Определение № 50548 от 29.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1935/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С. А. Е. и А. А. Е. чрез адв. П. К. обжалват решение № 197 от 14.02.2022 г., поправено с решение № 219 от 17.02.2022 г. по в.гр.д. 1298/21 г., САС, 4 състав, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 511, ал. 1 вр. чл. 513, ал. 1 от КЗ на С. А. Е. и А. А. Е. в обжалвания размер от С. А. Е. за сумата над уважения размер до пълния претендиран размер от 100 000 лв, за А. А. Е. за сумата над уважения размер до напълно претендирания от 150 000 лв.

Излагат съображения за необоснованост на решението, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, като посочват, че въззивният съд неправилно бил възприел доказателствата и бил извършил анализ на изслушаните експертизи в процеса.

Сочат, че решението на въззивния съд е постановен в нарушение на материалния закон – конкретно на приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, както и на нормата на чл. 52 от ЗЗД. Излагат подробни съображения за това, кои са конкретните специфични факти, от значение в случая, които съдът е следвало да прецени, за да определи точен паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди на всеки от касаторите.

Молят да се отмени решението в обжалваната част за сумата от 75 000 лв, поддържан като частичен иск за С. А. Е., т.е. за още 37 500 лв и за А. А. Е. за сумата от 100 000 лв, поддържан като частичен иск от 150 000 лв, т.е. за още 40 000 лв. Претендират разноски.

Адвокат К. е отправила искане за заплащане на възнаграждение за адвокатска защита, осъществена на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е ответникът да докаже възражението за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване. Счита, че по този правен въпрос е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и разрешенията в трайната практика на ВКС, изразена в решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д. 921/2010 г., 4 ГО, решение № 31 от 09.03.2021 г. по гр.д. 502/11 г, III ГО, решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр.д. 4578/15 г, IV ГО, както и решение № 142 от 15.10.2015 г. по т.д. 2766/14 г., I ТО на ВКС, решение № 252 от 05.02.2015 г.

2. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказано съпричиняващо поведение? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, конкретно противоречие на разрешенията в решение № 147 от 05.12.2017 г. по т.д. 60 341/16 г., I ГО на ВКС, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. 35/09 г., II ТО на ВКС.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи с приложение на относима и приложима правна норма, въз основа на обосновано логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?

4. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вината? Счита, че по поставения правен въпрос съдът се е произнесъл в отклонение на трайната практика на ВКС решение № 154 от 31.10.2011 г. по т.д. 977/10 г, II ТО, решение № 45 от 15.04.2009 г., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. 35/09 г, II ТО, решение № 159 от 24.11.2010 г. по т.д. 1117/09 г, решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. 623/10 г., II ТО – основание съгласно чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК.

5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател?

6. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане и кое обстоятелство трябва да се отчете – предвиждането на възстановяване или реално протичащо възстановяване или по-скоро липсата на такова. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „Справедлив паричен еквивалент“ на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране. Счита, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС 4/68 и трайна практика на ВКС – решение № 151 от 12.11.20 13 г. по т.д. 486/12 г. II ТО на ВКС, решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. 2998/13 г., I ТО на ВКС, решение № 28 от 09.04.2014 г. по т.д. 1948/13 г, II ТО на ВКС, решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. 486/12 г. II ТО на ВКС, решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. 2998/13 г., I ТО на ВКС, решение № 124/11.11.2010 г. по т.д. 708/2009 г., II ТО на ВКС, решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. 2974/13 г., II ТО на ВКС., както и множество други.

7. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост. Счита, че по тези правни въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 28 от 09.04.2014 г. по т.д. 1948/13 г, II ТО, решение № 23 от 25.03.2014 г. по т.д. 1154/13 г, II ТО на ВКС.

Излага съображения за наличие на очевидна неправилност на решението на въззивния съд, основание за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК. Конкретно твърди очевидна необоснованост на въззивното съдебно решение.

Сдружение „НБАЗ“ чрез адв. М. К. оспорва касационната жалба. Считат, че няма мотиви на въззивния съд, които са в отклонение от тълкуването на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, конкретно относно правния въпрос за изискването за пълно и главно доказване на съпричиняването като съвкупност от конкретни действия или бездействия от страна на пострадалото лице, които пряко са довели или способствали за настъпване на непозволеното увреждане или вредите. Излага подробни съображения относно съобразяване на въззивния съд със събраните по делото доказателства, по установения ред. Освен това счита, че не е налице очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Счита, че правилно е приложен чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснен в задължителната и трайна практика на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд е отхвърлил исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 511, ал. 1, вр. чл. 513, ал. 1 от КЗ.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, в посочените отхвърлителни части, по исковете на всеки от касаторите, въззивният съд е приел, че е настъпило противоправно нарушение на чл. 20, ал. 2 и чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП от водач, застрахован с валидна застраховка „Гражданска отговорност“, зелена карта. Прието е, че е настъпило пътно-транспортно произшествие на 24.07.2016 г. При това произшествие С. А. Е. и А. А. Е. (брат и сестра) са получили увреждания. Наказателното производство е прекратено поради смъртта на водача на лекия автомобил А. А.. Прието е, че този водач на автомобила е управлявал същия след употреба на алкохол, като установеното съдържание в кръвта му е 2,64 промила.

От заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза е прието, че механизмът на пътно-транспортното произшествие е следният: около 21:40 ч, по път IV, [населено място] – [населено място] вода, с посока [населено място] вода се е движел л.а. „Фолксваген“, управляван от А. А., със скорост около 94 км/ч. При приближаването на 200 – 250 м от табелата на [населено място] вода, след края на движение по крива на ляв завой с радиус около 550 м, водачът е допуснал автомобила да се отклони надясно и да напусне пътното платно. Автомобилът бил преминал затревения чакълест банкет и след около 23-24 м, е достигнал крайпътно масивно дърво и се блъснал в него. Ударът е бил преимуществено с предна дясна страна на автомобила, от който са последвали значителни деформации и разрушения в предната част, двигателното отделение и цялото купе с изкривяване на предните седалки и арматурното табло. Задействани били въздушните възглавници и навлезли деформирани и изкривени външни части от автомобила и интериора навътре в купето. Причината за настъпване на процесното произшествие са субективните действия на водача на лекия автомобил и управление на автомобила след употреба на алкохол с концентрация 2,64 промила.

В резултат на удара е пострадала С. Е. и е получила следните увреждания: травматичен шок, мозъчно сътресение, контузия на гръден кош със счупване на V и VI леви ребра, контузия на поясния отдел на гръбначния стълб със счупване на телата на 2 и 3 поясни прешлени, счупване на V предходилна кост на ляво стъпало.

А. Е. е получил травматичен шок, мозъчно сътресение, контузия на гръдния кош със счупване на VIII и IX ребра по мишничната линия, контузия на десен бял дроб базално, контузия на корем – кръвонасядания на коремната стена, разкъсване на черния дроб, травма на тънкото черво, множество разкъсно-контузни рани по крайниците.

С. Е. е лекувана консервативно с медикаменти и вливания. Болничното лечение е проведено в периода 25.07.2016 – 31-07.2016 г. В първите месеци по отношение на гръбначния стълб и около 15 до 20 дни по отношение на ребрата, пострадалата изпитвала силни болки и страдания при дишане, кашляне (за ребрата) и движение. Носела корсет, търпяла трудност в ежедневните си дейности. При личен преглед на ищцата, вещото лице е констатирало оплаквания от болки на местата на счупване на гръдния кош и в ляво ходило при промяна на времето, и калусоподобно уплътнение на ръба на лявото стъпало на проекцията на V предходилна кост, което не затруднява ходенето. Травматичният шок е причинил на пострадалата временно разстройство на здравето, временно опасно за живота. Мозъчното сътресение е довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Оплакванията при обичаен ход на възстановителния процес биха могли да отзвучат за около 1- 3 месеца. Контузията на гръдния кош със счупване на ребра, довела до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, затруднение на движението на снагата за около 25 дни, а контузията на поясния отдел на гръбначния стълб е довела до трайно затруднение на снагата за период от 6-12 месеца, при обичаен ход на възстановителния процес. Счупването на V предходилна кост на лявото стъпало било довело до трайно затруднение движението на крайника за срок не по-малък от 2-3 месеца, при обичаен ход на възстановителния процес.

А. Е. е провел болнично лечение в периода 25.07.2016 г. – 31.07.2016 г. Тогава е опериран, зашит е черният му дроб и оперативно е отстранен жлъчния му мехур. Ползвал е отпуск за временна неработоспособност 124 дни, след който би следвало да е възстановен. При прегледа от вещото лице е констатирано изтръпване на дясната ръка и корема, както и пробождане вдясно при дълбоко вдишване, за които не е търсил лекарска помощ. Продължава да спазва хранителен режим, избягва тлъсто, пържено, алкохол. Травматичният шок е причинил разстройство на здравето, временно опасно за живота, а мозъчното сътресение с възстановителен период около 1-3 месеца, причинило временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Контузията на гръдния кош със счупване на ребра е предизвикала затруднение за движение на снагата за около 25 дни, но не трайно е довела до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. До същото разстройство е довела и контузията на корема и травмата на тънкото черво. Контузията на десен бял дроб – базално довела до временно разстройство на здравето, опасно за живота, а разкъсването на черния дроб е довело до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота и без спешна, адекватна и високоспециализирана медицинска помощ, смъртният изход би бил неизбежен. След около 6 месеца е отстранен и жлъчният мехур, като е следвало да спазва постелечен режим, плюс хранителен режим.

С оглед заключението на съдебно-психиатричната и психологическа експертиза е прието, че при А. Е. е налице висока степен на тревожност, депресивност, известна емоционална лабилност, преживявания на гняв, ниска самооценка, отчуждение и доминираща негативна емоционалност. Налице са индикации за преживяване на значителен дистрес, напрежение, предпазливост спрямо другите хора. Налице са тенденции за обяснения на случващото се чрез странни асоциации и идеи, които са механизъм за справяне със страданието, без да имат патологичен произход.

При А. Е. е налице интровертна личностна насоченост, с доминиращи преживявания за вина, напрежение, отчаяние, депресивност, недоверие към другите, вътрешни противоречия, отчужденост, недоверчивост. Налице е висока степен на емоционална чуствителност, стеснителност, уязвимост, тревожност, ниска самооценка.

При двамата са налице значими повишавания на скалите, отразяващи преживяване на остър дистрес и посттравматично стресово разстройство, което дава основание да се мисли за личностова структура и емоционално-доминиращи преживявания, отключени и задълбочили се след процесното събитие. При ищцата няма възприемане на процесното произшествие, поради наличие на изпадане в състояние на безсъзнание. По отношение на ищеца, при запазено съзнание към момента на произшестивето е възприемане на смъртта на шофьора, състоянието на приятелката му и на сестра му, С.. При ищеца преобладават преживявания за тревога и вина, съпроводени с патологично оживяване на сцени от наблюдаваното процесно събития, значително персистиране на избягващо поведение и социално оттегляне и няма преработка на травмата или тя е частична. Описаните симптоми на тревожност, патологично оживяване на сцени от травмиращи събития, избягващо поведение, нощни кошмари, дават основание да се предположи наличие на ПТСР. С. Е. по-късно научава за смъртта на приятеля си и смъртта на годеницата на брат си. При нея са водещи симптоми от типа на соматизирана тревожност, тревожно депресивни и сензитивно-афектни и добре различими феномени на гняв, отричане, „пазарене“ и „депресия“, които насочват за преживявания на реакция на криза. Това показва наличие на преработка на психотравмата. Тези симптоми са в рамките на критериите на „тревожно-депресивно разстройство“. Налице е промяна в начина на живот на всеки от пострадалите. При ищцата няма данни за абнормност в психичното им развитие, продължаваща недовършена преработка на травмата, свързана със загуби, неприключили с ПТП, като при ищцата последващите ПТП трайни последици са в сферата на нормално психологична реакция на загуба и трайно травматизиращ / негативен спомен за събитието и нивото на преработка на травмата е по-добро в сравнение с това при ищеца като личностният й профил е протективен по отношение на по-сериозни последици за състоянието й. При ищеца може да се обсъждат критериите за трайна промяна след „катастрофални“ събития. При него е налице и преживяване на ситуация, близка на бедствие, при която той се опитва да събуди и да извади от колата пострадалите и състоянието му подлежи на проследяване. Изводът е за непреработени травми напълно, при ищеца.

При така установените факти, на основание чл. 52 от ЗЗД е прието с оглед възрастта на 21 г, описаните телесни увреждания на ищцата, тяхната тежест, довела до опасност за живота, претърпените болки и страдания, присъщи на уврежданията, интезитета на болките, начинът и периодът на лечение, оперативно, възстановителния период и продължаващата поява на болки при определени условия, въздействието на травматичното събитие върху психиката на пострадалата ищца, довело до тревожно депресивно разстройство при С., трайните последици за психичното й състояние, промяната на начина на живот. Преценено е, че ищцата се е възстановила, за което свидетелства и престирането на работна сила от страна на ищцата и липсата на доказателства за намалена работоспособност. Преценено е, че е налице промяна в психоемоционалното състояние и социалното функциониране от загубата на човек, с който е била житейски свързана. Прието е, че от значение за определяне на вредите е и обстоятелството, че отговорността на ответника не може да се ангажира, на основание чл. 51, ал.1 изр. 1 от ЗЗД. Така е прието, че с оглед всички посочени факти, както и с оглед икономическите условия в страната, ориентир, за който са съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на произшествието момент, следващото се обезщетение за неимуществени вреди на ищцата следва да бъде обезщетена със сумата от 75 000 лв.

По отношение на А. Е., с оглед възрастта, 24 години е прието усложнението в преживяванията, както са посочени, както и множеството телесни увреждания, тяхната тежест, довела до опасност за живота, претърпените болки и страдания, интезитета, начина и периода на лечение, оперативно и животоспасяващо, възстановителния период и продължаващата проява на болка при определени условия, въздействието на травматичното събитие при психиката на пострадалите ищци, довело до тревожно-депресивно разстройство при С. и до развитие на ПТСР при А., върху чиято личност са въздействали пряко и обстоятелствата по настъпване на ПТП, промяната в начина на живот като млад човек, проблемът със социалното функциониране, загубата на близък човек при увреждането. С оглед описаните психо-емоционални травми и тревожно депресивно разстройство, както и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, израз, на които са нивата на застрахователно покритие, въззивният съд е приел, че размерът на следващото се обезщетение е в размер на 120 000 лв.

По отношение на възражението за съпричиняване към всеки от пострадалите, на основание чл. 51, ал.2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че установено от доказателствата по делото, конкретно съдебно-медицинската експертиза, съставена въз основа на данните по делото, че водачът на лекия автомобил, който е извършил противоправните деяния е установено да е имал 2,64 промила алкохол в кръвта. Прието е, че за степента на алкохолно описване от значение е индивидуалната поносимост към алкохола, която е индивидуална. Но въпреки това, при стойности между 1, 5 -1,7 промила индивидът е силно повлиян. Алкохолно повлияният индивид е с намалена съобразителност, внимание, намалена критичност, които занижават възможностите му за възприемане на околната среда и алкохолно повлияни индивиди. Обобщено е в заключение, че тежката степен на алкохолно опиване, се характеризира със значителни нарушения на мисловната дейност, реч, съобразителност, внимание, ориентировка, координация на движенията, силно забавени реакции, афекти, понякога сънливост, сърдечно-съдови разстройства, признаци на значително потискане на централната нервна система с понижаване на чувствителност за болка. По отношение разпознаваемостта на лице, употребило алкохол при стойност над 1,7 промила се говори за силно повлияване и в 99 % от случаите околните могат да разпознаят индивид, консумирал алкохол.

С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че пострадалите ищци, починалият водач на автомобила и починалият четвърти возещ се в автомобила, както и други хора, са се събрали в къщата на шофьора А. в [населено място]. Били се хранили и обилно имало алкохол, поводът бил годежа на А. с Г.. Празненството било продължило до 21 ч. Не се знае кой и колко алкохол е употребил, квалификацията от свидетелите е възприета като „подпийнали, но не пълно пияни“. Вечерята била продължила към 2 часа. След това А. и Г. тръгнали. Съдът е направил извод, че след като пострадалите са били на това празненство, са знаели или са имали възможност при проявена нормална грижа, да знаят какво количество и вид алкохол е бил употребил деликвентът. Съдът е приел, че няма необходимост за знание за вида и количеството на употребения алкохол, нито на знание за точната концентрация на алкохол в кръвта на водача, която е неустановима с просто око. Направен е извод, че в случай, че пострадалите биха проявили нормална дължима грижа, не би следвало да пътуват в автомобила, в който са се возили. При доброволно поставяне в състояние, затрудняващо преценката за риска, пострадалият не може да черпи права от поведението си. Прието е, че уврежданията на пострадалите са причинени и поради това, че с поведението си са допринесли за собствените си увреждания. Прието е, че е поет и реализиран риск, да пътуват в МПС, с водач, употребявал алкохол съвместно с тях. Вредоносният резултат е причинен и от поведението им. За определяне на конкретния размер, се отчита, че от значение за определяне на конкретния принос е разграничаване на вредите, намиращи се в пряка причинна връзка с противоправното и виновно поведение на водача на автомобила и тези вреди, за които са допринесли. Пострадалите са допринесли за настъпване на травматичните си увреждания, поемайки да бъдат превозени от водач в тежка степен на алкохолно опиване. Това е обусловило извод за 50 % съпричиняване. Така, с оглед определените размери на обезщетенията са намалени, съответно за С. от 75 000 лв – 37 500 лв, на А. – 60 000 лв. Това е обусловило и извод са частична отмяна на решението и присъждане на по 18 750 лв и 30 000 лв. В частта на посочените размери поради наличие на неоснователност на иска и поради наличие на съпричиняване исковете са отхвърлени.

Прието е, че лихва върху посочените суми се дължи от 21.12.2017 г. Така е определено, че върху присъдените обезщетения се дължи лихва от 21.12.2017 г., като е изключено наличието на забава на кредитора, предвид неточно определения размер от НБАЗ и увеличаването му от съда, непосочването на банкова сметка е прието, че не причинява забава за изплащане на дължимите обезщетения за неимуществени вреди.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Относно твърдението за очевидна необоснованост на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че соченото основание не се установява. Съгласно трайната практика на ВКС, по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, основанието за неправилност на въззивното съдебно решение следва да се установи, от самия акт, без извършване на същинска проверка. Конкретно, очевидно неправилно, като необосновано, може да бъде само такова въззивно решение, което е постановено при явно противоречие на опитните правила и формалната логика. По отношение на соченото нарушнеие на материалния закон, не се установява наличие на приложение на правна норма в обратния на действителния й смисъл или приложение на несъществуваща правна норма. В разглежданото въззивно решение категорично не са налице такива основания. Въззивният съд се е произнесъл след анализ на доказателствата. Изразеното несъгласие на касаторите, не може да се приеме за неправилност на въззиното съдебно решение.

Посочените правни въпроси от 5 до 7, обосновават общо основание за допускане касационно обжалване. Правните въпроси относно критериите, които съдът следва да вземе предвид, за да определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, са включени в предмета на делото и са обусловили изхода на спора, в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на исковете на всеки от ищците, чрез точно определения размер на обезщетението и отхвърляне на исковете за разликата над посочения размер. Този правен въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, е включен в предмета на делото и при приложението на чл. 511, ал.1 вр. чл. 513, ал. 1 от КЗ. Разрешението на посочените правни въпроси е извършено от въззивния съд, без отклонение от задължителното тълкуване на чл. 52 от ЗЗД, съгласно ППВС 4/68 г. В съответствие с посоченото тълкуване, въззивният съд е изходил от тълкуването, че понятието „справедливост“, така както е определено в чл. 52 от ЗЗД, като не абстрактно понятие, а свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, специфични за всеки случай на непозволено увреждане и които съдът следва да установи и вземе предвид при определяне на конкретния размер на обезщетението. Като критерии за определяне на обезщетението са взети предвид начина на извършване на противоправното деяние от извършителя, за когото ответникът отговаря, конкретно получените увреждания, временната опасност за живота на един от пострадалите, проведеното оперативно лечение, което е било и животоспасяващо, както и проведеното болнично лечение. Времето, през което са търпели болки и трудности в ежедневието. Взети са предвид временната опасност за живота, преживения шок, болките по време на възстановяване, периодите на възстановяване, както и промените във физиката след преживените травми. Остатъчните явления във физиологията на всеки от пострадалите.

Преценено е психичното отношение към настъпилото произшествие, както към момента на настъпването му, така и впоследствие, психологическото възприема на увреждащото събитие и преживените болки и страдания, включително на близките в същото произшествие, възможността да се върнат към социалната си активност. Преценен е значимият остър дистрес и посттравматично стресово разстройство на всеки от пострадалите, развитата психопатологична симптоматика, симптоми на тревожност, нощни кошмари, травмиращи събития, социално оттегляне и дисфункция. Съобразени са конкретните обстоятелства, които не могат да бъдат универсално обобщени, те са специфични за всеки случай. При преценка на конкретните критерии, въззивният съд не се е отклонил от тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, което при телесните увреждания, се определя от начина на извършване на увреждането, характерът на увреждането, състоянието на здравето, засягане на телесната цялост, причинените страдания, осакатявания, загрозявания. Конкретният размер на следващите се обезщетения е конкретен въпрос, който зависи от установените факти и обстоятелства по делото и засяга правилността на съдебното решение. Поради това точният размер на обезщетенията не е правен въпрос, който представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

В случая въззивният съд е изложил и мотиви относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като точен паричен еквивалент, съгласно конкретната икономическа обстановка в страната. Съгласно трайната практика на ВКС, спомагателен критерий за определяне размерите на следващите се обезщетения за неимуществени вреди, са непрекъснато нарастващите нива на застрахователно покритие. В този случай, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав, както и посочената от касаторите.

По отношение на поставените правни въпроси от 1-4, включително, настоящият съдебен състав намира, че посочените правни въпроси са включени в предмета на делото и разрешени от въззивния съд. Посочените правни въпроси, свързани с условията на доказване на възражението за съпричиняване с правно основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. По отношение на поставените въпроси за обосноваване на съпричиняването, с вероятности и предположения, следва да се посочи, че в случая липсва подобно разрешение в обжалваното решение на въззивния съд. Въззивният съд е изходил от доказателствата по делото, за да приеме за доказано възражението за съпричиняване. Липсват мотиви за изложено предположение. Въззивният съд с оглед събраните по делото гласни доказателства, свидетелски показания и експертиза, е приел, че пострадалите лица са били свидетели на употребата на алкохол от водача на автомобила и са били длъжни да преценят с оглед обичайната дължима грижа, че водачът на автомобила е бил в средна, на границата с тежка форма на алкохолно опиване, която се е изразявала обективно в поведението му. С оглед специалните знания на вещото лице, както и с оглед опитните правила, въззивният съд е направил изводите си, че пострадалите лица са се поставили доброволно в състояние, което е допринесло за настъпване на увреждането им, като са се возили в автомобила, управляван от водача след употреба на алкохол. Поради това не може да се приеме тезата, изразена от касаторите в посочените правни въпроси, че изводите на въззивния съд не са основани на доказателства. От мотивите се установява, че съдът е възприемал събраните по делото доказателства. В тази част не е формулирано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на правните въпроси относно задължението, формулиралият възражението за съпричиняване ответник, да докаже при условията на пълно и главно доказване, разрешението, дадено от въззивния съд, е именно при приемане за доказани, твърдените факти за наличие на принос при съпричиняване. Прието е, че ответникът е доказал посредством обективно установените факти наличие на съпричиняване. Липсва отклонение от даденото разрешение, на което и въззивният съд е позовал в задължителната практика на ВКС, изразена в т. 7 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и многобройни решения, съставляващи трайната практика на ВКС, включително цитираните от касаторите.

По отношение на определяне на точния размер, с който следва да се намали обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, поради наличие на съпричиняване, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е спазил тълкуването на нормата, така както е изразено в задължителната практика на ВКС, ППВС 17/63 г. Отчетени са конкретните обективни действия, които са в причинна връзка с настъпилите вреди. Изрично е подчертано, че високата скорост, при която е управляван автомобила, както и алкохолното опиянение са причина за настъпване на произшествието, като включително и алкохолното опиянение не е дало възможност на водача на автомобила точно да определи съобразената скорост за времето на управление на автомобила. Въззивният съд е подчертал и тълкуването на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, извършено именно във връзка със съпричиняване от пострадал, който е бил в известност, че водачът на автомобила е в алкохолно опиянение и въпреки това се е качил в управлявания автомобил.

Въззивният съд изцяло е съборазил тълкуването, извършено в т. 7 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Изцяло в съответствие с нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е установено, че релевираното чрез възражение съпричиняване, е реализирано от двамата пострадали е доказано, чрез установяване на приноса на всеки от пострадалите, като са спомогнали за своето увреждане, допринасяйки за вредите, чрез рисковото си поведение. Прието е, че не са положили дължимата грижа и са били в известност, предвид установения размер на алкохолно опиване, че водачът на лекия автомобил е бил употребил алкохол в значителна степен, такава, която да не му позволява да осигури управлението на автомобила безопасно, при спазване на всички правила за контрол върху автомобила. Прието е за установено наличието на алкохолно опиянение и знанието в пострадалите пътници за това опиянение. Така е прието, че е налице неоправдано висок поет риск, реално очакван в много голяма степен на вероятност, който е и реализиран. Липсва отклонение при даденото разрешение от въззивния съд.

По отношение на посочените списъци със съдебни решения по посочените правни въпроси 5-7, настоящият съдебен състав намира, че те са свързани с конкретни правни спорове, видът, тежестта на уврежданията, начинът на настъпване на пътно-транспортните произшествия не са съпоставими с конкретния случай.

По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване съобразно исканията на касаторите.

При този изход на делото, пред касационната инстанция, на касаторите не се дължат разноски. Поради това основание и на осъществилия безплатно представителство адвокат, представител на касаторите, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение.

На ответника по касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 3от ГПК, се следват разноски. В случая не е доказано извършването им. Към отговора на касационната жалба е приложена само фактура, в която е посочено, че плащането ще е чрез банков превод. Няма представени доказателства за плащане.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България