Определение № 2342 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2824/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Али М Комерс“ ЕООД, [населено място], чрез адв.Т.В. срещу решение №218 от 05.04.2024г., постановено по в.т.д. №964/2022г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено в обжалваната част решение №696/10.06.2022г., постановено по т.д. №126/2022г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение в потвърдената част е признато за установено на основание чл.124, ал.1, пр.1 ГПК, вр. чл.17, ал.1 ЗМГО, че „Али М Комерс“ ЕООД е извършило нарушение на правата на „Xенкел АГ и Ко“ КГА, Дюселдорф, Германия върху търговска марка рег. №159199 „ PERSIL“, регистрирана по Мадридската спогодба и за територията на България за стоки от класове 1, 3 и 5 - включително стоката - перилни препарати и в частност - прах за пране, чрез извършен от ответника внос на оригинални стоки със същата марка, произведени от фабрика на ищеца в Турция - 133 пакета прах за пране „П.“ по 6 кг, като стоките са задържани от Териториална дирекция „Митница София“ с разписка за задържане №0004165/ 22.06.2021г. при неизчерпано право на маркопритежателя и е осъден касаторът на основание чл.124, ал.1, пр.1, вр. чл.17, ал.1 ЗМГО да преустанови нарушението. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът намира за незаконосъобразни и необосновани мотивите на съда, с които уважава исковете, като поддържа, че по делото не е доказано нарушение на марката на ищеца, тъй като не е установено, че стоките са пуснати на пазара на ЕИП и/или че са били предмет на предложение за продажба. Счита, че въззивният състав е допуснал процесуални нарушения- неправилно е разпределил тежестта на доказване на горния факт, не е обсъдил всички възражения и доводи на страните, вкл. че с действията си ищецът цели да ограничи конкуренцията. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове, евентуално- делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 и ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по два правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/Задължен ли с оглед изясняване на делото въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства по отношение на релевантните факти и обстоятелства, както и да изложи мотиви по тях?; 2/ Следва ли да се приеме за абсолютно правото на защита върху използването на търговска марка при положение, че са налице доказателства за нарушение на правото на свободно движение на стоките и правото на свободна конкуренция на пазара за същите стоки, носещи процесната марка?“. Твърди, че по първи въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС – основание за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а по втори- в противоречие с практика на СЕС по дела С-468/06 – С-478/06; С-86/75 – основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като сочи и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът „Xенкел АГ и Ко“ КГА, Дюселдорф, Германия не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.124, ал.1, пр.1 ГПК, вр. чл.17, ал.1 ЗМГО, въззивният съд приема за установено, че „Xенкел АГ и Ко“ КГА е носител на права върху регистрирана марка „PERSIL“, даваща закрила на територията на страната по отношение на стоките - перилни препарати, както и че ответникът е внесъл на територията на страната от Турция оригинални стоки - 133 пакета прах за пране „П.“ по 6 кг, които са задържани от ТД „Митница София“ и се намират под митнически контрол; че процесните стоки са произведени във фабрика на ищеца в Турция; че в периода 01.01.2021г. - 31.12.2021г. ищецът, чрез „Хенкел България“ ЕООД предлага на територията на България продукт прах за пране - Persil PWD Color 52WL Bag, 3.38 кг, произведен в Полша, но не предлага процесния продукт - прах за пране с марка Persil, в пакет от 6 кг, който не се внася и разпространява на територията на Европейското икономическо пространство. Решаващият състав намира за неоснователни възраженията на ответника за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в неизготвянето на доклад, в който да е разпределена доказателствената тежест и да е дадена правна квалификация на предявените искове. Като съобразява задължителните указания, дадени с ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, апелативният състав счита, че въззивният съд не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а ако са били опорочени, не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция. Сочи, че с определение от 17.03.23г. е изпълнил задълженията си като въззивна инстанция- дал е правна квалификация на предявените искове и възможност на страните да ангажират доказателства, съобразно разпределената доказателствена тежест. Решаващият състав, като възпроизвежда разрешенията, дадени с ТР №1 от 11.05.2012г. по тълк. д. №1/2011г. на ОСТК на ВКС и ТР №1/15.06.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСТК на ВКС, приема, че вносът на оригинални стоки е нарушение, изразяващо се в накърняване на правомощието за разпореждане с марката, в случаите, когато е осъществен внос на оригинални стоки без да е изчерпано правото на маркопритежателя, т.е. по чл.13, ал.1, пр.2 ЗМГО (отм. ) и във вр. с чл.15, ал.1 ЗМГО (отм). В случаите на нарушение на правото върху марка, извършено чрез използването й по отношение на оригинални стоки при неизчерпани права на маркопритежателя по чл.13, ал.1, пр.1 и пр.2 във вр. с чл.15, ал.1 ЗМГО (отм. ), следва да се приложи тълкуването, дадено от СЕС в Решение по дело С‐. 405/03. Нарушение на правото в посочената хипотеза е налице, ако стоките, поставени под митнически режим на "външен транзит" или "митническо складиране", все още не са пуснати в обръщение, но маркопритежателят докаже по делото, че тези стоки с произход извън общността, са предмет на продажба или на предложение за продажба, което предполага по необходимост пускането им на пазара на ЕИП. В тези случаи притежателят има правото да предяви искове с правно основание чл.124 ГПК за нарушения по чл.13, ал.1, пр.1 и пр.2 ЗМГО (отм), във вр. с чл.15, ал.1 ЗМГО (отм). Разпоредбите на чл.15, ал.1 ЗМГО и чл.7, §1 на Директива89/104/ЕИО са с идентично съдържание - двете правни норми ограничават изключителното право, предоставено от марката, по отношение на оригиналните стоки, пуснати на пазара от маркопритежателя или с негово съгласие. Съдът акцентира, че с Решение по дело С-173/98 на СЕС е тълкувана разпоредбата на чл.7, §1 от Директивата, като е прието, че за да има съгласие по смисъла на посочената разпоредба, това съгласие следва да се отнася до всяка отделна бройка от стоката, по отношение на която се претендира изчерпване на права. Изчерпването на правото върху марка е регламентирано от законодателя като правна последица от регистрацията на марката. Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ЗМГО установява невъзможност за притежателя на правото върху марка да забрани използването й за стоки, които са пуснати пазара с тази марка от него или с негово съгласие. Изчерпването настъпва по силата на закона само по отношение на оригинални стоки, пуснати на пазара, обхванат от териториалното изчерпване на правото, от притежателя лично или с негово съгласие. Въззивният съд намира, че по делото не са ангажирани доказателства относно изчерпването на правото на ищеца, като тежестта на установяването на този факт е на ответника, който черпи благоприятни последици. Приема, че на пазара на ЕС са пуснати стоки от същия вид от страна на ищеца, но същите са произведени в Полша, което налага извод, че не е налице изчерпване на правата, дори не може да се направи обоснован извод, че стоките пуснати на пазара от ищеца са от една и съща пардида с процесните. Апелативният състав отхвърля като неоснователни доводите на ответника относно нарушаване конкуренцията и на ЗЗК. Поддържа, че цитираните решения на СЕС са неотносими към спора и наведените възражения, тъй като не се отнасят до извършването на паралелен внос на оригинални стоки от държава извън ЕИП, а с тях са дадени разрешения по отношение на извършван паралелен внос на стоки от различни държави членки на ЕС. Като стига до краен извод, че се установява твърдяното нарушение на правото на марка на ищеца, съдът намира, че първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че посочените от касатора правни въпроси не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол. По отношение на първия процесуалноправен въпрос не е обоснована допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. В същия смисъл е и разрешението по т.19 от ТР №1/2001г. ОСГК, според което при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. В постоянната практика на ВКС, вкл. посочената от касатора последователно се застъпва становището, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърдения и възражения на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК. В случая касаторът поставя въпроса с оглед на оплакване за необсъждане от страна на въззивния съд на възражение, че предявяването на исковете от страна на маркопритежателя ограничава конкуренцията на пазара на перилни препарати с процесната марка. Въпросът не е съобразен с мотивите на въззивното решение, в което макар и лаконично е разгледано същото възражение и е прието за неоснователно, а цитираната практика на СЕС за неотносима към този въпрос. За да стигне до извод за основателност на предявените искове, съставът на САС е приел, че забраната за противопоставяне на носителя на марката на използването не е абсолютна, а е ограничена само до първото пускане на стоката на пазара на територията на държавите – членки на Европейския съюз, тъй като притежателят на правото върху марка не може да забрани използването ѝ за стоки, които са пуснати на пазара на територията на държавите - членки на Европейския съюз, с тази марка от него или с негово съгласие. Съобразил е, че процесните перилни препарати са произведени в Турция, като ищецът не е осъществил лично или чрез други лица, нито е давал съгласие за внос на територията на ЕС и ЕИП. Въпреки липсата на по-задълбочени доводи, решаващият състав имплицитно е счел, че законодателят е гарантирал баланса на правото на притежателя на марката да я използва за срока на действие на регистрацията по ЗМГО и свободата на търговския оборот. Вторият въпрос не отговаря на общото изискване за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразено с мотивите на въззивния съд. Касаторът сочи факти, които не са установени от решаващия състав - че са налице доказателства за нарушение на правото на свободно движение на стоките и правото на свободна конкуренция на пазара за същите стоки, носещи процесната марка. САС е достигнал до различни изводи, като е приел, че процесните стоки не са били произведени и предназначени по съгласие на маркопритежателя за разпространение на пазара на територията на държавите – членки на Европейския съюз, поради което и неговото право върху марката е неизчерпано и се ползва със защита. В този смисъл и цитираните от касатора решения на СЕС са неотносими към казуса, тъй като те разглеждат проблем за злоупотреба с господстващо положение в рамките на общия пазар или в съществена част от него, доколкото тя може да повлияе върху търговията между държавите-членки. Не е налице и основанието за допускане на решението до касационен контрол в хипотеза на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 –т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. В молбата за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по настоящето дело във фазата на касационно обжалване касаторът е поставил следния въпрос: Трябва ли членове 101-102 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че изключват възможността притежателят на марка на ЕС да се позовава на защитата, предвидена в чл.9 и 102 от Регламент (ЕО) № 207/2009г. от 26.02.2009г. (понастоящем чл.9 и 130 от Регламент (EС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14.06.2017 г. относно марката на ЕС), при положение, че: 1/притежателят на марката на ЕС по такъв начин разпространява обозначените с марката стоки извън рамката на ЕИП, че разпространителската дейност се осъществява чрез оторизирани дистрибутори, които могат да продават обозначените с марката стоки на лице, които не са крайни потребители на тези стоки, и които очевидно се готвят да разпространяват стоките в ЕИП; 2/ ответникът не е уведомен от продавачите на означените с марката стоки, че тези стоки не могат законно да се търгуват на пазара на ЕИП; 3/ притежателят на марката на ЕС не използва система за означаване на стоките – способи, които биха позволили на потенциалните купувачи, преди да купят означената с марката стока, самостоятелно да проверят законна ли е търговията с тези стоки на пазара на ЕИП /марката поставена на стоките е идентична с предлаганата на пазара н ЕИП/; 4/ от събраните по делото доказателства се установи, че притежателят на международната марка е предприятие с господстващо положение на съответния пазар и с действията си ограничава паралелния внос на стоките от трети страни. Така поставен въпросът не отговаря на условията по чл.628 ГПК, тъй като тълкуването на посочените разпоредби от ДФЕС не е от значение за правилното решение по конкретното дело. Процесният казус не се отнася до предприета от маркопритежателя защита срещу движение на стоки между държави-членки в рамките на общия пазар на ЕС. Следва да се има предвид, че голяма част от условията, при които е поставен въпросът, не са били въведени надлежно в процеса от страна на ответника по исковете – нито с отговора на исковата молба, нито като оплаквания във въззивната жалба или възражения след направения доклад от въззивния съд, поради което не могат и да бъдат съобразени при постановяване на решението. С оглед изложеното искането следва да се остави без уважение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд