Определение № 2085 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2423/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Е. Л. М.-С., чрез адв. И. Д. и адв. А. П., срещу определение № 3342 от 15.03.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 1326/2023 г. на Софийски градски съд. С последното е потвърдено определение № 33743 от 12.12.2022 г., постановено по гр. д. № 6491/2022 г. на Софийски районен съд, с което е обявено, че съдилищата на Република България не притежават международна компетентност по предявения от Е. Л. М.-С. срещу А. В. С. иск за развод по чл. 49 СК и по обективно съединените към него небрачни искове по чл. 59, ал. 2 СК и по чл. 53 СК и производството по делото е прекратено. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Кой е компетентният съд за разглеждането на иска по чл. 49 СК, когато страни са граждани на различни страни-членки, които имат обичайно местопребиваване в трета държава? Коя следва да бъде приложимата норма в случая, регламент на ЕО или вътрешното право на някоя от страните?“; 2/ „Компетентен ли е български съд да разгледа съединен с иска за развод, иск за родителска отговорност за дете – български гражданин, което има обичайно местопребиваване на територията на трета страна?“; 3/ „Когато съдът на страната, в която детето (български гражданин) има обичайно местопребиваване, не е компетентен, кой е компетентният съд за разглеждане на иска за родителската отговорност и издръжката?“. Във връзка с поставените въпроси се твърди, че отговорът по тях е важен за развитието на правото, тъй като е налице непълнота на закона и неяснота на правната норма, и отстраняването на тези непълноти е от значение за практиката на ВКС и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови определението си въззивният съд е установил, че производството по делото е образувано по предявен от Е. Л. М.-С., български гражданин, иск за развод против А. В. С., гръцки гражданин, обективно съдинен с небрачни искове, както следва: по чл. 59, ал. 2 СК относно родителската отговорност спрямо малолетното дете на страните – Ф. Л. Н.-С., родено на 29.09.2019 г. в Б.,неговото местожевеене, режима на лични отношения на бащата с детето,издръжката на детето, и по чл. 53 СК относно фамилното име на ищцата. Посочено е, че в исковата молба са изложени твърдения, че страните сключили брак на 09.04.2013 г. в Л., Великобритания, като в уточнителната молба от 01.03.2022 г. е заявено изрично, че до настъпването на фактическата раздяла между страните – месец декември 2020 г., страните са живели заедно в Б. и на ищцата не ѝ е известен неговият адрес, за което е представена декларация по чл. 48 ГПК. Въззивният състав е намерил още, че по делото са представени писмени доказателства – удостоверение за сключен граждански брак и удостоверение, издадено от Дирекция „Миграция“ при МВР, от което е установено, че ищцата е гражданин на Република България, а ответникът – на Република Гърция; двамата са сключили граждански брак в Кралство Великобритания; относно ответника няма регистрирани данни относно пребиваване и адресна регистрация в Република България, има регистрирано еднократно влизане в страната през ГКПП Аерогара София на 07.10.2018 г. и еднократно напускане на страната също през ГКПП Аерогара София на 11.10.2018 г. Изтъкнато е, че последното е наложило призоваване на ответника чрез публикация в Държавен вестник. Посочено е също, че ищцата твърди, че до раздялата си с ответника, двамата и роденото от брака им дете са живели в Кралство Б., където ищцата и детето продължават да живеят и към момента на сезиране на българския съд. При тези данни въззивната инстанция напълно е споделила изложените от първоинстанционния съд съображения, че съдилищата на Република България не притежават международна компетентност по предявените от ищцата искове и на основание чл. 272, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК е препратила към мотивите на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд е съобразил, че според чл. 6 Регламент № 2201/2003 г. срещу съпруг, който има обичайно местопребиваване на територията на държава-членка или е гражданин на държава-членка, може да се предявава иск за развод в друга държава-членка само в съответствие с чл. 3 и чл. 5 от регламента. Посочил е, че в конкретния случай правилно районният съд е приел, че международната компетентност на българските съдилища не може да се основава на чл. 3, § 2, б. „а“, предл. първо и трето от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г., защото по делото няма доказателства двете страни да имат обичайно местопребиваване в Република България или само ответникът да има такова. Констатирано е, че не е налице хипотезата на предл. второ на същия член от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г., тъй като съпрузите не са имали общо обичайно местопребиваване в Република България. Производството по делото не било образувано по обща молба за развод, поради което е прието, че неприложим е и чл. 3, § 1, б. „а“, предл. четвърто от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. Доколкото ищцата няма обичайно местопребиваване на територията на Република България, дори не живее в страната, а живее на територията на Кралство Б., то съдът е установил, че неприложим е и чл. 3, § 1, б. „а“, предл. пето и шесто Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. Посочил е, че ответникът А. В. С. не е български гражданин, следователно страните нямат общо българско гражданство и българските съдилища не притежават компетентност по иска за развод по смисъла на чл. 3, § 1, б. „б“ Регламент № 2201/2003 г. Относно компетентността на съединените с иска за развод претенции, свързани с родителската отговорност и издръжката, въззивният състав е взел предвид, че съгласно чл. 8, § 1 от Регламента, съдилищата на държавата-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. В тази връзка е констатирал, че § 2 от същата норма предвижда, че § 1 се прилага при спазването на условията по чл. 9, 10 и 12. Като безспорно установено по делото е посочено обстоятелството, че към датата на завеждането на делото пред Софийски районен съд детето Ф. Л. Н.-С., което е родено в Кралство Б., е било установено в Кралство Б. и продължава да живее там, където е трайно интегрирано. В тази връзка е прието, че българският съд не е компетентен да разгледа небрачен иск за родителски права по отношение ненавършилото пълнолетие дете от брака, тъй като детето няма обичайно местопребиваване в Република България към момента на сезиране на съда, като същото обичайно пребивава на територията на Кралство Б. по твърдения на ищцовата страна. Съобразено е, че обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 8, § 1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. е понятие на правото на Европейския съюз, разяснено с решения на СЕС /например C-523/07 и C-497/10/ - това е мястото, където е центърът на интересите на детето, като се държи сметка за релевантните фактически обстоятелства. Въззивният съд напълно е споделил извода на първата инстанция, че българският съд не е компетентен да разгледа и предявения иск за издръжка, тъй като нито търсещият издръжка, нито задълженият за издръжка имат обичайно местопребиваване на територията на Република България. Освен това е установил, че съгласно чл. 3, б. „г“ от Регламент /ЕО/ № 4/2009 г. компетентен по искове за задължения за издръжка е съдът, който по силата на закона е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните. По изложените съображения въззивният състав е намерил, че първоинстанционният съд в обжалваното определение правилно и законосъобразно е приел, че производството по делото следва изцяло да се прекрати, поради което е потвърдил първоинстанционното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от частния жалбоподател въпроси обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос: „Когато обичайното местопребиваване на родителите и техните малолетни и/или непълнолетни деца не се намира в държава-членка на ЕС и съгласно Регламент №2201/2003 никоя друга държава-членка не е компетентна да се произнесе по исканията за прекратяване на брачната връзка на родителите и по въпросите за родителската компетентност – упражняване на родителски права, местоживеене на децата и издръжката им, възпрепятства ли се прилагането на субсидиарните клаузи на чл.7 и чл.14 от Регламента от обстоятелството, че ответникът е гражданин на държава-членка, различна от тази, в която е сезираната юрисдикция? В случая ищцата е български гражданин; ответникът е гръцки и американски гражданин; към датата на фактическата раздяла обичайното местопребиваване на родителите и детето е в Кралство Б.; към момента на сезиране на българския съд майката и детето са с обичайно местопребиваване в Кралство Б., а местопребиваването на бащата – ответник е неизвестно. Делото има международен елемент и доколкото и двете страни са граждани на държави – членки на ЕС, въпросът за международната компетентност на българския съд да разгледа и реши делото за прекратяване на брака между съпрузите, както и за съвместно предявените искания по въпросите на родителската компетентност, следва да бъде разрешен с оглед разпоредбите на чл. 3 – чл. 7, съответно чл.8 - чл.14 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, както и съобразно Регламент №44/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Съобразявайки изложеното, ведно с мотивите на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че въпросът е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за решаването на процесуалноправния спор относно международната компетентност на българския съд по делото, тоест – налице е общият критерий по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. От друга страна, налице е и соченото от страна на жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване. При отговора на въпроса съдът съобразява задължителните тълкувания на СЕС, дадени с Решение от 1.08.2022г. по дело С-501/20. Това решение е постановено по преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Провинциален съд, Б., Испания, за тълкуването на членове 3, 7, 8 и 14 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, стр. 1), членове 3 и 7 от Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка (ОВ L 7, 2009 г., стр. 1), както и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък "Хартата"). Искането е отправено в рамките на производство между съпрузи, граждани на две различни държави - членки, работещи в делегацията на Европейския съюз в Т., където е и обичайното им местопребиваване, в това число и на децата им, по повод на молба за развод, придружена от молби за определяне на режима и условията за упражняване на родителските права върху малолетните деца на двойката, за отпускане на издръжка за децата и за определяне на правилата за ползване на семейното жилище в Ломе (Т.). Сред поставените с преюдициалното запитване въпроси е и въпросът: „дали в случаите, в които нито един съд на държава членка не е компетентен да се произнесе по молба за прекратяване на брачните връзки съгласно членове 3-5 от Регламент № 2201/2003 и по молба във връзка с родителската отговорност съгласно членове 8-13 от същия регламент, съответно членове 7 и 14 от този регламент трябва да се тълкуват в смисъл, че обстоятелството, че ответникът по главното производство е гражданин на държава членка, различна от тази на сезирания съд, не позволява да се приложат клаузите относно остатъчната компетентност, предвидени в членове 7 и 14, за да се определи компетентността на този съд?“ Решението на СЕС, постановено по преюдициалното запитване, е задължително не само за националната юрисдикция, която го е отправила, но и за другите национални юрисдикции, пред които е повдигнат идентичен въпрос, както е в настоящия случай. Предвид изложеното по правния въпрос съдът намира следното: Когато нито един съд на държава членка не е компетентен да се произнесе по молба за прекратяване на брачни връзки съгласно членове 3-5 от Регламент № 2201/2003, се прилага член 7 от посочения регламент във връзка с член 6 от него. Разпоредбата на чл.7, разглеждана самостоятелно, на пръв поглед позволява на съпрузите, които нямат обичайно местопребиваване в държава членка и имат различно гражданство, да имат субсидиарно място на компетентност въз основа на националните правила за компетентност. Обхватът на тази разпоредба обаче трябва да се тълкува в светлината на член 6 от Регламент № 2201/2003. С член 6 от този регламент, озаглавен „Изключителен характер на компетентността съгласно членове 3, 4 и 5“, се предвижда, че „съпруг, който ... има обичайно местопребиваване на територията на държава членка или който ... е гражданин на държава членка ... може да бъде съден в друга държава членка само в съответствие с членове 3, 4 и 5“. Както е разяснил СЕС в решението си, това трябва да се тълкува в смисъл, че обстоятелството, че ответникът по главното производство е гражданин на държава членка, различна от тази на сезирания съд, не позволява прилагането на клаузата за остатъчна компетентност, предвидена в член 7, за установяване на компетентността на този съд, без обаче да пречи на съдилищата на държавата членка, чийто гражданин е ответникът, да са компетентни да се произнесат по такава молба съгласно националните правила за компетентност на последната държава членка. От това следва, че когато съд на държава членка не е компетентен да се произнесе по молба за прекратяване на брачната връзка съгласно членове 3-5 от Регламент № 2201/2003, член 6 от този регламент не позволява на този съд да обяви, че е компетентен съгласно правилата за остатъчната компетентност, предвидени в националното право, в съответствие с член 7, параграф 1 от същия регламент, когато ответникът е гражданин на държава членка, различна от тази на този съд. Когато нито един съд на държава членка не е компетентен да се произнесе по молба, свързана с родителската отговорност, съгласно членове 8-13 от Регламент № 2201/2003, член 14 от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че обстоятелството, че ответникът по главното производство е гражданин на държава членка, различна от тази на сезирания съд, не изключва прилагането на клаузата за остатъчна компетентност, предвидена в член 14 от този регламент. Предвид отговора на въпроса в процесния случай правилно предходните инстанции са обосновали извод, че българският съд не притежава компетентност да се произнесе по иска за прекратяване на брачната връзка и свързаният с него иск за промяна на фамилното име на съпругата след развода. В конкретния случай съпругът, който е ответник по иска за прекратяване на брака пред българските съдилища, е гръцки гражданин; с оглед на данните по делото, съпрузите нямат обичайно местопребиваване на територията на държава членка, по-специално на държавата членка, в която е сезираната юрисдикция - България; нещо повече – безспорно е, че обичайното местопребиваване на ищцата е в Б.; тя е представила доказателства, че има постоянен адрес в РБългария, но изрично е заявила, че обичайното й местопребиваване заедно с детето е в Кралство Б.; местопребиваването на ответника е неизвестно към настоящия момент, а последното известно е отново в Кралство Б.. Следователно, националната ни юрисдикция не може да приеме, че е компетентна да се произнесе по такъв иск по силата на членове 3-5 от Регламент № 2201/2003, а член 7, параграф 1 от този регламент не ѝ позволява да основе компетентността си на правилата за остатъчната компетентност, предвидени в националното право, доколкото член 6, буква б) от този регламент не допуска ответникът в главното производство, който е гражданин на държава членка, различна от тази, към която принадлежи този съд, да бъде съден пред последния. В такъв случай член 6, буква б) от посочения регламент не изключва възможността съдилищата на държавата членка - Гърция, чийто гражданин е ответникът, да са компетентни да се произнесат по иска за прекратяване на брачната връзка в съответствие с националните правила за компетентност на тази държава членка. По въпроса за остатъчната компетентност по въпроси, свързани с родителската отговорност: Раздел 2 от глава II на Регламент №2201/2003, отнасящ се до компетентността по въпроси, свързани с родителската отговорност, съдържа членове 8-15. Член 8 от този регламент, озаглавен "Обща компетентност", предвижда в параграф 1: "Съдилищата на дадена държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност по отношение на дете, което има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезиране на съда. Член 12 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Пророгация на компетентност“, предвижда в параграфи 1, 3 и 4 от него: 1. Съдилищата на държава членка, които упражняват компетентност по силата на член 3 по молба за развод, законна раздяла или унищожаване на брак, са компетентни по всички въпроси, свързани с родителската отговорност, свързани с тази молба, когато: поне единият от съпрузите има родителски права по отношение на детето; и компетентността на съдилищата е била приета изрично или по друг недвусмислен начин от съпрузите и от носителите на родителска отговорност към момента на сезиране на съда и е във висш интерес на детето; 3. Съдилищата на дадена държава членка са компетентни и по отношение на родителската отговорност в производства, различни от посочените в параграф 1, когато: детето има съществена връзка с тази държава членка, по-специално поради факта, че един от носителите на родителска отговорност има обичайно местопребиваване в тази държава членка или че детето е гражданин на тази държава членка; и компетентността на съдилищата е приета изрично или по друг недвусмислен начин от всички страни в производството към момента на сезиране на съда и е в най-добрия интерес на детето; 4. Когато детето има обичайно местопребиваване на територията на трета държава, която не е договаряща страна по Хагската конвенция от 19 октомври 1996 г. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, се счита, че компетентността по настоящия член е в интерес на детето, по-специално ако се установи, че е невъзможно да се проведе производство във въпросната трета държава. Съгласно член 14 от Регламент № 2201/2003, когато нито един съд на държава членка не е компетентен съгласно членове 8-13 от този регламент, компетентността се определя във всяка държава членка от правото на тази държава. Както е разяснил и СЕС в решението си, фактът, че спор, с който е сезиран съд на държава членка, може да не попада в приложното поле на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, тъй като детето няма обичайно местопребиваване в тази държава членка, не е непременно пречка този съд да бъде компетентен да разгледа този спор. Член 14 от Регламент № 2201/2003 допуска сезираният съд да приложи правилата на националното право, за да установи собствената си компетентност, включително, в зависимост от случая, тази, основана на гражданството на съответното дете, дори когато бащата на това дете, ответникът, е гражданин на държава членка, различна от тази на сезирания съд. В ситуация като разглежданата международната компетентност по делата, свързани с прекратяването на брачните връзки, от една страна, и тази по делата за родителската отговорност, от друга, може да бъде предоставена на съдилища от различни държави членки. В такива случаи, както е разяснил и СЕС, не би се застрашил висшия интерес на детето, чието зачитане трябва да бъде гарантирано, в съответствие със съображения 12 и 33 от Регламент № 2201/2003, по-специално от правилата относно компетентността по делата за родителска отговорност. В това отношение трябва да се има предвид, че както е посочено в съображение 5 от Регламент № 2201/2003, за да се гарантира равенство за всички деца, този регламент обхваща всички решения относно родителската отговорност, включително мерките за закрила на детето, независимо от всякаква връзка с брачното производство. Следва да се добави, че именно в интерес на детето засегнатият родител може да пожелае да подаде такава молба пред други съдилища, включително пред тези на държавата членка, чийто гражданин е, тъй като последният избор може да се основава по-специално на възможността да се изразява на родния си език и на възможността за по-ниски разходи в производството (в този смисъл по аналогия - решение от 5 септември 2019 г., R (Компетентност по дела за родителска отговорност и задължения за издръжка), C-468/18, EU:C:2019:666, точки 50 и 51). Следва да се добави и това, че в съответствие с член 12, параграф 4 от Регламент № 2201/2003, когато детето е с обичайно местопребиваване с местоживеене на територията на трета държава, която не е договаряща страна по Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, сключена в Хага на 19 октомври 1996 г., се приема, че компетентността, основана по-специално на член 12, параграф 3, е в интерес на детето, по-специално когато производството се окаже невъзможно в съответната трета държава. В тази връзка следва да се посочи, че по изрично твърдение на ищцата / в частната жалба с вх.№8872 от 12.01.2023г./ юрисдикциите на Кралство Б. отказват да се произнесат по въпросите за родителската отговорност, тъй като детето е български гражданин и трябва да приложат българското право. Според разясненията на СЕС, дадени в решението по дело С-501/20 във връзка с петия въпрос по преюдициалното запитване, за да се установи по изключение, че производството не може да бъде разумно образувано или проведено в трета държава, е важно след анализ на представените по всяко отделно дело доказателства да се установи, че достъпът до правосъдие в тази трета държава е правно или фактически затруднен, без да има изискване ищецът да докаже, че не е успял да заведе или се е опитал да заведе въпросното производство пред съдилищата на съответната трета държава. Предвид този отговор на въпроса с оглед конкретните данни по делото неправилно въззивният съд е приел, че не притежава компетентност да се произнесе и по исковете за предоставяне на упражняването на родителските права, определяне местоживеенето на детето и режима на лични контакти на детето с другия родител, отдавайки значение единствено на принципа на близостта с оглед обичайното местопребиваване на детето. В случая намира приложение Член 14 от Регламент № 2201/2003, който допуска сезираният съд да приложи правилата на националното право, за да установи собствената си компетентност, основана на гражданството на детето, дори когато бащата на това дете, ответникът, е гражданин на държава членка, различна от тази на сезирания съд. Действително според националното право производството по брачни дела е уредено като особено исково производство. По силата на чл.322, ал.2 ГПК исковете за родителски права, личните отношения, издръжката на децата, семейното жилище и фамилното име се предявяват и разглеждат задължително с брачните искове. Според съдебната практика на Върховния касационен съд, споделена и от настоящия състав обаче, компетентността относно брачните искове по Регламент №2201/2003 е абсолютна и не може да се дерогира от уредбата на брачния процес в ГПК и задължението на съда по чл.59 СК няма как да има приоритет пред нея. В случая изводът е, че за да се произнесе по въпросите на родителската отговорност съдът ще следва да приложи най- близката правна уредба – тази по чл.127 СК, за да осигури достъп до съд и защита и за да охрани висшия интерес на малолетното дете. На следващо място в редица съдебни актове, състави на Върховния касационен съд приемат, че когато в едно производство следва да се разрешат едновременно въпросите за родителските права и за издръжката, последната изключена от приложното поле на Регламент №2201/2003, при определяне на международната компетентност и по двата спора, водеща е абсолютната компетентност относно родителските права. Това обосновава извод, че в случая българският съд е компетентен да се произнесе и по тази претенция на ищцата, касаеща издръжката на малолетното дете. Този извод по разбиране на настоящия състав не влиза в противоречие и с относимите норми на приложимия към въпроса за издръжката Регламент /ЕО/ № 4/2009 г. Съгласно чл. 3, б. „г“ от Регламент /ЕО/ № 4/2009 г. компетентен по искове за задължения за издръжка е съдът, който по силата на закона е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните. А както вече бе посочено по-горе, компетентността по исковете за родителската отговорност се основава не само на гражданството на едната от страните, но и на обстоятелството, че производството в държавата по обичайното местопребиваване се оказва затруднено или фактически невъзможно, а така също и с оглед охрана висшия интерес на детето. В този случай приложим е според настоящия състав и член 7 от Директива 4/2009, който трябва да се тълкува в смисъл, че: когато обичайното местопребиваване на всички страни по спора по въпроси, свързани със задължения за издръжка, не е в държава членка, компетентността, основана по изключение на forum necessitates /съд по необходимост/, посочена в член 7, може да бъде установена, ако нито един съд на държава членка не е компетентен съгласно членове 3-6 от посочения регламент, ако производството не може да бъде образувано или проведено в третата държава, с която спорът е тясно свързан, или се окаже невъзможно, и е налице достатъчна връзка между спора и сезирания съд. Следва да се посочи и това, че според разясненията на СЕС в Решението по дело С-501/20 във връзка с отговора по петия въпрос на преюдициалното питане, „за да се установи по изключение, че производството не може да бъде разумно образувано или проведено в трета държава, е важно след анализ на представените по всяко отделно дело доказателства да се установи, че достъпът до правосъдие в тази трета държава е правно или фактически затруднен, по-специално чрез прилагането на процесуални условия, които са дискриминационни или противоречат на основните гаранции за справедлив съдебен процес, без да има изискване страната, която се позовава на член 7, да докаже, че не е успяла да заведе или се е опитала да заведе въпросното производство пред съдилищата на съответната трета държава; и за да се приеме, че даден спор трябва да има достатъчна връзка с държавата членка на сезирания съд, е възможно да се разчита на гражданството на една от страните.“ С оглед гореизложените съображения, настоящият състав на Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,