Определение № 1028 от 03.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2523/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “Застрахователно акционерно дружество “АРМЕЕЦ” АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 1178/16.10.2025 г. по в.гр.д. № 3129/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 2-ри граждански състав, с което след отмяна на решение 5028/02.09.2024 г. по гр.д. № 763/2022 г. на Софийски градски съд настоящият касатор е осъден на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на РАЯ Н. М. сумата от 30 000 лева – частичен иск от такъв в пълен размер от 180 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Н. О. М., загинал вследствие на ПТП, настъпило на 02.09.2020 г. по вина на водача И. А. Т., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2022 г. до окончателното й изплащане.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Излагат се доводи, че въззивният акт е недопустим, тъй като е постановен при наличие на основание за спиране на делото по чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК с оглед висящото наказателно производство в съдебна фаза срещу делинквента И. А. Т., присъдата по което съгласно чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието. Поддържа се тезата, че застрахованият водач няма вина за настъпилото произшествие, тъй като в случая се касае за случайно деяние. Заявява се оплакване за допуснати от апелативния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на обсъждане в цялост на събрания по делото доказателствен материал, както и изграждане на изводите за факти и обстоятелства по спора, изискващи специални знания, не въз основа на експертно заключение, а на лични субективни познания на съдебния състав. В тази връзка се изтъква несъобразяването на въззивния съд със заключенията на първоначалната и допълнителна автотехнически експертизи относно възможността за отчитане на опасност от появата на препятствие в момента на стъпване на пешеходеца на пътното платно. Като необоснован се оспорва изводът на САС относно скоростта на придвижване на пешеходеца Н. М., употребил алкохол. Изразява се несъгласие и с приетата степен на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия – 50%, която се счита за силно занижена, като се твърди, че броят и тежестта на допуснатите от пешеходеца нарушения на правилата за движение са преобладаващи и именно те са единствената причина за настъпване на произшествието. Възразява се срещу определения размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД от 100 000 лева, с аргументи, че същият е прекомерно завишен, несъобразен с общите и специфичните критерии от значение за обезвредата, установени в задължителната и в трайната практика на касацията, както и с обществено-икономическите условия в страната към датата на настъпване на деликта – 2020 г., и с практиката на съдилищата за подобни случаи в релевантния период. По тези оплаквания се иска да бъде обезсилено въззивното решение като недопустимо и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС, съответно ако бъде прието за допустимо - да бъде отменено като неправилно и да бъде отхвърлен предявеният осъдителен иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, депозирано в срока по чл.287, ал. 1 ГПК с молба с вх. № 30576/13.11.2025 г., се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Следва ли съдът да спре производството по делото до стабилизиране на актовете на наказателния съд, при направено надлежно искане за спиране?”.

По първото питане се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ръководните указания на касационната инстанция, обективирани в мотивите към т.2 от Тълкувателно решение № 5/05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, както и с практиката на касацията - определение № 100/06.12.2018 г. по ч.т.д. № 202/2018 г. на ВКС, II т.о., определение № 134/02.04.2020 г. по ч.т.д. № 468/2020 г. на ВКС, I т.о., определение № 175/28.05.2020 г. по ч.т.д. № 302/2020 г. на ВКС, I т.о., определение № 185/28.04.2022 г. по ч.т.д. № 745/2022 г. на ВКС, II т.о.

2. “При отсъствието на специални знания у съда, когато са се породили съмнения относно правилността и яснотата на вече приети по делото експертни заключения, длъжен ли е въззивният съд по свой почин (служебно) да назначи нова съдебно-автотехническа експертиза?”.

По втория въпрос се излагат аргументи за отклонение на въззивното решение от задължителната практика на касацията – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като апелативният съд вместо да назначи служебно САТЕ за изясняване на релевантни обстоятелства от предмета на спора, е изградил извода си за най-ранния момент, в който пешеходецът е могъл да бъде забелязан от водача, анализирайки фотоалбум въз основа на опитните правила и логиката.

3. “Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?”.

Това питане се поставя с твърдение, че въззивното решение е постановено в разрез със задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са обсъдени от решаващия състав всички събрани по делото доказателства.

4. “При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат?”.

По четвъртото питане се поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителните разяснения, дадени в ППВС № 17/1963 г., както и с казуалната практика на касацията - решение № 18/17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г.о.

5. “Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”.

6. “Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?”.

7. “Включва ли се в съдържанието на “редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди” по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г. практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане?”.

8. “Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?”.

По петия, шестия, седмия и осмия въпрос се релевират доводи за отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на касацията – ППВС № 4/1968 г., доразвита с трайната такава, постановена по реда на чл. 290 ГПК.

Не се разглеждат въпросите в приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т 1 ГПК, за което е заявено от касатора, че е подадено по погрешка, и което съдържа обосновка в контекста на имуществена застраховка “Каско”.

От ответника по касация РАЯ Н. М. е депозиран отговор, в който се оспорва основателността на искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от РАЯ Н. М. против “Застрахователно акционерно дружество “АРМЕЕЦ” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за сумата от 30 000 лева – частичен от такъв в пълен размер 180 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Н. О. М., вследствие на ПТП, настъпило на 02.09.2020 г. по вина на водача И. А. Т., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2022 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищцата срещу решението на първата инстанция за отхвърляне на иска, е приел, че между страните не се спори, че произшествието е станало на 02.09.2020 г., към 11.15 часа, в [населено място], на [улица], при № 115. На отстояние 3,30 м. от десния бордюр, при пресичане на необозначено място отдясно наляво спрямо посоката на движение на автомобил “Тойота Рав4”, ДК [рег.номер на МПС], пешеходецът Н. М. бил блъснат. Въпреки транспортирането му до болница, заради тежките черепно-мозъчни увреждания, още на същия ден пострадалият е починал. Апелативният съд е счел за безспорна пряката причинна връзка между катастрофата, травматичните увреждания и леталния изход. Констатирал е, че не е спорно наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка “Гражданска отговорност” между ответното дружество и водача на лекия автомобил към момента на настъпване на произшествието. Не се спори по отношение на родството между ищцата и загиналия, както и на съществуващата силна емоционална връзка на ищцата с баща й, с когото се е срещала и от когото е била финансово подпомагана, въпреки че след развода на родителите си тя живеела в новото семейство на майка си.

При тези данни решаващият състав на САС е отделил като спорни във въззивното производство въпросите за противоправността на поведението на водача и за неговата вина. За да стигне до извода за основателност на предявената претенция, въззивният състав е приел, че от снимките на л. 106 (представено копие от оглед на местопроизшествието със снимков албум) се вижда, че растителността (храсти и дървета, определени от водача на катастрофиралия автомобил като препятстващи видимостта му) е отдалечена от преграждащата пътя мантинела. При преодоляването й пешеходецът се е намирал в зона на видимост, извън крайпътната растителност. С оглед на това въззивният съд е преценил, че водачът може да възприеме появата на пешеходеца в пространството между храстите и мантинелата, а като пряка опасност от внезапна поява на препятствие на пътя следва да се приеме момента, в който пешеходецът започва да преодолява мантинелата в направление шосето. По тези съждения апелативният състав е счел, че от този момент водачът е следвало да съобрази поведението си с появата на човешката фигура, като намали скоростта на движение. Не е кредитирал заявеното в първата експертиза твърдение на автоексперта, че растителността е засенчвала пътя до степен да лиши водача от видимост (л. 136). Аргументирал се е, че снимките от албума към огледа на местопроизшествието са направени след 12 ч. в деня на катастрофата; инцидентът е станал след 11 ч. – при ясно, слънчево време; липсва пълно засенчване (от типа на такова при навлизане в тунел) и движението на човек в зоната на мантинелата обективно е могло да бъде възприето от водача на автомобила. Като допълнителен довод е акцентирал на това, че автоекспертът отразява, че най-вероятно мястото на пресичане е осъществено при съществуваща пътека, а в показанията си като свидетел водачът на автомобила заявява, че добре познава пътя. При движение на МПС с възприетата от автоексперта скорост от около 51 км/ч, при време за реакция 0.8 сек., опасната зона е на разстояние около 31 м. Вещото лице предлага вариантно заключение с оглед начина на движение на пешеходеца – при спокоен ход ударът е бил предотвратим, а при бързо движение/бяг пешеходецът попада в опасната зона. Апелативният съд е намерил за основателно оплакването на ищцата, че при алкохол в кръвта близо 3 промила, пешеходецът не би могъл да премине през платното със скорост над 11 км/ч (каквито изводи са направени в допълнителното експертно заключение). С оглед ревизирането на извода на вещото лице относно възможността за отчитане опасност от поява на препятствие в момента на стъпването на пешеходеца на пътното платно, което променя и заключението за дължината на опасната зона, въззивният състав е преценил, че и при бърз ход на пешеходеца, автомобилистът е имал възможност да реагира с аварийно спиране и да предотврати удара.

Намерил е за основателно възражението на ответника застраховател за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходеца, който е пресичал не само на неозначено за пресичане място, но и на такова, предпазено от мантинела. Счел е, че катастрофата е настъпила и поради непроявената реакция на водача, който, макар да се е движел с близка до разрешената за населено място скорост (50 км/ч), не е бил със съобразена с пътните условия такава – задължение, вменено му от чл. 20 ЗДвП. След съпоставката на поведението на делинквента и на пешеходеца, е разпределил приноса в съотношение от по 50% за всеки участник в ПТП.

За установяване неимуществените вреди на ищцата – 14-годишната дъщеря на загиналия, съставът на САС е кредитирал показанията на свидетеля Д. Й. – съжителстващ на семейни начала с майката на Рая М., в общо домакинство с ищцата. От гласните доказателства се изяснява, че състоянието на детето изискало намеса на психолог. То отказало да ходи на училище, а след това влошило успеха си. Ищцата имала силна връзка с баща си, с когото се виждала 3-4 пъти седмично. След смъртта му се разбрало, че той й давал пари тайно от бившата и от настоящата си съпруга. Въззивният състав не е приел за доказани като намиращи се в пряка причинна връзка със загубата на родственика описаните от свидетеля прояви на попадане на ищцата в недобра компания, покачване на теглото, тютюнопушене, смяна на училището, доколкото това са поведенчески прояви, характерни за нейната възраст. Добавил е, че за доказване, че са обусловени не от типичната криза на възрастта, а от смъртта на биологичния родител, са нужни специални познания (на психолог), каквито по делото не са събрани. Като е съобразил, че моментът на загубата съвпада с възрастови промени на ищцата, които допълнително я лабилизират, и обстоятелството, че загубата е необратима, е преценил, че обезщетение в размер 100 000 лева е справедлив еквивалент на доказаните вреди от неимуществено естество, понесени от ищцата. Приел е, че при зачитане на определения принос на пострадалия - 50%, дължимото обезщетение възлиза на 50 000 лева, поради което предявеният частичен иск за сумата от 30 000 лева следва да бъде уважен.

Намерил е, че ответникът дължи обезщетение за забавено плащане от предявяването на исковата молба (25.01.2022 г.), тъй като ищцата не е доказала момента на изпадане на ответника в забава с оглед разпоредбата на чл. 497 КЗ.

По тези мотиви въззивният състав е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения частичен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Касаторът претендира достъп до касационна проверка поради вероятна недопустимост на решението по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Такива пороци не са твърдени от касатора и не се констатират от настоящия състав.

Съгласно задължителните постановки на т. 1 на Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, недопустимо е и въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В случая с присъда от 01.10.2024 г. по НОХД № 6908/2023 г. на СГС, НО, 11 състав, подсъдимия И. А. Т. е признат за виновен в това, че на 02.09.2020 г. в [населено място], на [улица]в района на № 115, при управление на МПС – л.а. “Тойота Рав 4”, с рег. [рег.номер на МПС], с посока на движение от [улица]към [улица], е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, както и чл. 116 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца Н. О. М., като след деянието е направил всичко възможно за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. “б” вр. чл. 343, ал. 1, б. “в”, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК вр. чл. 55, ал. 1, т.2, б. “б” вр. чл. 42б, ал. 1-2 НК му е наложено съответно наказание. С решение № 253/14.07.2025 г. по ВНОХД № 76/2025 г. на САС, 11-ти наказателен състав, присъдата е частично изменена, като подсъдимият е признат за невинен в това да е нарушил правилата за движение по чл. 116 ЗДвП и е оправдан по повдигнатото му в този смисъл обвинение, и същата е потвърдена в останалата част. С решение № 145/16.03.2026 г. по КНОХД № 1006/2025 г. на ВКС, II н.о., е оставено в сила въззивното решение. Следователно към момента наказателното производство е приключило, поради което не може да се обоснове релевираното от касатора оплакване за вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл.2 ГПК. По същите съображения първият поставен от касатора въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което прави безпредметно обсъждането на допълнителната такава по т. 1 от тази разпоредба.

Поставеният от касатора втори въпрос касае правомощията на въззивния съд за служебно назначаване на експертиза. В подадения от застрахователя отговор на въззивната жалба не са изложени доводи за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи. В случая апелативният съд е развил подробни съображения защо не кредитира конкретни изводи на вещото лице, въз основа на преценката им с останалите събрани по делото доказателства. При тези данни формулираното второ питане не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка, което лишава от смисъл обследването на въведения от страната допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият въпрос, поставен от касатора, е процесуалноправен и е относим към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същият удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Правомощията на въззивния съд са разяснени в задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. По този въпрос е формирана и постоянна практика на ВКС, намерила израз в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС,, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за правно релевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил събраните по делото доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси относно противоправността на поведението на водача на лекия автомобил и неговата вина. В разрез с доводите на страната, че въззивният съд се е ограничил до обсъждане единствено на снимковия материал в приложения по делото фотоалбум, решаващият състав е анализирал събраните по делото доказателства, вкл. експертните заключения. Изложил е съображения защо не кредитира изводи в същите, което е породено от вариативността в отговорите на вещото лице, в т.ч. и на въпроса дали ударът е бил предотвратим за водача на лекия автомобил. Несъвпадането на правните изводи на състава с тезата на въззиваемия не е равнозначно на необсъждане на доказателствата и доводите на страната. При това положение не се обосновава твърдяното от касатора отклонение от практиката на ВКС, което изключва по процесуалноправния въпрос преценка за наличие на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Четвъртото питане, поставено от обжалващия, касае приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но то не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В цитираната от касатора практика на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., др.), е доразвита задължителната практика на касацията, че при въведено от ответника възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увредата.

В обжалваното решение при разглеждане на възражението на ответника застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните факти и обстоятелства по делото, като е анализирал извършеното от водача на лекия автомобил нарушение на чл. 20 ЗДвП и го е съпоставил с нарушенията на пешеходеца – че е пресичал платното за движение на необозначено за това място, което е отделено и с предпазна мантинела. След съпоставка на поведението на двамата участници в ПТП, съставът на САС е определил принос на пострадалия от 50%. При тези данни по въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да се обоснове наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от обжалващия пети, шести и седми въпрос могат да се обобщят като питане за критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Същото е материалноправно и е предпоставено от решаващите изводи на въззивния съд, поради което покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касационна проверка. Приложението на чл. 52 ЗЗД е разяснено в задължителната практика на касацията - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвита с постоянна такава, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 50042/10.05.2023 г. по т.д. № 342/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 79/04.08.2022 г. по т.д. № 967/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 110/16.10.2023 г. по гр.д. № 148/2023 г. на ВКС, I г.о., др.). Приема се, че при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се извърши цялостна преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Вземат се предвид възрастта на пострадалия, действителното съдържание на съществувалите житейски отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликт загуба на близък, претърпените морални страдания, интензитета и продължителността на понасяните болки и страдания, а също и икономическото състояние в страната към момента на инцидента, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя. На обследване подлежат общите и специфични за конкретния спор правнорелевантни факти.

В обжалваното решение при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция не се е отклонила от задължителната и трайната практика на касацията, като е взела предвид възприетите критерии и ги е преценила с оглед събраните по делото доказателства и установените конкретни факти. При анализа на релевантните критерии са взети предвид установените по делото обстоятелства – възрастта на ищцата, отношенията й с баща й, съществувалата емоционална връзка между тях, момента на загубата, който съвпада с възрастови промени у ищцата, травмата от претърпяната загуба на родителя. За недоказано е прието, че поведенческите прояви на ищцата, за които е дал сведения св. Й., са обусловени не от типичната криза на възрастта, а от смъртта на биологичния родител, тъй като за това са необходими специални познания на психолог, каквито не са събрани по делото. Оплакванията на касатора относно така извършената преценка за конкретния размер на обезвредата касаят неправилността на съдебното решение, която не може да бъде обсъждана в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При това положение и по така обобщеното материалноправно питане не е налице въведената от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставеният от касатора осми въпрос не е коректно зададен, тъй като предпоставя да се приеме, че определеният от въззива размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от дете при загубата на родител, е над “обичайния” при аналогични случаи. Това изисква преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, както и на правилността на обжалвания съдебен акт, което излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Ето защо така формулираното питане не удовлетворява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол, което прави безпредметно обсъждането на поддържаното от касатора допълнително такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тези съображения следва да бъде отказан достъп до касационна проверка на обжалваното решение на Апелативен съд – София.

В отговора на исковата молба е заявено искане за присъждане адвокатско възнаграждение в полза на адв. Вихър Н. за оказаната на ответника по касация безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Като съобразява естеството на спора, фактическата и правна сложност на делото, формираната по релевантните за делото въпроси задължителна и трайна практика на ВКС, извършените от адвоката действия – подаване на отговор на касационна жалба, съдържащ и становище по изложението на основанията за допускането й, както и неприложимостта на предвидените размери в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, поради несъответствието им с правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че на същия следва да бъде определено и присъдено възнаграждение в размер на 700 евро.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,