Определение № 1304 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2566/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Ч., чрез пълномощника му адв. Ж. Д. от АК-Х., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 159/29.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 237/2024 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, в частта, в която е потвърдено решение № 81/11.03.2024 г., постановено по гр. д. № 533/2022 г. по описа на ОС-Сливен, с което е отхвърлен предявеният от М. Н. Ч. срещу ЗД „Бул Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на сумата от 50000 лв., вследствие на настъпило на 11.07.2021 г. застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта при ПТП на неговата сестра С. Н. Н.), ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 19.07.2022 г. до окончателното му заплащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, в която този иск е отхвърлен за разликата от 50000 лв. до пълния му предявен размер от 100000 лв. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд необосновано и в противоречие с приложими материален закон е достигнал до извода, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да получи претендираното заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие смъртта на неговата сестра. Макар и правилно да е приел, че от събраните по делото доказателства е установено, че между брата и починалата сестра са съществували близки отношения и привързаност, апелативният съд необосновано е счел, че те не са от такова фактическо естество, което би обосновало съждението, че между тях е съществувала близост, по-силна и необичайна от възприетата за нормална за тази родствена връзка. Поддържа, че при формиране на своето вътрешно убеждение въззивният съд не е взел предвид установеното по делото правнорелевантното обстоятелство, че ищецът е полагал за сестра си заместващи родителски грижи – родителите им не са имали финансова възможност да се грижат за четирите им деца. Тези факти потвърждавали изключителната близост между брат и сестра, като ищецът като по-голям е полагал грижи за малката си, единствена сестра – конкретните отношения между тях, характеризиращи се с изключителна духовна и емоционална близост, надхвърляли обичайните за такава родствена връзка. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (посочил е и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но тъй като твърди, че последният – четвъртият материалноправен въпрос, е решен с противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, по същество поддържа, че е породена допълнителната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е съдът в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона? При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спази правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните?” (касаторът не посочва задължителна или казуална практика на ВКС, в противоречие с която е постановено обжалваното решение); 2. „Длъжна ли е въззивната инстанция да приложи служебно и без да е сезиран от страните императивна правна норма?” (касаторът не посочва задължителна или казуална практика на ВКС, в противоречие с която е постановено обжалваното решение); 3. „Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение”, изяснено в ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНТГК, относно кръга лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди? Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те, и следва ли съдът да изложи мотиви за тях; наличието на конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка между брат и сестра, покриват ли тези критерии?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика - ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНТГК на ВКС) и 4. „Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.V.1961 г. и ППВС № 5/24.XI.1969 г.?” (твърди се, че този материалноправен въпрос е решен в противоречие както със задължителната практика - ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНТГК на ВКС, така и с казуалната практика - Решение № 50108/09.11.2023 год. на ВКС по т.д. № 1631/2022 год., I т. о. ТК). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Ищецът е предявил и частна касационна жалба срещу определението, обективирано в диспозитива на въззивното решение, с което е потвърдено определението, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК поддържа, че са породени специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, като твърди, че произнасянето на ВКС по нея е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; не поставя обаче конкретен процесуалноправен или материалноправен въпрос, който да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд), за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване. Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната частна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и касационната частна жалба, и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, е достигнал до правното съждение, че ищецът като брат на загиналата при ПТП С. Н. не е сред кръга на лицата, които притежават активна материалноправна легитимация да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от настъпилата смърт на техен близък – съгласно задължителните разяснения по ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. (родители, деца, съпруг и лице във фактическо съжителство). Счел е, че с постановките на ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е изяснено, че по изключение всяко друго лице освен тези, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, е справедливо да бъде обезщетено, но при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди - само за случаите, когато житейските обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. Необходимо е да бъде установено, че създалата се между родствениците емоционална връзка е от такъв характер, че да причини болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Апелативният съд е съобразил, че починалата е неомъжена, имала е дъщеря (на 38 дни към момента на смъртта), живи родители (баща - на 52 г. и майка - на 46 г.), както и трима братя - и тримата значително по- големи от нея, като ищецът (най-малкият от братята) е бил със 7 години по-възрастен от нея. С. и братята щ били отраснали в дома на родителите им. До 2016 г.-2017 г. всички братя и сестри са живели заедно с родителите си. Били задружно семейство, имали са изключително близки отношения - обичали са се и са се грижили един за друг, като С. е била много привързана към братята си. Сестра им била много привързана и към ищеца, ходели заедно на училище, когато били по-малки. Когато С. родила на 17-годишна възраст дъщеря си без брак, тя не разчитала на бащата на детето, тъй като той имал друго семейство, а за отглеждането на детето, вкл. финансово са щ помагали нейните родители, както и братята щ Х. и М. Ч.. Ищецът е приел много тежко смъртта на сестра си - бил разстроен. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че, макар да се изясняват съществуването на близки и топли отношения между ищеца и неговата загинала сестра, както и че внезапната щ смърт му е причинила душевни болки и страдания, не е доказана изключителност в техните отношения, надхвърляща обичайните близост, обич, доверие и проява на грижа между брат и сестра. Отношенията на С. с братята се отличавали с обич, грижа и доверие - докато живяла в дома на родителите им, за нея са се грижили всички - както братята щ, така и нейните родители, които в нито един момент не са живели отделно от своите деца. След раждането на детето на загиналата цялото семейство отново е полагало грижи за нея и за дъщеря щ. След нейната смърт отново цялото семейство полага грижи за осиротялото щ дете, като за неговото отглеждане основно се грижи майката на С., а ищецът и брат му Х., живеещи в същата къща, помагат при отглеждането и финансово. Апелативният съд е приел, че отношенията между ищеца и починалата му сестра са съответни на тези, които са традиционни за българското общество – поначало те се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Не се установявали конкретни житейски обстоятелства по смисъла на тълкувателните разяснения, съгласно които привързаността да е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Обстоятелството, че ищецът е участвал в отглеждането на детето на своята сестра, също не представлявал такъв факт - в отглеждането на детето участвали и останалите членове на семейството, живеещи в една къща, а основните грижи за детето се полагат от неговата баба. При така изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до извода, че ищецът не е установил в процеса на доказване в настоящото исково производство, че притежава активна материална легитимация да получи заместващо обезщетение за смъртта на починалата му сестра - без да се омаловажават отношенията на обич и близост, както и душевните болки и страдания, които ищецът е претърпял в резултат на преживяната загуба на своята сестра, в случая не се установява изяснената в ТР № 1/2016 г. изключителност на създадената трайна, дълбока и емоционална връзка, която да обуславя правото на обезщетение за неимуществени вреди. Поради съвпадането на изводите на двете инстанции обжалваното първоинстанционно решение е потвърдено. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първата група процесуалноправни въпроси е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото, които обосновават възникването на предявеното притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие кончината на неговата сестра при настъпване на релевантното ПТП. Те са свързани с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителната, чийто израз представляват тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Въззивният съд е изяснил защо е възприел за неоснователен правния довод на въззивника, че съобразно конкретните отношения между брата и починалата сестра е съществувала такава трайна духовна и емоционална връзка, която да надхвърля по интензитет и съдържание нормално присъщата за тези роднини, до степен, сравнима с тези на най-близките, която принципът за справедливост да обосновава възникване на правото на заместващо обезщетение за изживените от тях болки и страдания. От свидетелските показания е приел за установено правнорелевантното обстоятелство, че съобразно нормалната и типичната за близостта и привързаността между брат и сестра смъртта на С. е довела до емоционални страдания, мъка и тъга у ищеца. Но при разглеждане на настоящия казус не е доказано, че братът е преживял болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене присъщите за съответната родствена връзка. В този смисъл, въззивният съд е достигнал до правния извод, че не е налице изключителен случай по смисъла на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения. Дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият (процесуалноправният) въпрос е поставен принципно, без да е уточнено коя императивна материалноправна норма въззивният съд не е приложил – този въпрос е разрешен със задължителните тълкувателни разяснения по т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. От друга страна, апелативният съд се е ръководил от тълкувателните постановки, изяснени в ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНТГК, като е счел, че от събраните по делото доказателства не е установено от ищеца чрез пълно доказване (по несъмнен, безспорен начин), както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, че изградената между него и неговата загинала при процесното ПТП сестра духовна и емоционална връзка не надхвърля по интензитет и съдържание нормално присъщата за тези роднини - до степен, сравнима с тези на най-близките, която принципът за справедливост да обосновава възникване на правото на заместващо обезщетение за изживените от тях болки и страдания. Третата и четвъртата група материалноправни въпроси са изяснени със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения по ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНТГК, поради което и те не обосновават допускането на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд напълно е съобразил обжалваното решението с тези тълкувателни постановки. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Не следва да бъде допускана до касационно обжалване и предявената от ищеца частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставена без уважение молбата за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на първоинстанционното решение в частта му за разноските. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба частният касатор е преповторил съдържанието на правните норми на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, уреждащи специалните процесуални предпоставки за допускане на въззивен акт до касационно обжалване, но не са формулирани правни въпроси, които да са от значение за правилното решаване на повдигнатия пред касационната инстанция процесуалноправен спор, респ. които да са обусловили правосъдната воля на въззивния съд. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а само може да го уточни и конкретизира. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 5640 лв. с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд