Определение № 1353 от 14.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 384/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. И. срещу решение № 115/29.10.2025 г. по в.гр.д. № 276/2025 г. на Окръжен съд –гр.Търговище, с което е потвърдено решение № 201/07.05.2025 г. на Районен съд –гр.Търговище, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за сумата от 23 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ексцес. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно, защото не е взето предвид обстоятелството, че решение № 21/07.02.2024 г. по в.гр.д. № 286/2023 г. на Окръжен съд –гр.Търговище, което има за предмет предявения за сумата от 1000 лв. частичен иск, е влязло в сила на 01.03.2024 г., поради което неправилен е изводът на въззивния съд, че искът за остатъка от 23 000 лв. е погасен по давност, започнала да тече от 18.07.2019 г. Поддържа се, че изводът на въззивния съд е в противоречие с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при предявен частичен иск давността спира да тече за останалата част от вземането. Иска се от касатора да се отмени обжалваното въззивно решение.

Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на въззивното производство е претенция за обезщетение на вреди от ексцес, проявил се на 18.07.2019 г., когато ищцата К. М. И. е била настанена за лечение в психиатрично отделение към МБАЛ Търговище, където е поставена диагнозата „депресивен епизод - умерено тежък“. Решаващият съд е констатирал, че по предявения от ищцата срещу ЗД „Бул Инс“ АД частичен иск за сумата от 1000 лв., частично от 24 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психически страдания, довели до рецидивиращо депресивно разстройство, е постановено влязло в сила решение № 21 от 07.02.2024 г. по в.гр.д. № 286/2023 г. на ОС-Търговище, с което отменено решение № 504 от 12.10.2023 г. по гр.д. № 418/2023 г. на РС-Търговище и на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 1 000 лв.

Въззивният съд е достигнал до извод, че e формирана сила на пресъдено нещо относно основанието на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ - че в причинна връзка с противоправното и виновно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил е настъпил ексцес на вредите на пострадалата, изразяващи се в психически страдания, довели до рецидивиращо депресивно разстройство. Като спорен във въззивното производство е отграничен въпросът дали е погасено по давност претендираното от ищцата вземане за сумата от 23 000 лв., представляваща разликата над присъдената с решението по частичния иск сума от 1000 лв.

По отношение на давността въззивният съд се е позовал на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС и е приел, че петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД по прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя на делинквента по застраховка "Гражданска отговорност" за обезщетение на вреди от ексцес започва да тече от момента на проявяване на вредата.

Направена е констатация в мотивите на въззивното решение, че процесното ПТП е настъпило на 07.06.2017 г., а на 18.07.2019 г. ищцата е била настанена за лечение в психиатрично отделение към МБАЛ Търговище, където е била поставена диагнозата „депресивен епизод - умерено тежък“, поради което решаващият съд е формирал извода, че от този момент /18.07.2019 г./ е започнала да тече давността, защото тогава е възникнало правото на ищцата да иска обезщетяване на вредите от влошаване на нейното психическо състояние. Въззивният съд е намерил, че предявеният частичен иск с искова молба от 07.11.2024 г. не води до спиране или прекъсване на давността за непредявената част от вземането – за процесните 23 000 лв., защото вземането за този остатък е извън предмета на делото / ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС/.

Решаващият съд е констатирал, че искът за останалата част от вземането – за сумата от 23 000 лв., е предявен с подадената на 07.11.2024 г. искова молба, а петгодишният давностен срок, започнал да тече от 18.07.2019 г., е изтекъл на 18.07.2024 г., поради което е достигнал до извода, че искът за тази част от вземането е погасен по давност. Дори и при съобразяване на периода на извънредното положение, когато давността за вземането е спряла по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците - за периода от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. - 2 месеца и 8 дни, е прието, че исковата молба е предявена след изтичане на давността.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Спира/прекъсва ли предявяването на частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди /ексцес/ давността и за остатъка от вземането?“

2. “Какъв е обхватът на силата на пресъдено нещо спрямо правопогасяващите възражения при следващ иск за остатъка /чл.116а ЗЗД, чл.293 ГПК/?“

3. “Следва ли да се счита за погасено по давност едно вземане за обезщетение, възникнало от установен ексцес, за което е предявен частичен иск по чл.432 КЗ, вр. с чл.51 ал.3 ЗЗД, след като с уважаването на частичния иск е формирана сила на пресъдено нещо относно основанието на цялото вземане?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на обжалваното въззивно решение с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г., ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ТР № 3 от 21.11.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. и с ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС, както и с цитираните в изложението към касационната жалба решения на ВКС по чл.290 ГПК.

Настоящият състав на касационния съд намира, че първият поставен въпрос – дали с предявяването на частичен иск се спира/прекъсва давността за остатъка от вземането, което не е било предявено с частичния иск, е обуславящ крайните правни изводи на въззивния съд по правния спор, имащи значение за изхода на делото, но по отношение на този въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационният съд констатира, че при произнасяне по въпроса какво правно действие има предявяването на частичен иск по отношение на погасителната давност за останалата част от вземането, която е била извън предмета на делото по частичния иск, въззивният съд изцяло се е съобразил с дадените в ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС разяснения. Решаващият съд е приел, че правен ефект по спиране или прекъсване на давността при предявен частичен иск може да настъпи само за тази част от вземането, която е предявена за съдебна защита с частичния иск, а по отношение на останалата част от вземането не настъпва такъв правен ефект. По отношение на процесното вземане за сумата от 23 000 лв., което е извън предмета на частичния иск за сумата от 1000 лв., който е уважен с влязло в сила решение, въззивният съд е формирал извода, че не е била прекъсната давността и че не са налице предвидени в закона основания за нейното спиране. Тези обуславящи изхода на делото изводи на въззивния са в пълно съответствие с дадените задължителни указания в т.1 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен, а непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече.

Противоречие с посоченото ТР би имало, ако въззивният съд бе приел, че предявяването на частичния иск за сумата от 1000 лв. води до прекъсване, респ. спиране на давността и по отношение на останалата част от вземането – за сумата от 23 000 лв., която не е негов предмет. Случаят не е такъв, защото в мотивите на въззивното решение изрично е отречено да е настъпил правен ефект по прекъсване или по спиране на давността относно непредявената с частичния иск част от вземането – за сумата от 23 000 лв., за която въззивният съд е приел, че е погасена по давност. В разглежданата хипотеза въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС в ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС.

По отношение на въпроса – за обхвата на СПН спрямо правопогасяващите възражения при предявен иск за остатъка на вземането. Изложените в аргументацията към касационната жалба доводи навеждат на извода, че касаторът поддържа тезата, че когато срещу частичния иск не е било направено възражение за погасителна давност, респ. когато то е било прието за неоснователно, ответникът няма право да релевира възражение за погасителна давност в последващия процес по иска за останалата част на вземането, която не е била предявена с частичния иск, уважен с влязло в сила решение. Касационният съд приема, че въпросът е значим за изхода на делото и е включен в предмета на извършена във въззивното производство проверка, защото решаващият съд е приел, че релевираното от ответника в писмения отговор възражение за давност представлява допустимо процесуално действие по защита срещу иска за останалата част от вземането, която не е била предмет на уважения частичен иск, и се е произнесъл по него. Касационният съд намира, че това произнасяне на решаващия съд не е в противоречие с т.2 на ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, а в пълно съответствие с дадените в него разяснения. С това ТР е прието, че формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, но правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин.

Противоречие с посоченото по-горе ТР би било налице, ако въззивният съд бе отрекъл възможността да се релевира от ответника възражение за погасителна давност срещу иска за останалата част от вземането, която не е била предмет на уважен частичен иск, но случаят не е такъв, защото в мотивите на въззивното решение е прието, че силата на пресъдено нещо по частичния иск не обхваща въпроса за давността по отношение на останалата част от вземането.

По поставените от касатора два въпроса не е удовлетворено изискването за наличие на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, защото произнасянето на въззивния съд по тези въпроси не е в отклонение с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, а в пълен унисон с дадените в него разрешения. По отношение на останалите цитирани от касатора тълкувателни актове следва да се спомене, че разясненията в тях не намират приложение за процесния случай, като по отношение на ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. следва да се отбележи, че то урежда въпроса за давността на вземане, което е предмет на висящо изпълнително производство, а в ТР № 3 от 21.11.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. са дадени разяснения по въпроса от кой момент започва давността при уговорено разсрочено плащане. Решенията по чл.290 ГПК на ВКС, с които касаторът се домогва да обоснове допълнителния селективен критерий, са неприложими за процесния случай – повечето от тях са свързани с критериите по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а този въпрос е останал извън предмета на извършена от въззивния съд проверка поради извода за погасяване по давност на спорното вземане. Единствено решение № 24 от 28.02.2020 г. по т.д. № 200/2019 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС е релевантно за настоящия спор, но дадените в него разяснения – че срокът на погасителната давност не тече, докато трае съдебният процес относно предявеното с частичен иск вземане, а за разликата над предявената част от вземането давността не спира и не прекъсва, защото непредявената част от остава извън предмета на делото по частични иск, са в подкрепа на крайните изводи на въззивния съд.

По отношение на третия въпрос – следва ли да се счита за погасено по давност вземането за обезщетяване на вреди от ексцес, за част от което е формирана сила на пресъдено нещо по частичен иск. Касационният съд намира, че въпросът не е коректно формулиран и не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът не държи сметка за обуславящите изхода на спора изводи на въззивния съд, защото във въззивното решение не е отречено, че решението по уважения частичен иск е формирало сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти, но е разяснено, че извън нейните нейните обективени предели е въпросът за давността по отношение на останалата част от вземането. В нито едно от цитираните в изложението към касационната жалба тълкувателни решения на ВКС и решения по чл.290 ГПК не се съдържат разяснения в подкрепа на поддържаната от касатора теза, че формираната сила на пресъдено нещо за част от едно вземане включва в своите обективни предели и въпросът за давността за останалата част от него.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изхода на делото в полза на ответника следва да се присъдят съдебни разноски в размер на направения от него разход за заплащане на адвокатско възнаграждение от 1533,87 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд