Определение № 50355 от 04.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1602/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото Национална агенция за приходите срещу решение № 167/17.03.2022г. по в.т.д. № 36/2021г. на Апелативен съд - София, с което потвърдено решение № 261534/23.11.2021г. по т. д. № 131/2021г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от агенцията срещу „Искра- 21“ АД /н./, при участието на синдика Т. И. като страна, иск с правно основание чл.694 ТЗ, с който ищецът иска да се признае поредност на удовлетворение по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, вместо по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ, на публични вземания в общ размер на 883 911,19 лева, от които главници в размер на 523 894,19 лева и дължими към 11.02.2020г. лихви в размер на 360 017 лева по ревизионен акт № Р-22222517000246-091-001/03.08.2017г. на ТД на НАП София; справки декларации; годишни данъчни декларации по чл. 92 ЗКПО; декларации по ЗДЦФЛ и ЗКПО, приети в производството по несъстоятелност на „Искра- 21“ АД по т. д. № 681/2019 г. на Софийски градски съд. Касаторът намира атакуваното решение за неправилно. Поддържа се, че НАП се ползва от привилегията, дадена от чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, тъй като в този ред се удовлетворяват не само вземания, които са обезпечени със залог или ипотека, но и такива, които са обезпечени с вписан в ЦРОЗ запор. Намира, че разпоредбата на чл.194 ДОПК е относима само към индивидуалното принудително изпълнение за събиране на публични вземания. Поддържа, че разпоредбата на чл.724 ТЗ, съгласно която вземането на кредитора не се погасява в случай, че получената от продажбата на вещта цена не е достатъчна да удовлетвори пълния размер на приетото вземане, както и случаите, в които продажната цена надвишава размера на приетото вземане на обезпечен кредитор, не определя поредността на удовлетворяване на кредиторите, а указва правото на кредитора да участва с непогасения си остатък като хирографарен такъв в производството по несъстоятелност в първата хипотеза, или правото на хирографарните кредитори да получат удовлетворение за вземанията си съгласно реда, в който им е прието вземането, при наличие на сума от продажната цена на вещта, надвишаваща приетото обезпечено вземане на кредитор. Жалбоподателят счита, че доколкото разпоредбата на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ е императивна и изрична, тя не може да бъде тълкувана корективно и стеснително в случаите, в които са налице обезпечени с вписан в ЦРОЗ запор публични вземания, и държавата като кредитор, чиито вземания попадат именно в хипотезата на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, да бъде лишена от привилегията, призната от законодателя в сочената норма. Ответникът по жалбата и по делото, Т. И., постоянен синдик на „Искра-21 “ АД (н), в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Възприема даденото от съда разрешение, че при съобразяване приложимите разпоредби на ДОПК /чл.195 и сл./ може да се направи извод, че с наложените обезпечителни мерки се забранява на длъжника да извършва разпоредителни действия с определено имущество, като тези действия са непротивопоставими на другите кредитори /чл.451 ГПК/, както и че целта на обезпечителните мерки е да обезпечат събирането на публичните задължения по реда на ДОПК, но от тях не възниква право на предпочително удовлетворяване на кредитора при осребряване на имуществото в производството по несъстоятелност. Сочи, че вписването на запор има за последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор /чл.12, ал.2 и чл.30, ал.1 ЗОЗ/, но той не променя качеството си на хирографарен такъв. Синдикът поддържа, че целта на вписването на обезпечителните мерки по реда на ЗОЗ не е да създаде право на предпочтително удовлетворяване, а на предимство при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху същото имущество. Взискателят, вписал запор по реда на ЗОЗ, няма специални права и привилегии спрямо останалите кредитори на несъстоятелността, защото наложените в изпълнителното производство запори са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността - чл.638, ал.4, изр.2 ТЗ /цитира се определение № 302/30.05.2022г. по т. д. № 1327/2021г. на 1 - во т.о. на ВКС, с което не се допуска касационен контрол/. Щом при вписан по реда на ЗОЗ запор по чл.193 ДОПК, публичното вземане, във връзка с което е вписан запорът, няма привилегия по ДОПК, равна на тази на заложния кредитор, то на по-силно основание, това публично вземане не се ползвало и с особена привилегия по чл.722, ал.1 т.1 ТЗ, дори в случая когато то се удовлетворява в производството по несъстоятелност, след изтичане на 6 месечния срок от откриването му. Позовава се на решение № 230/03.08.2020г. по в.т.д. № 227/2020г. на Апелативен съд- Пловдив, което не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 60399/01.07.2021г. по т.д. № 2171/2020г. на 2 - ро т.о. на ВКС. Ответникът по жалбата и по делото, „Искра-21 “ АД /н/, не е представя отговор по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е приел от фактическа страна следното: С решение № 2095/22.11.2019г. по т.д. № 681/2019г. на Софийски градски съд е открито производство по несъстоятелност на „Искра- 21“ АД. С молба изх.№ М-24-28-645/19#30 от 19.02.2020г., НАП е предявила в производството по несъстоятелност публични вземания, които са включени изцяло от синдика в списъка на приетите вземания на кредиторите на дружеството, предявени в срока по чл.685, ал.1 ТЗ. В срока по чл.690 ТЗ кредиторът М. С. е възразил на 26.06.2020г. срещу поредността по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ на включените в списъка на приетите вземания публични вземания по т.16-33 вкл., при твърдения, че вписаните запори в ЦРОЗ въз основа на постановления на публичния изпълнител не създават привилегия по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ. С определение от 04.01.2021г. по т.д. № 681/2019г. на Софийски градски съд е изменена поредността на удовлетворяване на вземанията на държавата, предявени от НАП по т.16, 17, 20, 23, 25, 27, 29, 31, 32 и 33 включително от молбата за предявяване, като тези вземания са включени с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ. Безспорно е, че процесните публични вземания в общ размер на 883 911,19 лева, от които главници в размер на 523 894,19 лева и дължими към 11.02.20г. лихви в размер на 360 017 лева, въз основа на ревизионен акт № Р- 22222517000246-091- 001/03.08.2017г. на ТД на НАП София; справки декларации; годишни данъчни декларации по чл.92 ЗКПО; декларации по ЗДДФЛ и ЗКПО, са с основание и размери така, както са индивидуализирани в исковата молба. Въз основа на представеното удостоверение за вписвания по името на „Искра-21“ АД в ЦРОЗ е констатирано, че към датата 04.02.2020г. по партидата на дружеството са извършени следните вписвания: вписване № 2017101701547 от НАП-ТД, [населено място], Дирекция СДО - запорирано имущество във връзка с издадено постановление № С172225-022-0050252/05.09.2017г., с което е наложен запор по реда на ДОПК; вписване № 2020020302164 на НАП- ТД, [населено място] - запорирано имущество във връзка с издадено постановление № С180022-022-0053434/30.07.2018г., с което е наложен запор по реда на ДОПК и № 2020020302196 на НАП-ТД, [населено място] - запорирано имущество във връзка с издадено постановление № С180022- 022-0057348/14.08.2018г., с което е наложен запор по реда на ДОПК. По делото са представени посочените в удостоверението: постановление за налагане на обезпечителни мерки № С172225-022-0050252/05.09.2017г., постановление за налагане на обезпечителни мерки № С180022-022-0053434/30.07.2018г. и постановление за налагане на обезпечителни мерки № С180022-022-0057348/14.08.2018г., в които е отбелязано, че мерките са наложени, тъй като ще се затрудни събирането на установеното и изискуемо публично вземане по изпълнително дело № 52120000488/2012г. За да се произнесе апелативният състав се е позовал на безпротиворечивата съдебна практика, че е допустим иск за установяване на поредност на удовлетворяване на вземане, различна от приетата с определението по чл.692, ал.4 ТЗ, в която хипотеза предмет на иска по чл.694, ал.2 ТЗ е съществуването на привилегията на приетото с определението по чл.692, ал.4 ТЗ вземане. Съобразено е, че в разглеждания случай ищецът НАП основава претендираната привилегия на запор, наложен от публичен изпълнител по реда на ДОПК и вписан в ЦРОЗ, което вземане, на основание чл.722, ал.1, т.1 ТЗ твърди, че се ползва с право на предпочтително удовлетворение от получената сума при реализацията на обезпечението. За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният състав е споделил за правилно приетото от съда, че по своя характер вписаните по ЗОЗ запори са обезпечителни мерки, като свързаните с тях последици са различни от тези на обезпеченията - залог и ипотека. В мотивната си част е изложил, че в принудително изпълнение по ДОПК наложените запори не пораждат дори право на присъединяване, а още по-малко на предпочтително удовлетворение. Право на присъединяване и предпочтително удовлетворение е предвидено единствено за обезпечените кредитори, като под "обезпечени" разпоредбата на чл.194 ДОПК има предвид, това което има предвид и чл.724 ТЗ, а именно кредитори с учредена ипотека или залог или упражняващи право на задържане по общия ред, но не и такива с наложени обезпечителни мерки. Единствената „привилегия“, която следва от наложени обезпечителни мерки по реда на ДОПК, е правото на държавата при открито производство по несъстоятелност в рамките на шест месеца от откриването му да реализира имуществото, върху което са наложени мерките, по реда на ДОПК- чл.193 ДОПК, като вписването на мерките в ЦРОЗ не създава привилегия за предпочтително удовлетворяване на държавата. Счел е, че такава привилегия не се създава и с обявяването на длъжника в несъстоятелност, напротив - наложените в индивидуалното изпълнение запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността, като не се допуска налагане на нови обезпечителни мерки, както по реда на ГПК, така и по реда на ДОПК върху имуществото на длъжника след откриване на производството по несъстоятелност- чл.638, ал.4 ТЗ. Аргумент в тази посока е и разпоредбата на чл.724 ТЗ, която урежда правилата за удовлетворяване на обезпечен кредитор и на кредитор с право на задържане, която под „обезпечен кредитор“ има предвид единствено кредитор, в чиято полза са учредени ипотека или залог, но не и възбрана или запор. Поради изложеното решаващият съд е приел, че вписаният по ЗОЗ запор не създава право на предпочтително удовлетворяване на кредитора. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следният правен въпрос, за който се поддържа, че е значими за изхода на делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: „Допустимо ли е корективно тълкуване на императивна правна норма, каквато е чл.722, ал.1, т.1 от Търговския закон по отношение на предвиденото в тази разпоредба право на предпочтително удовлетворяване на вземания, за чието обезпечаване е наложен запор, който е вписан в ЦРОЗ?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос: „ Допустимо ли е корективно тълкуване на императивна правна норма, каквато е чл.722, ал.1, т.1 ТЗ, по отношение на предвиденото в тази разпоредба право на предпочтително удовлетворяване на вземания, за чието обезпечаване е наложен запор, който е вписан в ЦРОЗ?“, тъй като въпросът е включен в предмета на делото и таргетира в ключовия мотив на въззивния съд да приеме липса на привилегия в полза на Национална агенция за приходите, произтичаща от вписване на запор в ЦРОЗ, поради което по отношение на него е осъществен общият селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, като е налице и посочено от жалбоподателя допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай, предвид наличието на влезли в сила решения на съдълищата /решение № 1/03.01.2017г. по в.т.д. № 431/2016г. на Апелативен съд – Пловдив и решение № 230/03.08.2020г. по в.т.д. № 227/2020г. на Апелативен съд- Пловдив/, даващи противоречиви разрешения на въпроса, и липсата на практика по него на ВКС по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На основание чл.84, т.1 ГПК, вр. чл.621 ТЗ касаторът не дължи внасяне на държавна такса. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд