Определение № 1578 от 23.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 875/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Я. Яромиров Н. чрез адв. Т. Х. обжалва решение № 1269 от 14.11.2023 г. по в.гр.д. 1252/23 г. по описа на Апелативен съд - София, ГО, 14 състав, с което е потвърдено решение № 3374 от 23.11.2022 г. по гр.д. 9020 /21 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, за отхвърляне на иска му с правно основание § 22 от ПЗР на КЗ вр. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за разликата над 30 000 лв до 60 000 лв, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в пътно-транспортно произшествие на 14.07.2016 г. в [населено място].

В касационната жалба излага съображения относно наличие на основания за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1, 2 и 3 от ГПК. Твърди, че неправилно е приложена нормата на чл. 52 от ЗЗД, като не е определен точният размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди съгласно предвиденото основание. Не били взети предвид конкретните обстоятелства, които са от значение за определяне на точния паричен еквивалент на обезщетението. Не били отчетени и размерите на

застрахователните лимити като израз на социално-икономическата обстановка в страната.

Освен това излага съображения за неправилно възприемане на обстоятелствата относно механизма на пътно-транспортно произшествие. За да направи завой на двойна непрекъсната линия, водачът на лекия автомобил бил се изнесъл в дясно по пътното платно, в нарушение на правилата за движението по пътищата). Към този момент касаторът бил се намирал в дясната част на движение по платното за движение, респ. след настъпване на удара, двете пътни-превозни средства били преместили траекториите си, вследствие на което вещото лице било приело, че ударът е настъпил в лявата част на пътното платно. Касаторът бил се движил в лявата пътна лента, което изключвало хипотезата на вещото лице, че е трябвало да се движи в дясната пътна лента. Въззивният съд не бил оценил правилно противоправното поведение на водача на лекия автомобил и необосновано бил приел наличие на съпричиняване. Моли да се отмени решението в обжалваната част. Иска да му бъдат присъдени направените по делото разноски.

В изложението, изискуемо съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, поставя следните правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 от ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий (признак) при определяне размера на обезщетението? Твърди, че по поставения правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 104 от 25.07.2024 г. по т.д. 2998/13, ВКС, I ТО, решение № 78 от 07.05.2013 г. по т.д. 490/12 г., ВКС, II ТО, както и ППВС 4/68 г., с което излага мотиви за наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. Доколко и до каква степен съдът при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка

„Гражданска отговорност“? Твърди наличие на произнасяне на въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с разрешението по поставения правен въпрос в трайната практика на ВКС: решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. 795/2008 г, ВКС, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. 619/2011 г. на ВКС, II ТО. По така поставения втори въпрос касаторът сочи наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Касаторът е посочил и основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, която свързва с необосноваността на съдебното решение и нарушението на материалния закон.

Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул инс“ АД оспорва касационната жалба. Излага съображения, че въззивният съд се е съобразил със задължителната и трайна практика по правните въпроси, разрешени от въззивния съд.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от Я. Яромиров Н., ищец, срещу първоинстанционното решение, в частта, с която искът му с правно основание § 22 от ПЗР на КЗ вр. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) срещу ЗД „Бул инс“ АД е бил отхвърлен за разликата над 20 000 лв до 60 000 лв. С решението си въззивният съд частично е отменил решението на първоинстанционния съд за разликата над 20 000 лв до 30 000 лв и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на допълнително 10 000 лв, както и е потвърдил решението в частта, с която е бил отхвърлен искът на Н. за разликата над 30 000 лв до 60 000 лв.

Въззивният съд е изхождал от доводите на въззивния жалбоподател, касатор в настоящето производство относно твърденията за необоснованост на съдебното решение, с оглед липсата на преценка на всички обстоятелства, които са от значение, за да определят здравословното му състояние, с оглед претърпените увреждания от ПТП, както и по отношение преценката на фактите, свързани със съпричиняването на вредите от страна на пострадалия. Също така и обстоятелствата, свързани с неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД, както и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Въззивният съд е взел предвид влязлото в сила решение, на основание чл. 78 а от НПК, задължително за съда, на основание чл. 300 от ГПК, относно допуснатото противоправно деяние и вината. Взел е предвид установения факт за извършване на противоправно деяние от страна на застрахования при ответника водач, в нарушение на чл. 6, т. 1, пр. 4 ЗДвП, чл. 63, ал. 2, т. 2 ППЗДвП. Установил е уврежданията на пострадалия, причинени от процесното ПТП, както са посочени от вещото лице: навяхване на шията, счупване на дясната ключица, контузия на дясна мишница с охлузване и кръвонасядане, контузия с кръвонасядане на трети пръст на дясна ръка, контузия с охлузване на левия лакът, контузия с охлузване и кръвонасядане на дясното коляно, контузия с охлузване на дясната подбедрица, разкъсно-контузна рана на палеца на дясното ходило. С оглед данните за нараняванията, е преценено, че болките и страданията са били най-интензивни през първите 45 дни. Нормалният възстановителен период е посочен като тримесечен. Прието е, че не са установени видими травматични промени, ищецът бил съобщил за мигренозни пристъпи през 2-3 месеца, но са приети показанията на вещото лице в открито заседание, че няма как да се установи източникът на мигрената, като наличието й е само с оглед амнистични данни и не е установена причинна връзка на мигрената и общо главоболията, сочени от пострадалия, с пътно-транспортното произшествие.

С оглед изслушаната съдебно-автотехническа експертиза е установено, че автомобилът, управляван от водача, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника – застраховател, се е движел по булевард, в лявата пътна лента от общо три ленти и с посока напред, скорост от около 30 км/ч, като попътно и от ляво на същия се е движел в същата лента пострадалият мотоциклетист, със скорост 45 км/ч. Ударът бил настъпил върху двойната непрекъсната линия, разделяща платното за движение. Възприети са разясненията на вещото лице, че мотоциклетистът е следвало да се движи в дясната пътна лента, като ако би спазил това изискване, не би настъпило пътно-транспортното произшествие.

Възприети са свидетелските показания на съпругата на пострадалия, от които са направени изводи относно състоянието на пострадалия непосредствено след пътно-транспортното произшествие и в периода на лечение. Прието е, че не е можел да се движи заради състояние на ключицата, като и носел терапевтична яка на врата за обездвижване. Яката носил повече от месец, след това носел мека яка. Проблемите във врата останали и до момента на провеждане на съдебното производство. За пострадалия се полагали грижи от съпругата му, като за известен период от време тя не ходела на работа. Той също не ходел на работа. След престой от около 1 месец в къщи, психическото му състояние се влошило, не искал да излиза с приятели, с които преди това карал мотор, не шофирал, като периодът, в който не шофира на дълги разстояния продължил и към приключване на устните състезания в процеса. След като се върнал към работните си задължения като зъболекар, заради болките във врата следвало да изправя цялото си тяло и в зъболекарския му кабинет, където работел, приспособили легло. Пил лекарства за посттравматичен стрес около 6 месеца.

Въззивният съд е приел, че липсват данни за усложнения в здравето относно преживяно главоболие и мигрени. Не са възприети свидетелските показания на съпругата на пострадалия съгласно, които през 2019 г., след серия от мигрени, бил постоянно на легло, а при консултация в болница „Пирогов“ и прегледи разбрали, че има огнище вследствие на удара и там се получавали мигрените, които били изненадващи и провокирани от светлината. Прието е, че липсват данни за медицински прегледи и проведена терапия.

Въззивният съд е оценил причините за пътно-транспортното произшествие. Установил е противоправността на деянието и е установил обективен принос за съпричиняване от страна на пострадалото лице. За да обоснове извод за наличие на съпричиняване, възприемайки показанията на вещото лице, въззивният съд е приел, че задължението на пострадалия като мотоциклетист било в нарушение на чл. 23, ал. 1 от ЗДвП, съгласно който водачът на пътно превозното средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, така че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Това поведение е съпоставено с поведението на водача на лекия автомобил и е преценено, че съпричиняването следва да се определи на ј. Прието е, че основната причина за настъпването на инцидента била предприетата на забранено място маневра, без водачът на автомобила да се увери, че няма да създаде опасност за другите участници в движението, в т.ч. и по-уязвимите водачи на двуколесни превозни средства § 6, т. 75, вр. чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП.

С оглед конкретните засягания на здравето, проведеното лечение, начинът на настъпване на увреждането, продължителността на възстановяването на здравето, ограниченията в движението на горния крайник и цялата снага, и разликата в живота на пострадалия преди и след пътно-транспортното произшествие, както и нивото на икономическо развитие в страната, въззивният съд е приел, че точният размер на паричния еквивалент на обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 40 000 лв. При отчитане на съпричиняването е прието, че следва да се заплати обезщетение в размер от 30 000 лв. Искът за разликата до напълно предявения размер от 60 000 лв е приет за неоснователен.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Касаторът се е позовал на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК. В случая не може да се приеме, че е налице соченото от касатора основание. Съгласно трайната практика на ВКС по приложение на посочената норма, налице е очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, когато съдът е приложил несъществуваща правна норма или е приложил закона извън действителния му смисъл, както и ако е налице явна необоснованост на въззивното решение, изразяваща се във вътрешно противоречие на мотивите на решението, или при приложение на опитни и логически правила, не в действителния им смисъл, или са допуснати особено съществени процесуални нарушения. Всички тези основания следва да бъдат установени от мотивите на съдебното решение. В настоящия случай касаторът не е изложил основания, които могат да бъдат определени като водещи до очевидна неправилност на съдебното решение. От мотивите на обжалвания акт не може да се установят нарушения, обосноваващи извод, че е налице очевидна неправилност на въззивното съдебно решение.

С поставените правни въпроси касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. При разрешаването на тези правни въпроси въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВС и трайната практика на ВКС по приложение на чл. 52 от ЗЗД, приложим и в случаите при предявен и разглеждан пряк иск срещу застраховател. Съдът е взел предвид всички обективни факти, установени в процеса, като е извършил преценка на всички характерни особености в случая, за да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. В случая е изходил от задължителното тълкуване съгласно т. II от ППВС 4/68 г. съгласно, което „справедливост“, не е абстрактно понятие, а е обусловено от множество съществуващи обективно обстоятелства, които съобразени определят размера на обезщетението. В случаите на причинени телесни увреждания от значение за размера на обезщетението са обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, неговият характер, продължителността и интензитета на понесените болки и страдания, както и цялостното негативно отражение на увреждането върху живота и здравето на пострадалия. Въз основа на съвкупна преценка на доказателствата следва да се определи паричен еквивалент на физическите болки и емоционални страдания, както и възприемането от психиката на конкретното лице и битовите неудобства във всеки един ден от живота на пострадалия. Размерът на определеното обезщетение отговаря на критерия за справедливост само тогава когато е определен адекватен паричен еквивалент на претърпените от деликта неимуществени вреди, проявили се в болки, страдания, неудобства и отразяват цялостната негативна промяна в живота на пострадалия. В случая въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос, без отклонение от задължителната практика, цитирана по-горе, както и трайната практика на ВКС, израз на която са множество решения, сред които решение № 172 от 03.12.2012 г. по т.д. 1152/11 г., 2 ТО на ВКС, решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. 387/08 г. и решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. 44/12 г. Въззивният съд е определил, че за причинените вреди на пострадалия следва да се присъди обезщетение в размер на 30 000 лв (след отчитане на съпричиняването), като взел предвид начина на настъпване на произшествието, конкретно претърпяното засягане на физическата цялост на пострадалия, преживените болки и страдания в посочения период от време, ограничаването на движението, необходимостта от чужда грижа, ограничението в социалния живот, психическите страдания, свързани с уплахата от произшествието, промяната в начина на живот за определен период от време. Обсъдени са всички релевантни за случая критерии, като не може да се приеме, че определени факти, от значение за настъпване и степента на увреждането, преживени болки и страдания, не са преценени. Взети са предвид и конкретните нива на социално-икономическо развитие на страната.

Цитираните от касатора решения са свързани с приложение на чл. 52 от ЗЗД, но предметът на произнасяне на съда е бил свързан с претърпени увреждания от различен характер, на родители от смъртта на пълнолетните им деца, причинена в пътно-транспортно произшествие. Не може да се приеме, че с посочените решения касаторът е обосновал наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на правния въпрос относно съобразяване на лимитите на застрахователни обезщетения въззивният съд, с определения точен размер на следващото се обезщетение не се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о. и др. В тази практика е възприето, че за да е удовлетворено изискването за справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД, при определяне на размера на обезщетение за причинени неимуществени вреди, като несамостоятелен критерий следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Въззивният съд е съобразил и посочената от касатора практика във връзка с поставения правен въпрос.

Наличието на задължителна и трайна практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г. и множество решения на ВКС, изключва наличието на соченото основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд