Определение № 514 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2367/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби вх. №№ 2281/13.04.2020 г. и 2283/14.04.2020 г., подадени от И. Н. Б. и Д. А. Б. срещу решение № 68 от 6.03.2020 г. по гр. д. № 463/2019 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 46 от 26.03.2019 г. по гр. д. № 555/2018 г. на Районен съд – Каварна. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено в отношенията между ищците В. З. Д. и Б. В. Д. и ответниците И. Н. Б. и Д. А. Б., че ответниците не са собственици на 179 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Ваклиново, общ. Шабла, одобрени със заповед № РД-18-24/30.03.2006 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес: с. Ваклиново, общ. Шабла., [улица], целия с площ от 979 кв. м по скица, с номер по предходен план 126, кв. 12, парцел *, при съседи: *, *, * и *, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК; отменен е нотариален акт за собственост на идеални части от поземлен имот, придобити по давностно владение № 20, том III, рег. № 2700, дело № 369/2017 г. на нотариус Й. П., вписан в СВ – гр. Каварна вх. рег. № 2172, акт № 154, том VI, дело № 10351/2017 г., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.

Въззивния съд е приел, че атакуваното пред него решение е валидно и процесуално допустимо, като произнесено в рамките на поисканата защита, насочена към установяване несъществуването в полза на ответниците на правото на собственост върху 179 кв. м в идеални части от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община]. Позовал се е на разясненията на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., т. 2Б на ОСГК на ВКС, съгласно които предмет на отрицателния установителен иск е правото на собственост на ответника, а когато ищецът твърди, че той е носител на правото на собственост върху имота, то тогава изложените обстоятелства за пораждане на неговото (на ищеца) право не са част от основанието на иска, а съставляват дължимо обосноваване на правния интерес от воденето на иска. Въз основа на мотивите по т. 2В от ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС е приел, че посочването на ново придобивно основание в условията на евентуалност е допустимо в друга хипотеза - при предявен от ищеца положителен установителен иск за право на собственост, и то съставлява изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК. Посочил е, че въвеждането на ново придобивно основание за ищеца по отрицателния установителен иск не е изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК, възможно е докато производството е висящо и съдът не дължи изрично определение за приемането му, но в доклада или по-късно посочва, че фактите от това основание подлежат на доказване от ищеца.

Въззивният съд е изложил, че В. З. Д. и Б. В. Д. са се позовали в исковата молба на придобивно основание - прехвърлителна сделка от 1997 г., а в писмена молба от 23.11.2018 г. - на второ придобивно основание при условията на евентуалност - давност, с начало 1997 г. Допълнително, по правния интерес от провеждането на иска, са изтъкнали факти за предприети от ответниците действия по промяна на регулационния план с оглед обособяване от части от двата съседни имота на тупик от 138 кв. м откъм [улица]. В отговора на исковата молба И. Н. Б. и Д. А. Б. са се позовали на придобиване на 179 кв. м в идеални части само по давност, срокът на която е изтекъл към 26.09.2017 г., когато са се снабдили с констативен нотариален акт № 20/2017 г. на нотариус с рег. № 35 по регистъра на НК, с район на действие КРС.

Въззивният съд е посочил, че с оглед гореизложеното първоинстанционният съд е дължал, при посочената от ищците условност, проверка за това осъществени ли са фактите от деривативното основание и ако не, осъществени ли са фактите от оригинерното основание, само чрез констатация в мотивите на съдебния акт. Дължал е проверка и за това възникнали ли са към 2017 г. оспорените права на собственост на ответниците на поддържаното от тях придобивно основание - давност. Резултатът от проверките обуславя преценката за основателност на отрицателния установителен иск. Ако ищците притежават площта от поземления имот над 800 кв. м в съпружеска имуществена общност, ответниците не са носители на правото на собственост върху 179 кв. м в идеални части и тогава в съдебния диспозитив следва да се постанови уважаване на иска, а при обратен извод - отхвърляне на иска.

Окръжен съд – Добрич е визирал, че по делото е установено, че праводателят на В. Д. и Б. Д. се легитимира като собственик на дворно място от 800 кв. м, тогавашен парцел * в кв. 18 по плана на [населено място], и на построените в него къща за живеене, гараж и лятна кухня, с нотариален акт № 189/1969 г., издаден по обстоятелствена проверка. Договорът за гледане и издръжка по нот. акт № 78/1997 г. по описа на КРС, сочен като основание за правата на собственост на ищците, има за предмет дворно място от 800 кв. м, включено в УПИ * в кв. 12, с площ от 915 кв. м, както и същите обекти - къща за живеене, гараж и лятна кухня. В одобрената през 2006 г. кадастрална карта на селото това място е заснето като имот с идентификатор 10032.501.126, с площ от 979 кв. м - със 179 кв. м повече от площта (800 кв. м) по акта за собственост на праводателя. От своя страна, И. Б. и Д. Б. са собственици от 11.06.2003 г. по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 17/2003 г. на съседен имот - УПИ * в кв. 12, с идентификатор *** по кадастралната карта.

Въззивният съд е счел за невярно твърдението във въззивната жалба на съпрузите Б., че реална част от имота на праводателя на ищците е имала статут на имот, придаден към съседния парцел, като се е позовал на заключението на инж. К. Б. от изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Посочил е, че с одобрения през 1949 г. дворищнорегулационен план на селото парцели * и *, ведно с други, са били отредени за един имот с пл. № * в кв. 18 (вероятно на бившия собственик И. М. Г.). През 1954 г. са проектирани две изменения в регулацията. Първото изменение засяга очертанията само на парцел * и води до образуването на още един парцел * за същия имот. Второто изменение, необжалвано и неотменено след влизането му в сила, с оглед поясненията на вещото лице при изслушването му в съдебно заседание от 21.02.2019 г., засяга очертанията на двата парцела * и * и води до образуването също на още един парцел *, но с още по-голяма площ. Съдът е приел, че измененията нямат вещнопрехвърлителни последици, а само действието по § 76, ал. 1 ППЗПИНМ (отм.), насочено към образуване на повече на брой (в случая три) парцели за един имот. Изложил е, че действащият ЗРП от 1992 г. е одобрен въз основа на кадастрален план от 1992 г., по който има заснемане на два самостоятелни имота – с пл. № * (за праводателя на ищците), и с пл. № * (за праводателя на ответниците), като същите са урегулирани в парцел *, с площ от 915 кв. м и в парцел *. При действието на този план, на 11.06.2003 г. Б. са закупили от И. Г. съседния имот. Границите на парцел * са заснети като имотни за спорния имот с идентификатор *. Незначително различие има само в заснемането на уличната регулационна линия - откъм прилежащата [улица], видно от комбинираната скица - приложение № 14 към заключението. В имота е заснета грешно втора сграда – селскостопанска, с идентификатор **.

Въззивният съд е визирал, че площта не е единствен индивидуализиращ признак и че ако имотът е бил предмет на кадастрален план/кадастрална карта, той се заснема според границите на правото на собственост и ако това не бъде спазено и възникне спор за имуществено право, грешката е отстранима чрез иска по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.), респ. по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (в ред. от изм. с ДВ, бр. 57/2016 г.). Записването на едно лице за собственик или съсобственик в разписния лист на плана или в кадастралния регистър има само информативно значение.

Съгласно решението на втората съдебна инстанция, през 1992 г. с кадастрален план, който не е оспорен като съдържащ грешка при отразяването на границите, дворното място на праводателя на В. Д. и Б. Д. е заснето като имот с пл. № * и със ЗРП от 1992 г. е урегулирано в същите граници (следователно без придаване по регулация на части от съседни имоти), като парцел * в кв. 12, с площ от 915 кв. м. По същия начин то е заснето и в одобрената кадастрална карта. Предвид вярното отразяване на имота в кадастралния план от 1992 г., въззивният съд е заключил, че праводателят на Д. е притежавал цялата поземлена повърхност от 915 кв. м и с договора за издръжка и гледане от 1997 г. им я е прехвърлил.

Въззивният съд е посочил, че с оглед основанието, на което ответниците по исковата молба претендират оспореното право, на преценка подлежи дали те са упражнявали в период от 10 години фактическа власт, с намерение за придобиване, на 179 кв. м в идеални части от собствения на ищците имот, така както е констатирано в издадения в тяхна полза нотариален акт № 20/26.09.2017 г. на нотариус с рег. № 35 по регистъра на НК.

Като е обсъдил събраните доказателства, съдът е заключил, че от тях не може да се направи извод, че ответниците по исковата молба са осъществявали срещу ищците фактическа власт върху реална част от двора с намерение да придобият съответстващата й идеална част. Приел е, че са били извършвани отделни действия от трето лице (сина на ответниците), свързани с използване на част от двора на ищците за навлизане/паркиране на превозна техника и премахване на камъни и отпадъци с тяхно съгласие и въз основа на установените добри междусъседски отношения. Посочил е, че това са търпими, а не владелчески действия на ответниците чрез трето лице и те не могат да бъдат основание за придобиване на право на собственост върху идеална част от имота по давност в съгласие със съдебната практика, част от която е решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, І г. о. Споделил е становището на първоинстанционния съд, че носещите тежестта да оборят доказателствената сила на констативния нотариален акт ищци са провели доказване на факти, изключващи владението на ответниците, което обуславя уважаване на иска.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, незаконосъобразно, необосновано и неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите твърдят, че решението е недопустимо по смисъла на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК.

Сочат, че по делото недопустимо е допуснато (и впоследствие разгледано), при условията на евентуалност, второ основание за придобиване на собствеността от ищците върху спорния имот – придобивна давност, което води до недопустимост на въззивното решение. В тази връзка формулират следните въпроси, за които твърдят, че са от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона:

1. Допустимо ли е чрез „уточнение на иска“ с молба към първоначалното придобивно основание да се добавя и ново такова, като едновременно и ново искане, произтичащо от измененото основание, както и тези действия на страната да се тълкуват от съда като „увеличение“ на иска, което от своя страна е нарушение на нормата на чл. 214, ал. 1, изр. трето, пр. първо ГПК;

2. Когато в хода на делото постъпи молба, с която се „уточнява иска“ или се „увеличава“ първоначалното искане, длъжен ли е съдът да се произнесе по приемането на тази молба. Доколко непроизнасянето по същество поставя в неравностойно положение страната-ответник, заобикаляне ли е това на преклузиите, визирани в разпоредбите на ГПК. Не се ли нарушава по този начин принципът за равнопоставеност на страните в гражданския процес, уреден в императивната норма на чл. 9 ГПК;

3. Докъде се простират пределите на служебното начало и съдействието, което съдът следва да оказва на страните. Касаят ли те само ищеца или съдът е длъжен да създаде условия за защитата и на законните права и интереси на ответната страна.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо и поради постановяването му по нередовна искова молба, тъй като в обстоятелствената част на същата не е посочено в коя част на ПИ № 126, кв. 12 по плана на [населено място] се намират спорните 179 кв. м и кои са границите на тази площ; имотът не е индивидуализиран с имена на съседите; не са посочени правопораждащите факти за придобиване собствеността на тези 179 кв. м. С оглед на тези твърдения е формулиран въпросът:

4. Може ли липсата на посочване на основанията, на които се претендира собствеността върху недвижим имот и липсата на описание на имота не само по площ, но и чрез съседи, да бъдат заменени от свидетелски показания или заключения на техническа експертиза, събрани по делото.

Жалбоподателите излагат, че въззивният съд не е обсъдил заключението на вещото лице в неговата цялост и пълнота, както и събраните писмени доказателства, и сочат, че от значение в случая е въпросът:

5. Не следва ли съдът, длъжен ли е да обсъди всички правопораждащи факти относно правото на собственост на жалбоподателите, като ответници по отрицателен установителен иск за собственост, и да се мотивира защо възприема едни от тях или не възприема други от тях.

Следващият въпрос, визиран в изложението, имащ отношение към спора, който според жалбоподателите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е:

6. При непроведена процедура по реда на чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.), респективно по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, налице ли е при един установителен иск за собственост (в дадения случай - отрицателен установителен иск) законова пречка правото на собственост да се установи въз основа на своевременно направено по реда на ГПК възражение срещу твърденията в исковата молба.

Навеждат се доводи за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск за собственост при наличието на иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

На последно място е формулиран въпросът:

7. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по оплакванията в жалбата, като се позовава само, че възприемал мотивите на първоинстанционния съд.

Ответниците по касационните жалби са подали отговор, в който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбите.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

С исковата молба е предявен от В. З. Д. и Б. В. Д. срещу И. Н. Б. и Д. А. Б. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който ищците искат да се признае за установено, че ответниците не са собственици на 179 кв. м. ид. ч. от имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], общ. Ш. с административен адрес: [улица], целия с площ от 979 кв. м по скица, а по документ за собственост – 800 кв. м, с номер по предходен план *, кв. 12, парцел *, при съседи на поземления имот: имоти с идентификатори *, *, * и *. Направено е и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт по обстоятелствена проверка № 20/26.09.2017 г., том ІІІ, рег. № 2700, нот. дело № 369/2017 г. на нотариус Й. П..

В. Д. и Б. Д. излагат в исковата молба, че въз основа на нотариален акт № 78/17.12.1997 г., том Х, нот. дело № 3429/1997 г. са придобили в режим на семейна имуществена общност следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***, съгласно одобрената със заповед № РД-18-24/30.03.2006 г. на изп. директор на АГКК кадастрална карта, находящ се в с. Ваклиново, общ. Шабла., с административен адрес: [улица], целия с площ от 979 кв. м по скица, а по документ за собственост - 800 кв. м, с номер по предходен план *, кв. 12, парцел *, при съседи на поземления имот: имоти с идентификатори *, *, * и *. Сочат, че осъществяват фактическа власт върху имота, при материализирани граници на място от 979 кв. м, от придобиването му през 1997 г. и впоследствие, вкл. към датата на подаване на исковата молба. Твърдят, че от [община] били уведомени, че съседът им, собственик на поземлен имот с идентификатор *** - ответникът И. Б., инициирал проект за изменение на ПУП-ИПР за собствения им УПИ * с идентификатор *** и съседния на тях УПИ * с идентификатор *, който проект за изменение бил изработен на основание заповед № РД-04-105/2.04.2018 г. на кмета на община Шабла. След справка, извършена в Службата по вписвания – гр. Каварна ищците установили, че И. Б. се е снабдил неправомерно, по време на брака си с Д. А. Б., с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 20, том III, рег. № 2700/26.09.2017 г., нот. дело № 369/2017 г. на нотариус Й. П. за 179 кв. м ид. ч. от имот с идентификатор *, с което Б. оспорвали и застрашавали правото им на собственост по отношение на собствения им имот, което обуславя правния интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост.

В първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд ищците са заявили, че като основание за придобиване правото на собственост на притежавания от тях имот следва да се счита, при условията на евентуалност, и изтекла в тяхна полза придобивна давност, започнала да тече от 1997 г., каквото обстоятелство са навели още в исковата си молба.

С отговора на исковата молба ответниците по нея са направили възражение за недопустимост на иска. Изложили са доводи, че те, а не ищците, са владели спорния имот в продължение на повече от 10 години, вкл. до издаването на нотариалния акт № 20/26.09.2017 г., както и че ищците са придобили имот от 800 кв. м, докато имот с идентификатор *** е с площ от 979 кв. м.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо.

В частност, същото не е постановено по нередовна искова молба. В последната спорният имот е идентифициран в необходимата степен и с оглед описанието му в документа за собственост на съпрузите Б. (нотариален акт № 20/26.09.2017 г.). Не е възможно посочване местоположението на спорния имот, предвид обстоятелството, че става дума за идеални, а не за реални части от поземлен имот. В. Д. и Б. Д. са визирали и основанието, на което са придобили имота.

Не отговаря на действителността соченото от жалбоподателите, че В. Д. и Б. Д. са навели несвоевременно – едва в първото съдебно заседание, твърдения относно упражнявано от тях давностно владение върху имота, считано от 1997 г. Позоваване на това обстоятелство е налице още в исковата молба и в първото съдебно заседание е направено по същество уточнение на същата; именно като уточнение изявлението е прието и от първоинстанционния съд (определение от с. з. от 15.11.2018 г.). Освен това, при предявен отрицателен установителен иск за собственост ищците следва да изложат твърдения за наличието на тяхно защитимо право, засегнато от правния спор, но както законосъобразно е съобразил въззивният съд в решението си, наведените в исковата молба фактически обстоятелства за правото на собственост на ищците не представляват основание на отрицателния установителен иск за собственост и не са част от предмета на делото по този иск, а само обосновават правния интерес от предявяването му.

За предявяването на отрицателния установителен иск в случая е налице правен интерес съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото ответниците по исковата молба се легитимират с документ за собственост за част от имота на ищците. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост е налице при различни хипотези, една от които е - конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект (какъвто е настоящият казус).

Неоснователни са твърденията на жалбоподателите и че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е недопустим при наличие на иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. В случая от страна на ищците не са наведени никакви обстоятелства, които да сочат на непълнота или грешка в кадастралната карта досежно спорния имот. Изложените от Д. обстоятелства обуславят правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, като способ за защита на правата им. Следва да се отбележи и че съгласно т. 4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС в производството по иска за собственост съдът изследва евентуалното наличие на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта.

По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК, респ. – въпросите, формулирани по-горе под №№ 1-4 и 6 се явяват правно ирелевантни.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 5. По този въпрос жалбоподателите не са обосновали защо считат, че отговорът по него от страна на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая въззивният съд, в съответствие с нормите на ГПК и установената съдебна практика, е обсъдил дали правото на собственост върху спорния имот е възникнало в полза на ответниците по исковата молба на посоченото от тях основание – придобивна давност. Същият, с оглед диспозитивното начало на гражданския процес, не е имал задължение да изследва наличието на други, невизирани от И. Б. и Д. Б. придобивни основания.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 7, доколкото Окръжен съд – Добрич в случая не е нарушил задълженията си по чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 269 и чл. 272 ГПК. Същият не е препратил единствено към мотивите на първоинстанционното решение, а е развил и подробни собствени такива.

Решението не е и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

В тази връзка настоящият съдебен състав държи да отбележи и че по смисъла на закона и наложилата се съдебна практика (напр. решение № 55/14.04.2014 г. по гр. д. № 12/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.), при действието на ЗТСУ (отм.) и ЗУТ и съществуващите забрани по чл. 59 ЗТСУ (отм.) и чл. 200 ЗУТ правно не е възможно чрез владеене на реална част от парцел/поземлен имот да се придобие идеална част от същия. Б. Д. има право на 1 250 лв. разноски за адвокат, направени пред ВКС, а В. Д. – на 1 500 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,