Определение № 47 от 05.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 683/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2710 от 05.12.2019 г. по в.т.д. № 3302/2019 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1910 от 23.04.2019 г. по т.д. № 203/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което касаторът е осъден да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение „ПУЛС“” АД, [населено място] сумата от 121 846 лева, общо -сбор от главници, дължими за извършена болнична помощ по клинични пътеки по договор №010622 от 27.02.2015 г., за: м.ноември 2015 г. и м.февруари 2016 г., ведно със законната лихва и след отмяна на същото решение в отхвърлителната му част, касаторът е осъден да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение „ПУЛС“” АД, [населено място] сумата от 35 349,68 лева-общо-дължимите мораторни лихви за съответните периоди на забава на плащането по всяка една фактура, както и в частта за присъдените разноски. Касаторът поддържа основанията по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на множество разпоредби от Закона за здравното осигуряване и очертаните с този закон предметни рамки на индивидуалния договор, сключван между НЗОК и съответния изпълнител на медицинска помощ, твърди, че спорното правоотношение се урежда от изрично цитирани законови разпоредби, които имат императивен характер и изключват пълната свобода на договаряне като я ограничават с нормативно утвърдените финансови отношения между НЗОК като възложител и изпълнителите на медицинската помощ, доколкото бюджетът на НЗОК не е неограничен и заплащането на оказаната медицинска помощ следва да се извършва до размерите на определената в приложение №2 стойности. Фактурираните над тези стойности суми не се дължат от възложителя, тъй като липсва основание за задължаването му към изпълнителя. По изложени в жалбата подробни съображения, касаторът моли за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който да се отхвърлят изцяло исковите претенции на ищцовото лечебно заведение. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1,т.2 и т.3 и ал.2 ГПК. Касационният жалбоподател счита, че по формулирани общо 13 въпроса, които се свеждат до няколко основни такива: следва ли НЗОК да заплаща стойността на извършените по оказана помощ по клинични пътеки над договорените обеми, за действието на отмененото от АСС Решение от 27.01.2015 г. на НС на НЗОК за определяне на лимити за плащане на оказана помощ по клинични пътеки от страна на болнични заведения за 2015 г.; обвързан ли е изпълнителят по договора от клаузите от процесния индивидуален договор с НЗОК, с който се ограничава броят на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности, в рамките на гарантирания от НЗОК пакет, до определена месечна сума, като максимален размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица съгласно уговорения в Приложение № 2 към договора обем, за значението на Решение №2 от 22.02.2007 г. на КС по к.д. № 12/2006 г. относно ограничения характер на бюджета на НЗОК и правилно ли е организирало дейността си ответното лечебно заведение, въззивният съд се е произнесъл с обжалваното решение в противоречие с цитираното по-горе решение на Конституционния съд, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор от ответника по КЖ е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение.Претендира се присъждане на разноските в касационната инстанция в размер на 8 270 лева-адв. възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на сключен договор №010622 от 27.02.2015 г., по силата на който, изпълнителят се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, болнична медицинска помощ по клинични пътеки за процесните месеци м.ноември 2015г. и м.февруари 2017 г., а възложителят НЗОК - да заплаща договорената, извършена и отчетена дейност. За безспорно е прието, че НЗОК не е заплатила стойностите за извършени и отчетени дейности за процесния период, в посочените размери, които представляват стойност на оказаната от ищеца болнична помощ по клинични пътеки, надвишаваща утвърдената стойност на разходите за съответните отчетни периоди по Приложение № 2 към индивидуалния договор, както и че изпълнителят е представил пред РЗОК отчетните документи за това. По това, дали се дължи заплащане на изпълнената и отчетена надлимитна дейност, решаващият съдебен състав е изложил следното: Съгласно чл. 52, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията на Р. България, гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условията и по ред, определени със закон, като здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и по ред, определени със закон. Тези принципи и въпросите относно здравното осигуряване и свързаните с него отношения са нормативно изразени в Закона за здравето (ЗЗ), Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) и други актове. Така, по силата на чл. 81 ЗЗ, всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ при условията и по реда на този закон и на ЗЗО, като същата се осъществява при прилагане на посочени принципи, включително достъпност, равнопоставеност при оказване на медицинската помощ, зачитане правата на пациента. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 3 ЗЗО, задължителното здравно осигуряване е дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от НЗОК и от нейните териториални поделения - районни здравноосигурителни каси. Задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. НЗОК закупува от изпълнителите на медицинска помощ здравни дейности, определени по вид, обем, цена и съответстващи на критерии за качество и достъпност, в съответствие със ЗЗО. Здравноосигурените лица имат гарантиран свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса. Правото на избор е валидно за цялата територия на страната и не може да бъде ограничавано по географски и/или административни основания, съгласно чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗЗО. Така са уредени правата на здравноосигурените лица и в разпоредбите на чл. 35, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗО. Един от основните принципи при осъществяването на задължителното здравно осигуряване е свободен избор от осигурените на изпълнители на медицинска помощ, залегнал в чл. 5,т. 10 от същия закон. Съгласно чл. 46 ЗЗО редът за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл. 45 се определят в Националния рамков договор и в договорите между РЗОК и изпълнителите, като планирането, договарянето и закупуването за здравноосигурените лица на медицинска помощ е в рамките на обемите, договорени в националните рамкови договори и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година (чл. 55а ЗЗО). Условията и редът за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ на задължително здравноосигурените лица в страната са подробно регламентирани в приетата с ПМС № 119 от 22.05.2006 г., в изпълнение на чл. 81, ал. 3 ЗЗ, Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ (обн., ДВ, бр. 45 от 2.06.2006 г., в сила от 02.06.2006 г.). С издаденото на основание чл. 55е, ал. 3 ЗЗО (отм.) Постановление № 57 от 16.03.2015 г. на Министерския съвет (обн. ДВ, бр. 21 от 20.03.2015г., в сила от 20.03.2015 г.) са приети методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. На основание чл. 21, ал.1 от Методиката за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ (приложение № 2Б към чл. 2 от Постановление № 57 от 16.03.2015 г.) стойностите на дейностите в болнична медицинска помощ по договорите на изпълнителите на БМП се определят съгласно чл. 4 ЗБНЗОК за 2015 г. и приетите правила от Надзорния съвет на НЗОК и са неразделна част от индивидуалните им договори (приложение № 2 към индивидуалните договори), а съгласно ал. 7 стойностите по финансовоотчетните документи по чл. 18, 19 и 20 не следва да надвишават размера на определените по ал. 1 и 5 стойности на изпълнителя на БМП, определени в приложение № 2 към индивидуалния договор. В настоящия случай, процесният индивидуален договор е сключен именно във връзка с осъществяването на дейността по оказване на медицинска помощ в съответствие с гарантирания пакет по чл. 45 ЗЗО между директора на РЗОК и изпълнител на медицинска помощ, който отговаря на условията по чл. 55, ал. 2, т. 1 и на критериите за осигуряване на достъпност и качество на медицинската помощ. Държавата, като публичен субект, осъществяващ чрез предвидените в Конституцията органи държавната власт, следва да закриля здравето на гражданите - чл. 52, ал. 3 от Конституцията, като в качеството й на принципал на националното имущество трябва да осигури задължителния финансов ресурс, гарантиращ на всички нейни граждани достъпна медицинска помощ и безплатно обслужване. Националната здравноосигурителна каса е юридическото лице, на което специалния закон възлага осъществяването на задължителното здравно осигуряване (чл. 6, ал. 1 ЗЗО). В този смисъл тя е органът, натоварен с провеждането на държавната политика в здравното осигуряване и свързаните с него обществени отношения. Затова е нейна и отговорността да изготви и реализира финансов план за набиране и разходване на паричните средства на задължителното здравно осигуряване, който да гарантира на здравноосигурените лица достъп до своевременно и качествено здравеопазване, както и пакет от медицински дейности, които те да получат от избрания от тях изпълнител на медицинска помощ. В изпълнение на това свое задължение касата следва да съобразява при разпределянето на средства за сключването на индивидуалните договори с изпълнителите годишната стойност на разходите за видовете медицинска помощ, които изплаща от бюджета за съответната година така, че да не останат неразплатени медицински услуги, извършени от изпълнителя. Определянето на лимит на заплащаните от НЗОК на дейности, предвидени в индивидуалните договори с изпълнителите на медицинска помощ е в противоречие с принципите в чл. 5 ЗЗО, на които се осъществява задължителното здравно осигуряване - пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и свободен избор на изпълнители на медицинска помощ. Налагането на лимит на сумите за разплащане по договорите води до сериозно ограничаване и на гарантирания в разпоредбата на чл. 4 ЗЗО свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ. Ограничението се изразява преди всичко в невъзможността да получат болнична помощ онези здравноосигурени лица, които са я потърсили след като установения в договора лимит е бил вече изчерпан. В този смисъл стриктното прилагане - винаги и по отношение на всички, на разпоредбата на чл. 22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ (обн., ДВ, бр. 45 от 2.06.2006 г., в сила от 2.06.2006 г.), в редакцията й действала към исковия период, която постановява при липса на капацитет за планова хоспитализация лечебното заведение да изготвя листа на чакащите за всяка клиника и/или отделение, в която се включват всички подлежащи на хоспитализация лица с изключение на тези, които се нуждаят от спешна диагностика и лечение, за много случаи би означавало на практика отказ от предоставяне на болнична помощ, каквато болничното заведение, с оглед своя капацитет, материална обезпеченост и наличие на медицински специалисти и достатъчен персонален състав в конкретния период, е могло да осъществи. Подобно поведение на болничното заведение би водило до виновно неизпълнение на основното му задължение, очертано в предмета на договора (чл. 1) и затова то няма избор дали да предостави или да не предостави на здравноосигуреното лице поисканата болнична услуга. С оглед изложеното е направен извод, че не съществува правна възможност за изпълнителят да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК, на каквото й да е основание, в това число и поради изчерпване на средствата от разпределения му лимитиран бюджет. Затова и превишаването на установения лимит в резултат на осъществена по определените в договора клинични пътеки медицинска услуга не съставлява виновно неизпълнение на договора като не е надхвърлила обема на възложената й работа, тъй като не на касата, а на здравноосигуреното лице е безусловно признато от закона право на свободен избор на изпълнител. В самия договор също не е предвидена възможност при изчерпване на предварително определените стойности, лечебното заведение да прекрати извършването на определените по договора дейности, а напротив – лечебното заведение, в качеството му на изпълнител, е поело задължението непрекъснато 24 часа да осигурява договорената болнична медицинска помощ - чл. 5, т. 1, т. 2, т. 8, т. 9, без да му е поставено ограничение на приема съобразно лимита на договорените средства и без да може да изисква заплащане или доплащане от здравно осигуреното лице за дейност - предмет на договора, с изключение на случаите изрично и изчерпателно изброени в т. 10 на чл. 5, между които не е настоящия. Отчитайки факта, че определените обеми и стойности на изпълнителите на болнична медицинска помощ са прогнозни и е възможно те да бъдат надхвърлени, без изпълнителите на помощта да могат да влияят на това, самият законодател в ЗЗО е заложил в бюджета на НЗОК резерв, средствата от който следва да се разходват за заплащане на непредвидени и неотложни разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства - чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО, в който смисъл е и чл. 4 ЗБНЗОК за 2015 г., като решенията за корекция на стойностите и използване на средствата от резерва, са изцяло и единствено в компетенциите на НЗОК и се вземат от надзорния й съвет съобразно приети от него правила – чл. 4, ал. 4 ЗБНЗОК за 2015 г. Според въззивния съд, делегираните бюджети, въведени от закона като задължителен финансов способ и принцип за финансиране на дейността в областта на болничната помощ, заплащана чрез системата на задължително здравно осигуряване, нямат за цел и не могат да прехвърлят финансовата тежест по опазване здравето на гражданите от държавата към изпълнителите на болнична помощ - търговски дружества, на които е забранено да извършват търговска дейност извън сферата на медицинско обслужване. По така изложените съображения искът за сумите по главницата е счетен за основателен. По исковите претенции по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 35 349.68 лв., представляваща обезщетение по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на дължимите главници общо от 121 846., въззивният съд също е счел, че последните са основателни, тъй като, съгласно чл. 35 от индивидуалния договор № 010633/27.02.2015 г., възложителят дължи заплащане на извършените от изпълнителя дейности чрез РЗОК до 30-то число на месеца, следващ отчетния. Следователно това е моментът, от който ответникът е в забава, независимо, че се касае за заплащане на надлимитна дейност, защото извършената от ищеца дейност като вид е включена в предмета на договора и при липса на други уговорки относно сроковете на плащане, ответникът дължи заплащане в срока по чл. 35 от договора. В конкретния случай, предвид че се касае за осъществена медицинска дейност и вложени медицински изделия за месец ноември 2015 г. и месец февруари 2016 г., то обезщетението за забава се дължи съответно от съответно от 31.12.2015 г. и от 31.03.2016 г. до датата, предшестваща подаването на исковата молба -27.03.2018 г.. Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора въпроси, на които същият се позовава, като основание за допускане до касация, на чл.280 ал.1,т.3 ГПК, се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, относно извода за противоречие на клаузи от конкретния процесен договор за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и Приложение № 2 към него, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени лица, с цитираната нормативна уредба, гарантираща оказването на такава помощ на здравноосигурените лица. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, нито по твърдението на касатора, че е налице противоречие на решението на въззивния съд с посоченото решение на Конституционния съд на РБългария, съставляващо допълнителна предпоставка по т.2, пр.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация в хипотезата на чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност: Съобразно установените в практиката на ВКС критерии, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касационният жалбоподател твърди основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение на неправилно приложения на материалния закон/ цитираната по-горе нормативна база/, което обаче не би могло да се отнесе към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС, като очевидна неправилност, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция, с оглед наличието на доказателства за направата на такива-договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение