Определение № 50297 от 31.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1482/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 726/08.02.2022 година, подадена по пощата на 03.02.2022 година, от „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място], срещу решение № 211/16.12.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 686/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Добрич е потвърдил първоинстанционното решение № 214/23.06.2020 година на Районен съд Добрич, гражданска колегия, 6-ти състав, постановено по гр. д. № 746/2021 година с което е отхвърлен предявеният от „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] срещу Г. Г. Г. иск, с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 17 000.00 лева, представляваща задължение по договор за заем от 25.01.2016 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-09.03.2021 година до окончателното плащане. В подадената от „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от дружеството срещу Г. Г. Г. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК. Ответникът по касационната жалба не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 04.01.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 726/08.02.2022 година, като е подадена по пощата на 03.02.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Добрич е изложил съображения, че първоинстанционният съд бил отхвърлил иска, като приел, че претендираното вземане било възникнало, изискуемостта му била настъпила на 4.02.20216 година, не било погасено чрез плащане или чрез съдебно прихващане поради прекратяване на производството по гр. д. № 1971/2017 година по описа на Районен съд Добрич, по това дело нямало признание на вземането, извършено от длъжника с „непосредствено“ изявление или с надлежно заявено възражение за съдебно прихващане поради неяснота на допълнителната молба относно предмета му между кои насрещни вземания се правела компенсацията, а с оглед прекратяването на делото на основание чл. 231, ал. 1 от ГПК следвало да се счете, че възражението за прихващане било неизвършено и следователно давностният срок не бил прекъснат. Признанието по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД било недвусмислено и ясно изразена от длъжника воля за съществуване на вземане срещу него от определен фактически състав и в определен размер. Другите условия за настъпване на прекъсващия давността ефект на признанието били то да е извършено преди изтичането на давностния срок и да било адресирано до кредитора. В закона нямало предвидена форма за валидното му извършване. Освен това можело да се бъде направено извън процеса за вземането или в процеса за него във формата на процесуално действие на длъжника. Признатите от страните права се посочвали в доклада-чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК. От изискването за безусловно потвърждаване на вземането следвало, че признание нямало, когато ответникът заявявал евентуално възражение за съдебно прихващане. С него той желаел да бъде признато настъпилото погасяване на насрещните вземания по чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, само ако не бъдат уважени другите негови оспорвания и възражения срещу иска, а те били несъвместими с признанието на вземането. За съществуването на признание, извършено с процесуално действие по висящ процес, нямало значение дали последното било надлежно осъществено, дали било зачетено от съда и дали процесът бил прекратен поради недопустимост. Дори когато признанието било съчетано с процесуално действие, то било отделен факт (отделно изявление), на който законът придавал самостоятелно материалноправно действие. В нарушение на закона първоинстанционният съд бил обвързал преценката за наличие на признание с надлежното извършване на възражение за прихващане и с уважаването му с влязъл съдебен акт. Същото вземане за сумата от 17 000.00 лева на същото основание невърнат заем от 25.01.2016 година-било претендирано от ищеца „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] срещу ответника Г. Г. Г. по гр. д. № 1971/2017 година по описа на Районен съд Добрич. С насрещен иск, заявен с отговора с вх. № 21 115/17.07.2017 година и „допълнително уточнение“ от 8.08.2017 година Г., бил претендирал присъждане на 13 000.00 лева, сбор от невърната част в размер от 3000.00 лева от „втори“ заем и невърнат изцяло в размер от 10 000.00 лева „трети заем“ при твърдения, че той бил заемодател на дружеството по три договора за заем, всеки за сумата от 10 000.00 лева, сключени на 01.07.2011 година, 09.09.2011 година и 01.11.2011 година. Ответникът бил оспорил, че сумата от 17 000.00 лева му е била предадена в заем, вместо това бил посочил, че му била платена в изпълнение на задължението на дружеството за връщане на първия заем изцяло и на втория такъв частично. В „допълнителното уточнение“ ответникът е обяснил, че разходният касов ордер („разписка“) и трите договора били съставени/сключени във връзка с „наличието на търговски отношения, взаимоотношения по размяна и помощ в отделни периоди от дейността им и неуредени отношения по връщане на дадените на заем суми както от ищеца на ответника, така и обратно“. Препратил към „отговора и насрещния иск“ и към заявеното с него „искане за прихващане на сумата по първоначалния иск с насрещния за разликата между 30 000.00 лева и 17 000.00 лева“. В подадения заедно с насрещната искова молба отговор по гр. д. № 1971/2017 година по описа на Районен съд Добрич ответникът Г. бил оспорил възникването на претендираното от дружеството вземане. Не бил заявил възражение за съдебно прихващане между вземането по иска и негово насрещно вземане. Действително в „допълнителното уточнение“ бил потвърдил възникването на правоотношения по взаимно предаване на суми в заем. Това изявление обаче било общо, не можело да се определи като признание на факт по чл. 175 от ГПК от предмета на първоначалния иск, още по-малко като признание на вземането по него. Затова нито едно извършените от Г. Г. Г. процесуални действия по гр. д. № 1971/2017 година по описа на Районен съд Добрич не съдържа изявление за признаване на вземането. Започналият да тече на 05.02.2016 година петгодишен давностен срок за вземането не бил прекъснат и бил изтекъл на 05.02.2021 година. Искът за вземането по настоящото дело бил предявен на 09.03.2021 година след завършване на давността. С оглед основателността на възражението на Г. Г. Г. за погасяване на вземането по давност искът за него подлежал на отхвърляне. При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решението на Окръжен съд Добрич до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Касае се за нарушение на изискванията за валидност на решението, които са въведени с оглед на характера му на едностранно властническо изявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. В конкретния случай въззивното решение на Окръжен съд Добрич отговаря на установените изисквания за валидност, като не страда от нито един от посочените по-горе пороци, а също така и от други такива, от които да може да се направи извод за липса на надлежно волеизявление на въззивния съд. Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая такива обстоятелства не са налице. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в постановения от него съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Липсата на такъв въпрос или въпроси и/или обосноваване на допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване е достатъчно основание да не се допуска такова, в какъвто смисъл са дадените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС указания. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] е формулирало конкретни правни въпроси, които да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Посочено е обаче, че то е в противоречие с решение № 49/04.04.2017 година, постановено по гр. д. № 50 236/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 275/08.08.2019 година, постановено по т. д. № 1603/2017 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. С първото от тези решения е прието, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора. За да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, длъжникът трябва да е да направил недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. Без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно-писмено или устно; обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ или да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия. Същевременно с второто от цитираните решения на ВКС е прието, че практиката отдава значение на съществото на волеизявлението за прихващане, извън рамките на неговия погасителен ефект, и на това дали чрез него длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е конкретно задължен към кредитора, за да се прецени дали същото има характера на признание по смисъла на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. Във връзка с това дори и да се приеме, че „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] иска да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Добрич по въпросите, разрешени с цитираните две решения на ВКС, то не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за това. Въззивният съд е преценявал изявленията на Г. Г. Г., за които „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място], твърди, че имат значение на признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД именно с оглед на установените в двете решения критерии и е стигнал до извода, че не е налице такова признание. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. В конкретния случай касационният съд би трябвало да извърши проверка на дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата в тяхната съвкупност, което не може да бъде направено само при обикновен прочит на решението. Затова сочените обстоятелства не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на оспорваните изводи на съда по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Добрич. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване решение № 211/16.12.2021 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 686/2021 година по подадената против него от „Н. 2011-БГ“ ЕООД [населено място], касационна жалба с вх. № 726/08.02.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение