Определение № 5007 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2532/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Н. А., подадена чрез адв. Т. Ж., преупълномощена от назначената от съда по реда на ЗПрП адв. П. Г., против решение № 38 от 25.02.2026г., постановено по в.гр.д. № 633/2025г. на Пловдивския апелативен съд, 1 граждански състав. С това решение, след потвърждаване на решение № 396/26.09.2025г. по гр.дело №137/2025г. на Окръжен съд-Пазарджик, е отхвърлен предявения от касатора против Върховния касационен съд иск по чл.2в от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер 30 000 лева за причинените му поради нарушение на правото на Европейския съюз неимуществени вреди от постановеното от ІV ГО на ВКС определение № 50690/29.09.2022г. по гр.дело №4355/2021г., ведно със законната лихва от 18.02.2025г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че с процесното определение на ВКС, с което е отказано да се допусне до касационно обжалване въззивно решение, потвърждаващо решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете му по ЗЗДискр, е нарушено ПЕС, доколкото приетото от съда, че „лишените от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в различни затвори не се намират в сравними сходни обстоятелства“ противоречи на принципа на равенство пред закона по чл. 6 от Конституцията на РБ и на принципите за недескриминация по чл. 20 и чл.21 от ХОПЕС. Касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.2 и т. 3 ГПК за допускане на оспореното решение до касационен контрол по въпросите: 1. Следва ли общите норми на ЕКПЧ, в частност чл.6, ал.1 от Конвенцията, да се считат част от правото на ЕС. 2. Доколкото ГДИН е длъжна да изпълнява задълженията си по чл. 2, т.3 ЗИНЗС, налице ли е дискриминация по смисъла на чл. 6, ал.2 КРБ на основа лично положение, обществено положение и пол, когато някой лице притежаващи лично качество „осъден на доживотен затвор“ са подложени на по-неблагоприятно третиране, тъй като изтърпяват наказанието си в различни затвори; 3. Противоречи ли на чл.2 от ДЕС и на чл. 20 и чл.21 от ХОПЕС установената практика на ВКС, че лица, изтърпяващи едно и също наказание в различни затвори, не се намират в сравними сходни обстоятелства; 4. Съответства ли разпоредбата на чл. 4, ал.1 ЗЗДискр с разпоредбите на чл. 20 и чл. 21 от ХОПЕС; 5. Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение за да бъдат третирани неравно. Касаторът уточнява, че по отношение на въпрос 1 е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по отношение на въпроси 2, 3, 4 и 5 – основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Насрещната страна – Върховният касационен съд на Република България, чрез процесуалния си представител, излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е осъдителен иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането на Върховния касационен съд да плати на ищеца сумата 30 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинените от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ПЕС), тъй като при постановяване на определение № 50690/29.09.2022г. по гр.дело №4355/2021г. на ВКС, ІV ГО, е нарушен чл. 14 от ЕКЗПЧ, чл. 20 и чл. 21 от ХОПЕС, установяващи равно третиране на всички лица и забрана за дискриминация. Въззивният съд е приел за установено, че с решение №72393/ 14.04.2020г. по гр.дело №7513/2016г. на СРС са отхвърлени исковете на Н. Н. А., предявени против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 във връзка с чл.4 от ЗЗДискр за установяване на извършено нарушение, изразяващо се в дискриминация чрез неравно третиране по лично положение поради липсата на навес в затвора в Пазарджик за защита при лошо време при престой на открито, и за осъждане на Дирекцията да преустанови това нарушение. В мотивите на този съдебен акт е прието, че липсата на навес в затвора в гр.Пазарджик не свидетелства за дискриминационно отношение на основа лично положение/качество, тъй като разликата в сградите на затворите и липсата на построен навес не е противоправен резултат, не накърнява права на затворника и е в нормативните рамки; за да се обоснове наличието на дискриминация трябва да се направи сравнение между ищеца и други лица, които са в същото или сходно положение, а в случая всички лишени от свобода в затвора в гр.Пазарджик са поставени при едни и същи условия, тъй като липсата на навес на сградата на затвора е за всички лишени от свобода, независимо при какъв режим изтърпяват наложените им наказания, личното им обществено или имуществено състояние. Това решение е потвърдено с решение № 264985/23.07.2021г. по в.гр.дело №7175/2020г. на СГС със сходни мотиви, като е допълнено, че всеки затвор осигурява различни условия на осъдените в зависимост от различни обективни обстоятелства – местоположение в страната, обуславящо и разлика в климатичните условия; различна архитектура на сградите, строени в различни периоди, различен брой обитатели и други, поради което не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. Сравнението следва да бъде единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор; липсата на навес в затвора в гр.Пазаржик засяга всички тях и ищецът не е третиран по-неблагоприятно от останалите лишени от свобода. Не са разгледани твърденията на ищеца за непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.3 от ЗЗДискр като наведени за първи път с въззивната жалба. Касационна жалба против въззивното решение е подал ищецът Н. А.. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК като съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК е посочил неправилното отчитане на фактическата обстановка относно наличие на дискриминация и неизследването на целия въпрос в противоречие с практиката на ВКС и като решаван противоречиво от съдилищата. С определение №50690/29.09.2022г. по гр. дело № 4355/2021г. състав на ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по съображения, че то е валидно и допустимо и не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, тъй като касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, съгласно приетото в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е отрекъл да са налице елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 4, § 3 ДЕС за ангажиране отговорността на държавата, в лицето на ответника, за вредите от твърдяното достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Разяснил е, че съществено нарушение на ПЕС е налице не само при нарушение на конкретна правна норма от общностното право, предназначена да предоставя права на индивидите, която не е била приложена или е била неправилно приложена, но и при нарушение на общи принципи, на които се гради правото на ЕС, чийто източници са първично законодателство, общи принципи на правото на ЕС и вторично законодателство. Приел е в случая, че разпоредбата на чл.14 от ЕКЗПЧОС, на която се позовава ищецът, регламентираща забрана за дискриминация по неизчерпателно посочени признаци, както и ЕКЗПЧОС като цяло не е част от правния ред на Европейския съюз, тъй като той не се е присъединил към нея, противно на поддържаното във въззивната жалба, че Конвенцията е част от правото на Съюза. В тази връзка съдът се е позовал на приетото в решение на СЕС от 28.07.2016г. по дело С-543/14, че макар чл.6, § 3 от ДЕС да предвижда, че основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, да са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи, и макар според чл. 52, § 3 от ХОПЕС, съдържащите се в Хартата права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, да имат същия смисъл и обхват, докато Конвенцията не стане част от правовия ред на ЕС, се съблюдават единствено гарантираните с Хартата основни права. Съобразявайки практиката на СЕС и разпоредбата на чл.51 от ХОПЕС, съдът е приел, че разпоредбите на Хартата имат ограничено приложно поле-разпоредбите се отнасят до държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза, като гарантираните с нея основни права трябва да се прилагат във всички случаи, уредени от правото на Съюза, но не и извън тези случаи. В тази връзка с разпоредбата на чл.19 от ДФЕС е регламентирана възможността в рамките на законодателната процедура да бъдат предприети необходимите мерки за борба с дискриминацията, основана на изрично посочените признаци – пол, раса или етнически произход, религия или убеждения, наличие на физическо или умствено увреждане, възраст или сексуална ориентация, на каквото основание са приети например Директива 2000/78 на Съвета от 27.11.2000г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, Директива 2000/43 на Съвета от 29.06.2000г. относно прилагане на принципа на равно третиране на лица без разлика на расата или етническия произход. Цитираната разпоредба не обхваща дискриминация, основана на признаци, различни от изброените в нея, поради което не може да бъде основание за мерки на Съюза с цел борба срещу такава дискриминация (т.65-66 от Решение на СЕС от 20.10.2022г. по дело С 301/21). Съветът на ЕС не е предприел мерки, които да са част от правото на Съюза и да обвързват държавите-членки с тяхното прилагане относно признака „лично положение“, какъвто ищецът е навел по приложеното дело-положението си на изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в гр.Пазарджик, чиято сграда няма изграден навес за защита от лошо време при престой на открито, сравнявайки го с това на лишените от свобода, пребиваващи в затвора в гр.София, чиято сграда има изграден навес. Условията в затвора и правата на пребиваващите в него са предмет на Европейските правила за затворите, които, обаче, не са приети от Съвета на Европейския съюз, а от Съвета на Европа, поради което не са част от правото на ЕС. Въззивният съд е счел за неоснователно позоваването на ищеца във въззивната жалба на нарушаване на Директива 2011/83/ЕС на ЕП от 25.10.2011г. и Регламент №1169/2011 на ЕП и на Съвета от 25.10.2011г., тъй като същите са приети на основание чл.169 от ДФЕС, а не на основание чл.19 от ДФЕС, и касаят правата на потребителите и в частност правото за предоставяне на информация за храната на потребителите, каквито права не са били предмет на защита по приложеното дело. Предвид изложеното съдът е приел, че наведеното от ищеца по приключилото дело основание за дискриминация е извън приложното поле на правото на ЕС, поради което не е налице твърдяното нарушение на същото. Така мотивирано въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване, тъй като формулираните от касатора въпроси не са обусловили решаващата воля на съда и са без значение за направените правни изводи. В обжалваното решение, както вече се отбеляза, съставът на апелативния съд е разгледал иск за обезщетение на неимуществени вреди от нарушаване на правото на ЕС. Въпроси, свързани с условията за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ за вреди, причинени от нарушение на правото на Общността, когато това нарушение произтича от съдебно решение на последна инстанция, не са поставени. Следователно не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. При този извод съдът не дължи произнасяне по въпроса за наличието или не на допълнителните основания, поддържани от касатора. Въпреки това за пълнота следва да се отбележи, че при постановяване на решението си, въззивният съд се е съобразил с трайно установената практика на СЕС и на ВКС, според която отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на правото на ЕС по чл. 4, пар. 3 ДЕС ( чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ ) е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на строго определени материалноправни предпоставки. В производството по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ не се цели пререшаване на материалноправния спор, приключил с окончателния акт на съда ответник, а се извършва проверка дали при разглеждане на делото и постановяване на съдебния акт съдът е допуснал явно и достатъчно съществено нарушение на норми от общностното право, които предоставят права на частноправни субекти. Предмет на преценка са следните обстоятелства: дали нормите от правото на ЕС, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за националните съдилища, дали имат директен ефект и са непосредствено приложими от тях; дали същите са били приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда – ответник по делото; дали са били приложени правилно в окончателния съдебен акт, с който се твърди, че са нанесени вредите. Нарушението на нормите на общностното право, което е явно и достатъчно съществено, може да бъде извършено както с бездействие на съда (неприлагане на относимите норми от правото на ЕС), така и с действие (неправилното им приложение). Сезираният с иска съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с правото на ЕС, бeз дa извъpшвa проверка нa пpaвилнocттa нa peшeниeтo пo cъщecтвoтo нa cпopa. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати на Върховния касационен съд юрисконсултско възнаграждение в размер 100 евро за осъщественото пред ВКС процесуално представителство от юрисконсулт. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение