Определение № 4064 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1656/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. М. Ц. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 368 от 29.11.2022г. по в.гр.д. № 415 по описа за 2022г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260592 от 1.12.2021г. по гр.д.№ 3026/2020г. на РС Добрич като е прието за установено, на основание чл.422 ГПК, че В. Ц. дължи на Ю. П. Р.-Г. сумата от 14 580лв., представляваща връщане на авансово платена цена след развален договор за ремонт на приземно помещение, находящо се в [населено място], [улица], за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 2108/2020г.на РС Добрич и са присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск, с правно основание чл.422 ГПК за основателен, възприемайки изводите на първата инстанция относно приетите за установени факти по спора, които са следните: Между страните е сключен на 10.03.2017г .устен договор, по силата на който ищцата е възложила, а ответникът е приел да извърши в 6-месечен срок, ремонтни дейности на процесното помещение, което е използвано за офис на учредена от нея фондация “Духовност“. Касае се за помещение с площ от 16 кв.м., което е с характеристика на избено помещение в приземен етаж. Уговорката е била за извършване на цялостната му реконструкция, включваща: изграждане на козирка, В и К инсталация, подмяна на подова настилка, на стени и тавани. Ответникът е изчислил, че ремонтните дейности ще са на стойност от 15 000лв., която сума ищцата му е заплатила авансово, на 16.03.2017г. /Превеждането на сумата по банковата сметка на ответника е установено с представено платежно нареждане,с посочено основание – ремонт на обект за фондация „Духовност“/. Въззивнят съд е приел за установено наличието на сключен договор между страните, въз основа на изявленията на ответника, дадени по реда на чл.143 ГПК, че страните многократно са работили съвместно, имали са неуредени сметки, поради което той е следвало да „лавира и да се съгласява с предложенията на ищцата“, като козирката е била изградена преди зимата на 2017г., защото неговите„работници, през зимния период, са разчиствали снега от нея“ /т.е. той е започнал изпълнение на постигнатите договорености, като освен подмяната на козирката, е премахнал и старите рекламни табели и надписи/. Съдът е приел, че между страните е сключен договор по чл.22 ЗЗД, в полза на трето лице, по силата на който: обещателят /ответникът/ и уговарящият /ищцата/ са се съгласили едно трето лице /фондация „Духовност“/, което не участва в договора, да има право само да получи изпълнение на поетото от страна на обещателя задължение. Доколкото именно ищцата, като уговарящ /кредитор/ е страна по сключения договор, тя е материално правно легитимирана да го развали и да предяви настоящата претенция, в който смисъл е и постановеното ТР №30/1981г. на ОСГК на ВС. Ответникът е неизправна страна по договора, доколкото не е изпълнил в цялост поетото от него задължение, за което авансово е получил възнаграждението си. Неизпълнението е значително и съществено, обосноваващо развалянето на договора, което е настъпило през 2017г. След като е налице плащане по развален договор и ответникът не е предложил остатъчното изпълнение, ищцата има право на връщане на сумата, равняваща се на стойността на неизпълнената част от 14 580лв. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, във връзка със следните два поставени въпроси: 1. При предявяване на иск по чл.422 ГПК за претенцията, основаваща се на развален договор, допустимо ли е да се приеме, че договорът може да бъде развален с подаване на заявление по чл.410 ГПК? Това заявление може ли да се приравни на искова молба, подадена на основание чл.422 ГПК, по отношение на развалянето на договора, от който произтича вземането? Заявяването на парична претенция по реда на т.нар. „заповедно производство“, не води ли до изначално несъвпадане на тази претенция с претенцията по установителния иск, доколкото обуславящото претенцията „разваляне на договора“ се сочи да е настъпило едва в хода на производството, а не преди това? и 2. При сключване но договор за изработка, по който платецът на паричните средства е различен от този, в полза на който ще се извършва работата /в случая фондация“Духовност“/, коя е надлежната страна, притежаваща материално правна легитимация за предявяване на иск за връщане на платеното по договора след неговото разваляне? Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведените от касатора основания за допустимост, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото първият поставен въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, а за двата поставени въпроси не са налице предпоставките, разяснени в т.4 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС на посоченото от касатора специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съображенията: Първият поставен въпрос не е от значение за изхода на спора и не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Това е така, защото в мотивите си, съдът не е приемал, че подаденото заявление по чл.410 ГПК се приравнява на искова молба, подадена на основание чл.422 ГПК, както и не е приемал, че „развалянето на договора е настъпило едва в хода на съдебното производство“, в какъвто смисъл са съдържащите се в поставения въпрос условия. Съгласно т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - материалноправният или процесуалноп-равният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, а първият въпрос не отговаря на тези условия. Ако, уточнен от обстоятелствената част на изложението, поставеният въпрос е за вероятната недопустимост на постановения въззивен акт, то отговорът му е отрицателен, доколкото съдебният акт е постановен при наличие на право на иск, което е надлежно упражнено и съдът се е произнесъл съобразно направеното пред него искане. За пълнота на изложението следва да се посочи, че целта на производството по чл.410 ГПК не е установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно /вж.т.2б.от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г.на ОСГТК на ВКС/. Освен това искът за установяване съществуването на вземането по чл.422 ГПК се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – или, исковият процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е фаза на заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение, като в него заявителят – ищец следва да установи вземането си. Вторият поставен въпрос е от значение за изхода на спора, но по него е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Наличието на установена практика, която не се нуждае от осъвременяване, изключва посоченото от касатора специално основание, защото съгласно т.4 от ТР № 1/2010г. по т.д.№1 от 2009г. на ОСГТК на ВКС - правният въпрос, от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, трябва и да е от значение за точното прилагане на закона /т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия/, и да е от значение за развитие на правото /т.е. законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени/, а в случая никое от тези две кумулативно изискуеми се условия, не е налице. Това е така, защото съгласно ТР № №30 от 17.06.1981г. на ОСГК на ВС – при договарянето в полза на трето лице, какъвто е настоящия случай - третото лице не е страна по договора, /независимо, че той е сключен в негов интерес/ и то не може да въздейства върху договора. При положение, че желае да се ползва от договора, неговите права имат за адресант обещателя. Активно легитимиран относно упражняването на конститутивните права, включително и възможността за разваляне на договора поради неизпълнение, е кредиторът, а не третото лице в чиято полза е сключен договора. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посочените от касатора основания за допустимост, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд