Определение № 743 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2388/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д., срещу въззивното решение №801/17.02.2023г. на Софийски градски съд по в.г.д.№14577/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила,материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Б. Я. Т. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат И. В., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице сочените основания за допускане на обжалването, тъй като въззивното решение е постановено при правилно приложение на материалните и процесуални норми и е обосновано. Посочената от касатора съдебна практика не е по сходни случаи, а присъденото обезщетение е съобразено с конкретните обстоятелства и претърпените от ищеца вреди. В хода на касационното производство е починал ищеца Б. Я. Т. и с определение № 2119/12.07.2023 г. по настоящото дело са конституирани наследниците му закон М. Т. Т. и В. Б. Т., по реда на чл. 227 ГПК Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Софийски районен съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Б. Я. Т. сумата от 9 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 28.05.2013г. до 04.10.2019г. от обвинение за извършено престъпление по чл.196а вр. чл.195, ал.1, т.6 вр. чл.194, ал.1 от НК по ДП №720/2003г. на СГП, пр.пр.№3880/2003г. на СГП, което е прекратено, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.10.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че с постановление от 28.05.2013 г. на следовател при Следствен отдел на СГП по ДП № 720/03 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 3880/2003 г. на СГП, ищецът Б. Т. бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 196а, вр. чл. 195, ал. 1, т. 6, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това, че на неустановена дата в периода от 01.01.2003 г. до 19.08.2003 г. в [населено място], като извършител, в съучастие с В. Т. К. и С. В. Ш., като помагачи, в качеството му на длъжностно лице – изп. директор на „Енергокабел” АД, възползвайки се от служебното си положение, отнел чужди движими вещи: мед електролитна и алуминий на блок, на обща стойност 1 552 891,54 лева, от владението на Е. С. С. – завеждащ отдел БЗР, отговаряща за съхранението на стоково-материалните ценности на „Енергокабел” АД, без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като кражбата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай. На обвиняемия била взета мярка за неотклонение „подписка”. Производството по ДП №720/03 г. по описа на СО-СГП било прекратено с постановление от 09.01.2019 г. на прокурор при СГП, поради неизвършено престъпление от общ характер и изтекла давност. То било отменено с определение от 12.02.2019 г. по ЧНД № 327/2019 г. на СГС и делото върнато за СГП за изпълнение на дадените указания. С постановление от 05.04.2019 г. на прокурор при СГП наказателното производство по ДП № 720/03 г. по описа на СО-СП отново било прекратено, на основание чл. 24, ал. 1 т. 1 и т. 3 от НПК – поради неизвършено престъпление по чл. 196а от НК и погасяване по давност на наказателната отговорност за деяния по чл. 282, ал. 3, чл. 203 и чл. 219, ал. 1 от НК. Това постановление било изменено с определение от 14.06.2019 г. по ЧНД № 2439/2019 г. на СГС, на основание чл. 243, ал. 6, т. 2 от НПК, относно основанието за прекратяване на наказателното производство – поради неизвършване на престъпление на основание чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК. Определението влязло в сила на 04.10.2019 г. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза, от което приел за установено, че ищецът страдал от следните заболявания: ХОББ, Артериална хипертония, Синдром на Рейно, флебит на вените на долни крайници, хронична венозна недостатъчност на крайниците, хепатит А. Всички те били установени преди 2013 г., като с експертно решение на ТЕЛК от 03.12.2013 г. на Б. Т. била определена трайно намалена работоспособност 56% по повод ХОББ, артериална хипертония и синдром на Рейно. Съдът приел, че през 2016г. е установена прогресия на основното му заболяване от ХОББ, когато същият бил освидетелстван с решение на ТЕЛК от 23.11.2016 г., с призната 63% трайно намалена работоспособност за горепосочените заболявания, както и за двустранен неврит на слухов нерв с намален слух. Ново обостряне на състоянието на ищеца настъпило през 2017 г., установено при хоспитализацията му, без отразени съществени промени и динамики във функционално отношение на заболяванията. През 2018г. се наложило ново болнично лечение на Б. Т. поради обостряне на основното му заболяване, при което били отчетени обективни данни за наличие на пулмофиброза и установен периферен пролиферативен процес на ляв бял дроб. Съдът приел, че към настоящия момент на ищеца била назначена кислородна терапия в домашни условия и кредитирал заключението на вещото лице, според което не може да се изключи влиянието на стреса при развитието на симптоматиката на заболяванията му. Според същото след 2013г. е възникнало единствено заболяването „гастрорефлуксезофагитна болест”. Въззивният съд кредитирал и показанията на разпитаната по делото свидетелка Ш., според които познанството ѝ с ищеца датирало от 1999 г., когато той бил прокурист на „Енергокабел”. Познавала го като много привлекателен мъж и много добър професионалист и ръководител, бил отворен човек. Същата посочва, че след затварянето на завода през 2003 г. ищецът се затворил в себе си, а след като започнали да го викат на разпити (през м.юли) чувствал нервно напрежение, унижение и обида, като повдигнатото му обвинение било голям шок за него. През есента на 2013 г. ищецът лежал в болница заради дихателен проблем, който се обострил. Няколко години преди това ищецът имал ТЕЛК с повече от 50% инвалидност. През 2015г. – 2016 г. били прекратени отношенията на ищеца с търговската директорка на дружеството и с хората от администрацията, като той затворил в себе си. Според свидетелката, когато заводът бил в ликвидация, всички знаели, че ищецът бил обвиняем. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът обосновал извод, че Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, или че то не е престъпление. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че срещу ищеца било повдигнато обвинение за тежко престъпление – кражба в особено големи размери, извършена в качеството му на длъжностно лице, като наказателното производство било прекратено поради липса на извършено престъпление. За да определи размера на справедливото обезщетение съдът съобразил следните обстоятелства: Повдигнатото на ищеца обвинение било за тежко умишлено престъпление от общ характер, извършено в качеството му на длъжностно лице, по смисъла на чл.93 т.7 на НК. Продължителността на наказателното производство от 6 години и 5 месеца, който съдът определил като прекомерен дори и при определена фактическа сложност на инкриминираното деяние. Съобразил наложената на ищеца мярка за неотклонение – подписка за период от около година и осем месеца, по отношение на която приел, че не е ограничила правото му на придвижване. Съдът посочил още, че по отношение на ищеца не били предприети други мерки за процесуална принуда. Въззивният съд отчел обстоятелството, че в периода на наказателното производство е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца: възникналото преди това белодробно заболяване (ХОББ) се е усложнило – същият постъпвал няколко пъти в лечебно заведение със симптоми на обостряне на установената дихателна недостатъчност; бил преосвидетелстван с определена 63% трайна намалена работоспособност в резултат на това заболяване; в този период бил диагностициран и с друго заболяване - „гастрорефлуксезофагитна болест”; установени били находки за туморен процес в белия дроб. Съдът посочил, че въпреки липсата на категоричен експертен извод, че развитието на тези заболявания било причинено само и единствено от преживения психически стрес от воденото срещу ищеца наказателно производство, влошаването на здравословното му състояние в периода на производството срещу него следва да се вземе предвид при съвкупната преценка на търпените от производството вреди. Съдът съобразил още възрастта на ищеца – към момента на привличането му като обвиняем той бил на 58 години, а към момента на прекратяване на производството – на 65 г., като посочил, че този възрастов диапазон предполага по-интензивна уязвимост към стресови фактори, по-трудно преодоляване на страховете и изобщо на негативните емоционални последици от такива фактори. Въззивният съд изложил, че само по себе си образуването на наказателно производство неминуемо причинява негативни психически изживявания на лицето, изразяващи се в обичайните такива – душевен дискомфорт, обусловен от притеснението от привличането му като обвиняем, от бъдещото развитие на производството – евентуалното му предаване на съд и признаването му за виновен в извършването на престъплението, за което е образувано производството. Отбелязал, че тези вреди се презюмират като обичайни и типични за лице, срещу което е предприето наказателно преследване, и не е необходимо ищецът да ги твърди и доказва, но по делото е установен и факта на преживян от Б. Т. силен емоционален дискомфорт от образуваното срещу него наказателно производство. Приел, че той се чувствал унизен и обиден, затворил се в себе си и преустановил контактите си с колегите от завода, който ръководел. Престъплението, за което е бил привлечен като обвиняем (кражба в особено големи размери), извършена в качеството му на длъжностно лице, било свързано с професионална му дейност, имаща съществено значение за живота и социалния статус на човека. Допълнително съдът изложил, че е съобразил и обстоятелствата, че по делото не е установено да са настъпили други тежки негативни последици за ищеца в битов, социален и семеен аспект извън типичните за подобна хипотеза – съществени и трайни психични последици или други такива от здравословно, социално и емоционално естество, които да са с необратим характер. Няма твърдения, нито данни образуваното досъдебно производство обективно да се е отразило на професионалното развитие на ищеца, а в хода на наказателното производство не били извършени начителни по брой процесуално-следствени действия с негово участие. Съдът намерил за неоснователно въведеното в производството възражение за водени срещу ищеца други наказателни производства, тъй като по делото не са представени доказателства за наличие на такива в процесния период, а приложеното постановление за прекратяване от 15.10.2002 г. на сл.дело № 531/01 г. по описа на СтСлС касае наказателно производство, водено в предходен период. Посочените обстоятелства обусловили крайния извод на въззивния съд, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на Б. Я. Т., вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение, производството по което е прекратено, е в размер на 9000лв. Съдът приел за основателно и искането за присъждане на законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство – 04.10.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да извърши задълбочена преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, относими към принципа за точното прилагане на справедливостта и размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД? Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., както и решение №302/04.10.2011г. по г.д.№78/2011г. на І г.о.; решение №321/26.11.2014г. по г.д.№2516/2014г. на ІV г.о. и 2/ Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди претърпени от пострадалото лице?. Навежда довод за противоречие на решението със задължителната съдебна практика на ВКС – т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., решение №480/23.04.2013г. по г.д.№85/2012г. на ІV г.о.; решение №832/10.12.2010г. по г.д.№593/2010г. на ІV г.о. Формулираните от касатора въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както и за необходимостта при уважаване на исковете да е налице причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от пострадалите вреди. По тези въпроси е формирана задължителна практика на ВС и ВКС /посочена в изложението/ – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност /фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др./; интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивният съд е разрешил поставените от страната въпроси в съответствие с константната практика на ВКС. В решението си съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: възрастта на пострадалия при започване на наказателното производство; повдигнатите обвинения за тежко умишлено деяние; продължителността на наказателния процес и обема на проведените процесуално следствени действия с участие на обвиняемия; наложената на ищеца мярка за неотклонение – „подписка“; характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт; факта, че за целия период на производството ищецът е чувствал притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име; отражението на производството върху здравословното му състояние, не като причина за заболяванията му, а като фактор, който е повлиял зле върху тях; факта, че е станал затворен и спрял да общува с колегите и приятелите си. При определяне размера на обезщетението съдът отчел и липсата на предходни осъждания на обвиняемия Т., което е от значение за личността на лицето, търсещо обезщетение. С оглед на изложеното съдът намира, че определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правно-релевантни обстоятелства, приети за установени по делото, при приложение на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. В тази връзка следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата Прокуратурата на Република България следва бъде осъдена да заплати на адвокат И. В. сумата от 1200 лв. (с ДДС) – възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция. Същото е определено при съобразяване действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа (депозиран писмен отговор, в който са изложени твърдения както по отношение на допускане на обжалването, така и по основателността на касационната жалба). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,