Определение № 50788 от 03.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1946/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от М. Н. Ш. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 429 от 18.10.2021г. по в.гр.д. № 1678 по описа за 2021г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 261154 от 12.04.2021г. по гр.д.№ 11446/2019г. на РС Пловдив в частта, с която е отхвърлено искането му за промяна на постановените с решение №1665 от 10.05.2018г. на РС Пловдив по гр.д.№ 2953/2018г. мерки относно упражняването на родителски права по отношение на детето Е. М. Ш. ЕГН [ЕГН]. В останалата част, с която е отхвърлен предявения насрещен иск за изменение на определения режим на лични отношения с бащата, решението е влязло в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: В изложението си касаторът поставя следните три въпроса: 1. Следва ли въззивният съд да изложи конкретни мотиви при произнасянето си по всеки от иск, предявен в производството и да направи съпоставка на обстоятелствата съобразно всеки иск?, 2. Длъжен ли съдът да приложи в пълнота нормата на закона при определяне на режима на лични отношения, когато това е поискано и може ли при такава непълнота при спор между страните да обуслови иска за промяна на предходен режим, отделно от „изменение на обстоятелствата“, обуславящи общите правила за промяна по чл.59, ал.9 СК? и 3. Следва ли съдът да се произнесе и приложи нормата на чл.138а, ал.2 СК при наличие на препоръки от органа по закрила /ДСП-ОЗД/ и доказателства по делото за установен конфликт между родителите, който пряко засяга най-добрият интерес на детето? Според касаторът, първият въпрос е разрешен в противоречие с установената съдебна практика /позовава се на ППВС № 1/12.11.74г. и на решения по гр.д.№ 2246/2018г.на ІV г.о., гр.д.№ 4369/2015г.на ІV г.о., гр.д.№558/2016г.на І г.о., гр.д.№ 1454/2015г. на ІV г.о./, а другите два се поставят на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Оспорва изводите на въззивният съд за липса на промяна в обстоятелствата, по смисъла на чл.59, ал.9 СК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил кратък отговор от М. И. С., чрез процесуалния представител адвокат Д., с който се оспорват нейните допустимост и основателност. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: Въззивният съд е отхвърлил предявения иск с решаващият мотив за това, че ищецът не е установил да е настъпила твърдяната от него промяна в обстоятелствата, по смисъла на чл.59, ал.9 СК, поради което не се налага промяна на родителя, упражняващ родителските права. Не е установено нито да е възникнал след м.10.2018г. психологически проблем в отношенията майка-дете, нито детето да не желае да живее с майка си, нито да е бил системно подложен на стрес, в какъвто смисъл са изложените в искането твърдения. Въз основа на заключенията на приетите по делото три съдебно-психологически експертизи /на детето, на майката и на бащата/ и на ангажираните гласни доказателства, съдът е достигнал до извода, че причината за установените случаи, при които детето се е връщало при майката с нежелание и плач, не е свързано с нейното поведение и не е причинено от влошаване на отношенията в разширеното семейство по майчина линия. Позовал се е на заключенията на експертите – психолози, които са констатирали, че майката е по-балансираният родител, притежаващ по-правилен модел на родителстване и по-добър родителски капацитет, защото умее да отстоява правила и граници по отношение на детето и трезво да преценява кои негови искания следва да се задоволяват и кои – не. В заключението, касаещо бащата е посочено, че той е родител, който не е склонен към забрани, трудно поставя и отстоява правила и граници,а такъв тип родителско възпитание обикновено резултира към това детето да израства глезено и склонно към непослушание и агресивност. След преценка на ангажираните по делото доказателства и установените от тях обстоятелства, съдът е направил извод, че и двамата родители разполагат с необходимите социално-битови условия, могат да разчитат на помощта на свои близки в отглеждането на детето, полагат необходимите адекватни грижи, в състояние са и желаят да задоволяват основните потребности и нужди на детето. От своя страна то е привързано и към двамата. Не е установен синдром на родителско отчуждение по отношение на който и да е от родителите. В тази връзка, съдът не е възприел докладът за родителски капацитет на ЦОП К., в който се съдържа подобна констатация, защото той не кореспондира с останалите доказателства по делото и в този доклад липсва конкретизация кой е визирания родител. Освен това в същият доклад се твърди, че детото има изградена здрава емоционална връзка, както с майка си, така и с баща си. По отношение на майката, въззивният съд е приел, че тя не е ограничавала по никакъв начин контактите на детето с бащата,а напротив, позволявала е такива и извън определения режим на лични отношения. Като недостатък и на двамата родители съдът е определил липсата на добра комуникация помежду им. Изрично в мотивите си е посочил, че не счита, че следва да се определя ползването на задължителни социални услуги, защото напрежението и разногласията помежду им е възможно да бъдат преодолени чрез проява на взаимно усилие и готовност за компромис от всеки един от родителите, в интерес на детето. Имайки пред вид така изложените мотиви и съобразявайки задължението си да изхожда от интереса на детето, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Първият поставен от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика, а по отношение на останалите два – не са налице изискванията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно дадените разяснения в т.4 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. По първият поставен въпрос, в практика няма спор, че преценката на съда относно това, на кой от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права обуславя и отговора на останалите въпроси относно местоживеенето на детето, режимът на лични отношения с другия родител и издръжката. При предявен иск с правно основание чл.59, ал.9 СК преценката на съда е за наличие на „изменение на обстоятелствата“ с оглед твърденията, изложени от подалият искането родител. В конкретният случай решаващите мотиви на съда са за недоказаност на твърдените от ищеца обстоятелства, сред които не е промяната във възрастта на детето и предстоящото започване на училище, върху които обстоятелства за първи път се поставя акцент едва в касационната жалба. Постановеният въззивен акт е в съответствие с цитираната от касатора практика, основаваща се на постановките, развити в ППВС № 1/1974г., защото съдът е обсъдил всички установени в конкретния случай обстоятелства, като е подложил на преценка всички релевантни въпроси, включително и тези на които касаторът акцентира – възпитателните качества на родителите, социалната среда, в която расте детето, жилищно-битовите условия, възможността за пълноценно общуване с всеки един от родителите. Вторият поставен въпрос, касаещ възможността за промяна на определения режим на лични отношения извън хипотезата на„изменение на обстоятелствата“ по чл.59, ал.9 СК е изяснен в практиката, поради което не може да обоснове основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Както е посочено и в цитираното от касатора ППВС № 1/1974г. съдът определя с решението си общо периодът от време, през който да се осъществяват контактите, „без да е необходимо да се изброяват всички възможни форми на лични отношения“, които могат да се избират свободно от родителя. Извън всякакво съмнение е, че връзката на детето с всеки от двамата му родители е от изключителна важност за формиране на неговата личност, поради което е желателно и следва да се насърчават всякакви форми на контакт, включително и извън определения от съда период от време. В случая, въззивният съд е приел, че подобен пълноценен контакт между детето и бащата е налице, като майката не възпрепятства желаните срещи и извън определеният режим на лични отношения. Третият поставен въпрос също не покрива изискванията на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, защото е законодателно разрешен. Съгласно чл.138а СК, при констатиран конфликт в отношенията между родителите /какъвто конфликт понастоящем е констатиран/, по искане на Дирекция „Социално подпомагане“, съдът може /без да е длъжен/ да определи ползването на задължителни социални услуги от родителите, самостоятелно или заедно с детето. В конкретния случай, освен че няма подобно искане от Дирекция „Социално подпомагане“, отправено към съда, е налице и произнасяне от въззивният съд, които е изложил изрични мотиви, защото счита, че не следва да се прибягва към задължителна социална услуга. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от посочените от касатора специални основания за допустимост, състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд