Определение № 268 от 19.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1606/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД против решение № 141/12.05.2020г. по в.т.д. № 41/2020г. на Апелативен съд –Пловдив, с което е потвърдено решение № 342/05.08.2019г. по т.д. № 85/2017г. на Окръжен съд –Смолян в частта, с която е отхвърлен предявеният установителен иск на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК от банката срещу „Дикас“ ООД, А Д. Т.–О., С. Д. Т., К. С. Т., „Ани–Ачи“ ЕООД и „Дикас -С“ ЕООД, че към 05.06.2017г. дължат солидарно разликите над следните суми: над 1 315 253,47 лв. до 1 426 519,47 лв. - главница по договор за банков кредит с индивидуален № БМ 2091-0683/25.07.2011г. и всички анекси към него; над 20 763,03 лева до 52 458,54 лева - възнаградителна лихва по чл.9.1 от договора за кредит и всички анекси към него, дължима за периода от 25.07.2016 год. до 27.02.2017 год.; над 52 609.65 лева до 85 417.75 лева - отсрочени задължения съгласно чл. 3 от анекс № 6/22.07.2016 год. във връзка с чл. 2 от анекс №5/24.06.2015 год., дължими за периода 25.08.2014 год. до 23.06.2015год. /след опрощаване на сумата 9 250 лв./; над 34 973,24 лева - законна лихва, дължима върху главницата от 1315253,47 лева за периода от 28.02.2017 год. до 05.06.2017 год. до 60650,75 лева наказателна лихва за забава по чл. 21 от договора за кредит, дължима за периода от 25.07.2016 год. до 01.06.2017 год., както и за сумата 1 636,42 лева - такса управление по чл. 28.1 от договора за кредит и анексите към него, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично вземане по чл.417 ЗЗД № 350/08.06.2017 год. по ч.гр.д. № 669/2017 год. на СРС и издаден изпълнителен лист на 09.06.2017 год. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага становище, че съдът неправилно е приложил чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, тъй като сам по себе си уговореният размер на дължимата неустойка, не е основание за прогласяване на нищожността й. Поддържа, че уговорката в чл.21, б “б“ от договора за кредит изцяло съответства на функциите на неустойките и на общоприетото разбиране за добросъвестност в гражданските и търговските отношения. Претендира присъждане на сторените разноски по делото. Ответниците по жалбата и по делото, „Дикас“ ООД, А Д. Т. –О., С. Д. Т., К. С. Т., „Ани –Ачи“ ЕООД и „Дикас -С“ ЕООД, не представят писмен отговор, с който да изразят становището си. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първостепенното решение, апелативният състав е споделил изводите на окръжния съд за нищожност на уговорките по чл. 21, б. “б“ от договора в хипотезата на чл. 26 ал. 1, предл. трето ЗЗД, с която в тежест на длъжника е уговорена наказателна лихва при неплащане на част или на цялата дължима договорна лихва по кредита. Преди да се произнесе съдът се е съобразил с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Същевременно, накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби и правни принципи или основни начала, съставляващи част от действащото право. За да се произнесе, решаващият състав е възприел постигнатата уговорка относно наказателната лихва върху просрочената договорна /възнаградителна/ лихва, и по-конкретно - формулата за нейното изчисляване, като несъответстваща на добрата търговска практика, тъй като целта не е единствено да стимулират своевременното изпълнение на поетите по договора за кредит задължения. Намерил е изчисляваната върху размера на редовната главница, вместо върху размера на просроченото вземане, наказателната лихва по чл. 21, б. „б“ от договора за надхвърляща обичайните охранителна и обезпечителна функция. От заключението на ССчЕ е установил, че размерът на тази лихва за периода 01.10.2014 г. - 23.06.2015 г. /29 328,96 лева/, е почти десет пъти по-висок от размера на лихвата върху просрочената главница за същия период /3 146.43 лв./, а средномесечната й стойност, пак за този период, се равнява на почти 50 % от средномесечната стойност на възнаградителната лихва за същия период. Съответно е заключил, че формулирана по този начин, уговорката за наказателна лихва /неустойка/ за забава на договорната лихва в чл. 21, б. „б“ от договора нарушава принципа на справедливостта, тъй като вследствие на заплащането й, несъмнено ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, а предназначението й излиза извън присъщите на неустойката обезпечителните и обезщетителни функции, създавайки условия за неоснователно обогатяване на едната страна по договора за сметка на другата. Въззивният състав е намерил, че нищожността на тази уговорка води до липсата на валидно възникнало парично задължение за такава лихва по договора и анексите към него. Следователно за заплатените от длъжника по договора за кредит и анексите към него суми, с които банката е погасявала вземанията си за наказателна лихва, произтичащи от нищожната уговорка, е липсвало основание, поради което тези суми следва да бъдат приспаднати от другите валидно възникнали задължения по договора, което би довело до редуциране на остатъка от задълженията. В мотивната част на решението си, решаващият състав е споделил приетата от окръжения съд редукция, която се съдържа във вариант първи от отговора на въпрос 9.1 от допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза /л.598/, според който непогасените задължения на ответиците към банката към 05.06.2017г. /датата на постъпване на заявлението по чл.417 ГПК в съда/, възлизат както следва: 1315253,47 лева главница по договора за кредит и всички анекси към него, формирана от просрочените главници от вноските с падеж 25.08.2016г., 25.09.2016 г., 25.10.2016 г, 25.11.2016 г., 25.12.2016 г., 25.01.2017 г. и 25.02.2017 г. в общ размер на 31 000 лева, и от остатъка от непогасена главница в размер на 1284253,47 лева; 20763,03 лева възнаградителна лихва по чл. 9.1 от договора за кредит и всички анекси към него, дължима за периода 25.07.2016 г. до 27.02.2017г.; 52609.65 лева отсрочени задължения по чл.З от анекс № 6/22.07.2016 г. във връзка с чл.2 от анекс № 5/24.06.2015 г., дължими за периода от 25.08.2014г. до 23.06.2015 г./след приспадане на опростената сума 9250 лв./ и 34973.24 лева - законна лихва върху главницата от 1315253.47 лева, дължима за периода от 28.02.2017 г. до 05.06.2017 г. По този вариант, с внесените след 28.02.2017 г. до 05.06.2017 г. суми от кредитополучателя, напълно е погасена таксата за управление в размер на 1636,42 лева. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Сам по себе си уговореният размер, формулиран за изчисление на дължимата неустойка основание ли е за прогласяване на нищожността й, поради противоречие с добрите нрави /чл.26, ал.1 ЗЗД/?; Необходимо ли е обследването и на други факти и обстоятелства по всеки конкретен случай или само начинът на определане и размерът на неустойката са достатъчни, за да бъде обявена тя за нищожна?; 2/ Прекомерността на неустойката прави ли я a priori нищожна?; 3/ Само уговореният размер на дължимата неустойка достатъчно основание ли е да се приеме, че единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?; 4/ Следва ли противоречието с добрите нрави да се преценява към момента на неизпълнение на договора на базата определения размер на неустойката, поради неизпълнение на задължение по договора?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като цитира следната съдебна пракитка: решение № 107/25.06.2010 по т.д.№ 818/2009 на ВКС и решение № 46/25.06.2010 по т.д.№ 563/2009 на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: С оглед задължителните разрешения в т. 3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/ и нарушаваща принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Посечено е, че преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се съобразяват специфичните факти и обстоятелства, включително примерно посочени критерии като естеството и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна, поради накърняване на добрите нрави; не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. В случая, въззивният съд е изложил правни изводи за характера на наказателната лихва върху просрочената договорна /възнаградителна/ лихва като се е съобразил със задължитебните указания във визираното тълкувателно решение. Решаващият състав не е приел, че нищожността на неустойката произтича от нейната прекомерност, съответно не е приел, че само уговореният размер е достатъчно основание за това, поради което въпроси № 2 и 3 и подвъпрос №1 от сегмент №1 не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивната инстанция е извела наличието на противоречие на клаузата на чл.21, б. „б“. от кредитния договор с добрите нрави въз основа на нейното съдържание, естеството и размера на задълженията, изпълнението на които обезпечава неустойката, като се е позовала на уговорката за формиране на неустойка за забава плащането на възнаградителната лихва върху размера на редовната главница, вместо върху размера на просроченото вземане, от което е извела, че наказателната лихва по чл. 21, б. „б“ от договора надхвърля обичайните охранителна и обезпечителна функция, тъй като целта не е единствено да стимулират своевременното изпълнение на поетите по договора за кредит задължения. С оглед на това въпроси № 4 и подвърпрос № 2 от сегмент № 1, не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касация, тъй като даденото от апелативния съд разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което изключва наличието на наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Предвид изложеното, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд