ГПК. В случаите по чл. 418 от ГПК /които според въззивния съд показват по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание/ бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 от ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 от ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл. 422 от ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл. 422, ал. 1 от ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 418 от ГПК само когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл. 417 от ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността. В конкретния случай е констатирал, че видно от приложеното ч. гр. д. № 2161/2013 г по описа на ПРС на 16.04.2013 г. „Банка ДСК”АД - клон П. е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК против С. К.. На 18.04.2013 г. исканата заповед както и изпълнителен лист за процесните суми са били издадени. Изпълнителният лист и заповедта са били получени от представител на Банката на 29.05.2013 г. Изпълнителното дело въз основа на този изпълнителен лист е било образувано на 26.06.2015 г., като поканата за доброволно изпълнение, ведно с приложенията й е изпратена от съдебния изпълнител до длъжника С. К., с удостоверяване в разписката на 07.03.2017 г., че по данни на съседи лицето е починало. След което поканата за доброволно изпълнение до длъжника Р. С. е била връчена на 19.07.2023 г. лично, а исковата молба по настоящото дело е била предявена на 30.11.2023 г. При тези факти съдът е намерил, че петгодишната погасителна давност относно вземането е изтекла преди датата на подаване на исковата молба срещу Р. С.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира първи и трети правен въпрос, които поставят идентичен проблем и се свеждат до по-общия първи въпрос: Ако е спазен едномесечният срок по чл.415, ал.4 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, последното има ли обратно действие и прекъсва ли се давността за вземането, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК? Въведено е допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по така обобщения правен въпрос е основателно, тъй като е изпълнено изискването за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С обжалваното решение съдът е приел, че при указанията в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл. 422, ал. 1 от ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 418 от ГПК, само когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл. 417 от ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността. Обоснована е необходимостта от проверка на съответствието на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВКС по така обобщения правен въпрос. Втория правен въпрос относно началото на давностния срок за отделните погасителни вноски не изпълнява изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Предвид гореизложеното следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът дължи на осн. чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК държавна такса в размер на 227,14 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд