Определение № 3235 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 669/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. Д. от [населено място] срещу решение № 409/27.11.2023 г. по в.т.д. № 442/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 161/28.04.2023 г. по т.д. № 639/2021 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен предявеният от настоящия касатор против ЗАД „ДаллБогг: Живот Здраве“ АД иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 80 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на неговата майка – Д. К. Дерибанова, настъпила вследствие ПТП от 23.05.2017 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот Здраве“ АД, [населено място], и третото лице – помагач „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил влязла в сила присъда № 901945/20.06.2022 г. по н.о.х.д. № 236/2019 г. на Благоевградски окръжен съд и е приел за установено, че в резултат на ПТП от 23.05.2017 г., виновно причинено от застрахования при ответника водач П. Г. Б., управлявал лек автомобил „Хонда CRV”, е починала майката на ищеца - Д. К. Дерибанова. По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди решаващият състав е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и заключенията на приетите първоначална и повторна съдебно – психологически експертизи. Съобразил е, че към датата на настъпване на увреждането ищецът е бил на 46 години, зрял и емоционално стабилен човек, както и обстоятелството, че живее отдавна отделно от майка си в друго населено място. Подчертал е категоричния извод на вещите лица, че постепенно ищецът се е справил с негативните емоции и състояния. Поради това не е кредитирал свидетелските показания на И. Х. в частта, според която ищецът още не се е възстановил от случилото се и не е същият човек. В тази връзка е изтъкнал, че нито едно от вещите лица не е установило наличието на патологични промени в психичното му състояние. Въззивният съд е отчел също икономическата конюнктура в страната и лимитите на застраховане към датата на ПТП. С оглед на тези съображения е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 80 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“; 2. „Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968г.?“; 3. „Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?“; 4. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът единствено с посочване какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието?“; 5. „Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?“; 6. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?“; 8. „Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно събрани по делото доказателства /експертиза/, събрани в хода на първоинстанционното производство, или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да премълчава или игнорира?“; 9. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“; 10. „Допустимо и правилно ли е при преценката на социално – икономическата обстановка в страната, като критерий за същата да се привнася нормативно заложената сума, служеща за въвеждане на лимит на отговорността на юридическо лице – застраховател?“; 11. „Следва ли застрахователните лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ограничаваща отговорността на застрахователя, да служат за ориентир за стандарта на живот в страната?“; 12. „Предвидените лимити за отговорността на застрахователите по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите могат ли да служат като критерий при определянето на социално – икономическата обстановка в страната и за ориентир за стандарта на живот?“. Поддържа, че въпросите от № 1 до № 6 са разрешени в противоречие с решение № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д., № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 95/23.04.2014 г. по гр.д. № 5805/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 9/04.02.2022 г. по т.д. № 185/2021 г. на ВКС, II т.о.; по въпроси № 7 и № 8 – с Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк.д. № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 305/27.06.2012 г. по гр.д. № 1110/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 45/07.06.2023 г. по гр.д. № 4302/2022 г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос № 9 – с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 9/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 69/23.07.2014 г. по т.д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 126/18.10.2019 г. по т.д. № 1785/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 222/30.01.2015 г. по т.д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 14/03.05.2019 г. по т.д. № 937/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 271/08.02.2017 г. по гр.д. № 1368/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 12/26.03.2019 г. по т.д. № 606/2018 г. на ВКС, I т.о., а по въпроси № 10, № 11 и № 12 – с решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о. и решение № 179/29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираните от касатора първи, втори, трети, пети и шести въпроси могат да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., и доразвита в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 242/12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 79/11.07.2016 г. по т.д. № 1508/2015 г. на ВКС, I т.о. и други, според които понятието „справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил данните от заключенията на съдебно – психологическите експертизи, както и свидетелските показания относно претърпените от ищеца психически страдания от загубата на неговата майка. Размерът на обезщетението е определен от съда при отчитане на възрастта на ищеца към датата на събитието; обстоятелството, че живее отдавна отделно от майка си в друго населено място, както и обстоятелството, че се е справил с негативните емоции и състояния, като не са налице патологични промени в психичното му състояние. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 ЗЗД със задължителната и постоянна практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В допълнение, следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на атакуваното решение, съответно не би могла да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по четвърти, десети, единадесети и дванадесети въпроси, доколкото при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд изрично е посочил, че следва да бъдат съобразени икономическите условия в страната и лимитите на застрахователните обезщетения към датата на ПТП. С това съдът се е съобразил с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о., в служебно известните на настоящия състав решение № 1/26.02.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 242/12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т.о. и други, в които е прието, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следва да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. Седми, осми и девети въпроси касаят задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях също не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 3/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 126/18.10.2019 г. по т.д. № 1785/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 12/26.03.2019 г. по т.д. № 606/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 60155/16.08.2021 г. по гр.д. № 3441/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 72/25.06.2018 г. по гр.д. № 1934/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 247/06.01.2020 г. по гр.д. № 540/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 52/07.06.2017 г. по гр.д. № 3463/2016 г. на ВКС, I г.о. и други, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно събрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Във всички случаи съдът не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано, без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото. Той е длъжен да обсъди всички изявления и доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по съществото на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В случая, въззивният съд се е произнесъл по доводите на страните относно размера на присъжданото обезщетение и обстоятелствата, които го обуславят. Анализирал е събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като е изложил мотиви защо не следва да се кредитират показанията на свидетеля И. Х. в частта, според която ищецът още не се е възстановил след случилото се и не е същият човек. Във връзка с това е отчел данните от заключенията на психологическите експертизи, според които не са налице патологични промени в психичното състояние на ищеца. Предвид изложеното, обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната и постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на въззивния съд е относимо към оплакването за необоснованост на атакувания акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особени тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените тежки пороци. Изложените от касатора доводи не обосновават нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност. Същите възпроизвеждат повторно изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд