Определение № 2284 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4019/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Ю. С. Х. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Разградски окръжен съд № 121 от 17.06.2024 г. по гр.д.№ 193/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Разградски районен съд по гр.д.№ 1524/ 2023 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против А. Н. А. иск за заплащане на сумата 7 000 лв – главница по договор за заем от 25.02.2020 г. като погасен на основание извършено прихващане до размер 7 000 лв. на дата 11.10.2021 г. с насрещно вземане на А. Н. А., на основание чл. 59 ЗЗД. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят формулира правните въпроси 1. „Следва ли въззивният съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на всички доказателства събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?“; 2. „Следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест между страните, както и да разгледа и се произнесе съгласно Определението си по чл.140, ал.1 от ГПК?“; и 3. „Допустимо ли е съдът да се извърши съдебно прихващане на вземане, което е спорно и не е ликвидно?“. Според касатора в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна А. Н. А. оспорва жалбата като поддържа, че по поставените от касатора правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Затова моли да не се допуска касационно обжалване, а евентуално излага доводи по същество за неоснователност на жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел за установено по реда на чл.272 ГПК и чрез излагане на собствени съображения, че между Ю. С. Х. /заемодател/ и А. Н. А. /заемател/ бил сключен писмен договор за заем за сума в размер 7 000 лв., за ползването на която не била уговорена лихва, но била предвидена неустойка при изпадане на заемателя в забава. Сумата била предадена в брой, срещу разписка, като следвало да бъде върната в брой до 25.02.2022 г. След сключване на този договор ответникът направил 13 вноски по банковата сметка на ищеца в ЦКБ АД в общ размер 8 346 лв., с основание „вноска по кредит“. Към момента на сключване на договора страните били в близки отношения, съдружници в две фирми и съседи, а последващото неразбирателство между тях било без правно значение. Свидетелските показания, свързани с вноски по кредит, заделяне на средства от семейния бюджет, предоставяне на пари „на ръка“ за извършване физически на вноски, съдът не кредитирал. Счел, че те не доказват наличие на каквото и да е основание за платените от ответника суми по дълга на ищеца към ЦКБ АД. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на иска. Страните не спорели за наличието на договор за заем между тях, както и че сумата е предадена от ищеца на ответника. Не било спорно и че по този договор А. Н. А. бил в неизпълнение, тъй като не е върнал заетата сума в брой в уговорения краен срок. Вземането по този договор обаче било погасено чрез съдебно прихващане с вземане, което А. имал към своя заемодател, възникнало от неоснователното обогатяване на последния поради погасяване без правно основание на негов дълг към банка с лични средства на А.. Липсвали каквито и да е доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че погасяването е ставало с негови лични средства, които е предоставял „на ръка“ на ищеца. Нямало и никакви твърдения за факти, които да са налагали А. да внася от негово име и за негова сметка суми по договора за кредит на заемодателя му. Затова сумите, платени от А. по разплащателна сметка на Х., обслужваща договора му за кредит, били платени без основание и водели до неговото обогатяване без основание. Съществуването на насрещното вземане и неговата изискуемост били установени, а ликвидността настъпвала по силата на съдебното решение. При наличието на спор въпросът за наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснявала по спора между страните относно пасивното вземане. С оглед тези мотиви на въззивният съд, първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по първия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Вторият въпрос е необуславящ. Той не касае дейността на въззивната инстанция, която не постановява определение по чл.140 ГПК. Действия по чл.140 ГПК извършва първоинстанционния съд, но на касационно обжалване подлежи само въззивното, не и първоинстанционното решение. Оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция следва да са изложени във въззивната жалба, за да може въззивният съд да се счита надлежно сезиран да се произнесе по тях /чл.269 ГПК/. В конкретния случай въззивната жалба не съдържа никакви оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд нарушение по чл.140 ГПК, а е недопустимо въпросът да се поставя за първи път в касационното производство. Третият въпрос е обуславящ, но също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. За да обоснове такова противоречие касаторът се позовава на съдебна практика, която е формирана преди приемането на Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д.№ 2/ 2020 г., ОСГТК, ВКС, което е задължително за всички съдилища в страната и от тълкуването в което никой състав на ВКС не може да се отклони. Според мотивите на това решение при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. В мотивите на решението е изяснено, че ликвидността е изискване само към активното вземане и че наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява в рамките на спора за пасивното вземане. Това е съобразено при постановяване на обжалваното решение, поради което и по третия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд