Определение № 455 от 11.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1095/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Р.-2004“ ООД, [населено място] срещу решение № 6/10.01.2024 г., постановено по в.т.д.№ 152/2023 г. от Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 52/18.04.2023 г. по т.д.№ 171/2021 г. на Плевенски окръжен съд в частите за отхвърляне на предявените от касатора против ЕТ С. И.“ – С. И., [населено място] главен иск с правно основание чл.323 ТЗ, вр. чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД с цена 2052966,78 лв., представляваща обезщетение за вреди в размер на разликата между цената по заместващи сделки, за които са издадени 38 бр. фактури и цената по сключения между страните договор за покупко – продажба на 5000 тона слънчоглед реколта 2020 г. и евентуален иск с правно основание чл.343, изр.3 ТЗ, вр. чл.93, ал.2 ЗЗД с цена 154284,52 лв., предявен като частичен от иск с цена от 3085690, лв., представляваща остатък от невъстановен двоен размер на задатъка по сключен между страните договор за покупко – продажба на 5000 тона слънчоглед реколта 2020 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът оспорва касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по спора е сключен неформален договор за търговска продажба на 5000 тона слънчоглед реколта 2020 г. при единична цена от 620 лв./т. на обща стойност 3100000 лева без ДДС. Цената по сделката е платена авансово от купувача – настоящия касатор на основание фактура № 2346/31.08.2020 г., която съдържала всички съществени елементи от съдържанието на сделката - вида на стоката, стойността, начина на плащане, страните по договора; подписана е от представител на едноличния търговец и е отразена е в счетоводството на купувача. На 10.09.2020 г. продавачът – ответник по касационната жалба е издал фактура № 2352 за 1700 тона слънчоглед при цена от 690 лв./т., като общата стойност от 1173000 лв. е приспадната от аванса по фактура № 2346/31.08.2020 г. На същата дата продавачът е издал кредитно известие № 2353 за неусвоен аванс за доставка на слънчоглед за сумата от 3100000 лв. без ДДС и тази сума е преведена от едноличния търговец по сметка на касатора, който е отразил в счетоводството си кредитното известие. Спорът по делото е относно изменението на цената на стоката и свързаното с това неизпълнение на задълженията на продавача, посочено като основание за разваляне на договора, както и за основателността на претенцията за заплащане на обезщетение за вреди. Решаващият състав е обсъдил разменената кореспонденция между страните по електронен път, според която представителите на „Р.-2004“ ООД са изразили несъгласие с предложената от едноличния търговец по - висока цена за тон слънчоглед (690 лв.), както и е събрал гласни доказателства за установяване на действителните уговорки между страните. Формираните изводи са, че към момента на сключване на договора между страните е било уговорено при евентуално повишаване на пазарната цена на слънчогледа да се постигне съгласие за новата цена. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ответника, че той е имал право едностранно да определи актуализираната цена за тон слънчоглед с оглед пазарните условия, респективно, че същата ще се равнява на средната пазарна цена за стоката. При липса на постигнато съгласие за изменение на цената на тон слънчоглед в съответствие със съществуващата уговорка при сключване на сделката, но и с оглед връщането на авансово заплатената сума, апелативният съд е приел, че е налице преустановяване действието на договора за търговска продажба по взаимно съгласие на страните с конклудентни действия, както и че след приемане обратно на авансовото плащане не може да се претендира изпълнение на договора. Въззивният съд е изложил съображения, че от събраните по делото доказателства не може да се направи несъмнен извод, че купувачът е закупил твърдените 4975.200 т. слънчоглед на по-висока цена по „заместващи“ сделки поради обстоятелството, че не е получило доставка на същото количество слънчоглед, но на по-ниска цена от едноличния търговец, както и че тези сделки да са сключени в подходящ срок след преустановяване на действието на облигационната връзка между страните, за да отразяват адекватно действителната пазарна стойност на стоката. Предявеният при условията на евентуалност частичен иск с правно основание чл.334, изр.3 ТЗ, вр. чл.93, ал.2 ЗЗД е счетен за неоснователен поради липсата на писмена форма на уговорката за предварително плащане на цената по продажбата, която в случай на неизпълнение на задължението да се смята за задатък. Прието е и, че с оглед преустановяването по взаимно съгласие на договорната връзка между страните, а не поради неизпълнение на задължението на продавача за предаване на стоката по причина, за който той отговаря, не се дължи връщане на платената цена като задатък, поради което искът е отхвърлен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя пет групи въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се позовава на очевидна неправилност на обжалваното решение. Съставът на ВКС констатира, че въпросите са свързани с решаващите изводи на въззивния съд относно приетите за доказани факти и обстоятелства по делото и формираните правни изводи, както и че по тези въпроси съществува практика на ВКС, която е цитирана точно от касатора. Първата група въпроси: „Уговорката в неформален договор, че при евентуално повишаване на пазарната цена на стоката, страните ще постигнат съгласие за новата цена, има ли обвързващо значение за страните по него, в частност, съставлява ли клауза за изменение на цената по договор за продажба на стока по смисъла на чл. 20 и чл. 20а от ЗЗД?“ и „Може ли при наличие на уговорка за изменение на цената по договор за продажба на стока с повишаване на пазарните цени по съгласие на страните, непостигането на съгласие да се тълкува като основание за прекратяване на договора за продажба на стоки съгласно чл. 20 от ЗЗД?“, са мотивирани от касатора с довода, че въззивният съд, от една страна, приема, че страните са уговорили клауза за промяна на цената на слънчогледа по договора при промяна на пазарната цена на стоката, но от друга страна - че тази промяна може да настъпи само при постигане на споразумение между страните. Според касатора подобен подход не е възможен, тъй като според практиката на ВКС изменението на цената по договор е възможно или в резултат на действието на предварително уговорена клауза за промяна на цената, или е резултат от постигнато споразумение на страните за изменение на цената, което в случая не било налице – в договора не е била включена клауза за изменение на цената на слънчогледа (определена или определяема цена), нито е постигнато съгласие между страните за промяна на цената на стоката по договора. С оглед на това непостигането на съгласие за промяна на цената не можело да води до прекратяване на договора, освен ако същото не е уговорено като условие. Доводите на касатора са, че в мотивите на въззивния съд е прието, че „бездействието" на страните да изменят съдържанието на сделката по отношение на цената на родовите вещи, може да съставлява воля за прекратяване на иначе сключен и изпълняван (до съответния момент) договор за продажба, докато правилният извод е следвало да бъде, че договорната връзка между страните се е запазила във вида, в който е договорена първоначално. При принципно възприетото от касатора становище, че са допустими и двата вида уговорки между страните – за изменение на цената при промяна на пазарните условия и за изменението й по съгласие на страните, както и с оглед на категорично изразените от страните твърдения: в исковата молба за „незаконосъобразно едностранно изменение“ на договора от продавача чрез повишаване на цената и в отговора на исковата молба – за постигната уговорка в този смисъл, даденото от въззивния съд разрешение е основано на събраните по делото доказателства. Свидетелските показания са допуснати във връзка с твърдението за постигната уговорка при сключване на сделката за изменение на цената в зависимост от пазарните условия към датата на окончателната доставка. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ответника за правото му едностранно да променя цената, но е установил, че между страните е била постигната уговорка цената да може да се променя при постигнато съгласие за това. Апелативният съд е констатирал, че такава конкретна уговорка не е била сключена въпреки водените разговори между страните и разменената кореспонденция. В този смисъл решаващият състав не е придал на липсата на съгласие за изменение на цената значението на уговорено основание или на воля за прекратяване на договора. Изводите за прекратяване на договора са основани на други факти и обстоятелства, приети за доказани по делото, поради което поставените правни въпроси не съответстват на аргументацията на въззивния съд, съответно те не са формирани в отклонение от практиката на ВКС. Втората група въпроси: „Има ли белезите на правна сделка прекратяването на договора по взаимно съгласие?“ и „Може ли мълчаливото /конклудентно/ прекратяване на договор да се извърши при изрично противопоставяне на една от страните по договора?“ са обосновани от касатора с разсъждения, че той като купувач няма избор, тъй като не може да откаже да бъде заверена банковата му сметка, с което да парира прекратяването на договора, а приемането на предложението за прекратяване би означавало в общия случай - да възникне задължение за връщане на платените парични средства, а при несъгласие - настояващият за прекратяването на договора продавач да ги върне отново и т.н. След като касаторът не отрича и се позовава на практиката на ВКС относно възможността за конклудентно прекратяване на договора, то конкретните факти и обстоятелства по делата са тези, които следва да обосноват изводите на въззивния съд. В обжалваното решение не е отречено правото на противопоставяне на едната от страните на предложението за прекратяване. Такъв довод не е бил въведен в процеса, а напротив ищецът е твърдял, че договорът е прекратен, на което основание е претендирал заплащането на обезщетение. Приетото от апелативния съд разрешение, че договорът е прекратен, но не на заявеното от ищеца основание, а по съгласие на страните, изразено с конклудентни действия, е част от решаващата дейност на съда. Изложените от касатора хипотези за това как следва да действа страната, което не е съгласна с прекратяването, не са от значение на спора, тъй като обстоятелства от подобно естество не са се осъществили. Още повече, че въпросът не е поставен коректно, доколкото предпоставя, че въззивният съд е приел, че договорът е прекратен при изрично противопоставяне на едната от страните, каквито съображения не са изложени. Третата група въпроси: „Съгласно правилата на чл. 20 от ЗЗД, може ли да се тълкува като конклудентно прекратяване на договор за търговска продажба на стоки връщането на авансово платена цена по договора от страна на продавача и съответно осчетоводяване на кредитно известие за върнатия аванс от страна на купувача при наличие на писмено изрично и незабавно противопоставяне от страна на купувача на прекратяването още същия ден?“; „Може ли да се приеме съгласно чл. 301 от ТЗ, че е налице конклудентно приемане на предложение за прекратяване на договор за продажба на стока - слънчоглед, код по КН 2012: 1206 00 99, отправено чрез връщане на авансово заплатена цена по договора чрез „приемане" на паричния превод и осчетоводяване на издадено кредитно известие към фактурата, ако търговецът-купувач още същия ден изрично се е противопоставил на прекратяването с имейл?“, са фактологически и свързани с твърдение в касационната жалба, че купувачът е направил изрично противопоставяне на връщането на аванса. Отговорите на така поставените въпроси изискват обсъждане на събраните по делото доказателства и насочват към необоснованост на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3, пр.3 ГПК. При преценката им като правни въпроси, за да бъдат налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, то следва да е прието за установено „писменото изрично и незабавно противопоставяне“ на купувача на прекратяването. В случая подобно обстоятелство не е прието за доказано, а твърдението касатора не е конкретизирано – не е посочено кое е това изявление, което не е обсъдено от въззивния съд. Следва да се отбележи, че въззивният съд е отдал решаващо значение за отхвърляне на иска и на обстоятелството, че „заместващите“ сделки не са сключени в подходящ срок след преустановяване действието на договора, за да се прецени дали те отразяват действителната пазарна цена на стоката. Четвъртата група въпроси: „Може ли да се приеме, че клауза за авансово плащане на цената по договор за търговска продажба не служи за задатък по смисъла на чл. 334 от ТЗ, ако договорът за продажба е обективиран във фактура и авансовото плащане е потвърдено от страните?“ и „Допустима ли е конверсия на авансово платена цена по договор за продажба на стоки в задатък по смисъла на чл. 334 от ТЗ при неспазване на изискуемата писмена форма?“ са от значение за мотивите по евентуалния иск. Отговорът на първата част на въпроса е даден в законовата норма, като въззивният съд е обсъдил предпоставките, при които авансово платената цена се смята за задатък. Тази част на въпроса е свързана с доводите за конверсия при неспазване на изискуемата писмена форма. При цитиране на практиката на ВКС, според която конверсията е налице, когато една недействителна сделка, която обикновено нарушава изискванията за форма, отговаря на изискванията на друга действителна сделка и поражда нейните правни последици, касаторът въвежда довод, че дори да се приеме, че фактурата за авансово плащане не изпълнява изискванията за писмена форма на договора, то авансовото плащане може и следва да се конвертира в задатьк от страна на съда. Въззивният съд е приел, че фактурата от 31.08.2020 г. за авансово плащане на цената е издадена от продавача и е подписана само от него, поради което не може да се приеме, че уговорката за предварително плащане на цената е обективирана в писмена форма. Съдебната практика за конверсията е неприложима в случая. Недействителността на договора за продажба с предварително плащане на цената, когато не е сключен в писмена форма, би могла да има за последица конвертирането му в договор за продажба, както по същество е приел съдът, но е отхвърлил иска поради липса на уговорка за задатък и с оглед прекратяване на договора по съгласие на страните. В този смисъл решението на апелативния съд не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Петата група въпроси: „При преценка дали е налице прекратяване на договор за продажба на стоки по взаимно съгласие между търговци, намиращи се в трайни търговски отношения, длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните и да обсъди всички обстоятелства по делото?“, в частност: „Може ли съдът да направи извод за настъпило конклудентно прекратяване на договор по взаимно съгласие, без да вземе предвид разменената между страните кореспонденция по имейл във връзка с това прекратяване?“ и „Може ли съдът да направи извод за настъпило конклудентно прекратяване по взаимно съгласие на договор между търговци, които се намират в трайни търговски отношения, без да установи каква е търговската практика между тези търговци?“, следва да се обобщят като въпрос за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане на спора и постановяване на решението. Конкретизацията на този процесуален въпрос, чрез зададените подвъпроси, е свързана с въведените материално правни въпроси, които настоящият съдебен състав обсъди, като при постановяване на решението апелативният съд не се отклонил от практиката на ВКС по ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение е мотивирано с допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и явна необоснованост на обжалвания акт. Според посоченото основание очевидната неправилност, като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Посоченото основание не е налице, след като настоящият състав не възприе изложението на касатора, аргументирано с допуснати нарушения на закона и на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата и доводите на страните, а изведените като нарушения на основополагащи правни принципи са доводи, които преповтарят основанията за допускане на касационно обжалване и за отмяна на решението по чл.281, т.3 ГПК. По разноските: На основание чл.80 ГПК касаторът следва да заплати направени разноски за касационното производство в размер на 96000 лв. съгласно договор за правна помощ и съдействие от 18.03.2024 г., фактура от 18.03.2024 г. и платежно нареждане от 25.03.2024 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд