Определение № 50649 от 30.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2501/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Т. П., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 900 от 26.07.2021 г. по в.гр.д. № 812/2021 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, VII състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260687 от 02.02.2021 г. по гр.д. № 6299/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-16 състав, като краен резултат е отхвърлен предявеният срещу Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 558 КЗ във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за разликата над 15 000 лв. до 26 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 22.12.2018 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.04.2019 г., до окончателното й изплащане. В жалбата се поддържат оплаквания за наличието на всички основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за касиране на атакуваното решение и уважаване на предявения иск в цялост. Твърди се, че въззивният съд не е взел под внимание всички установени по делото факти и конкретни обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, страдания и неудобства, вследствие на което неправилно е приложил въведения от закона критерий за справедливост. Касационната жалбоподателка изтъква, че в резултат на непълната и неточна преценка от страна на въззивния съд, дължимото обезщетение е присъдено в занижен размер, несъобразен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с указанията, дадени с ППВС № 4/1968 г. В жалбата се съдържат твърдения за несъобразяване на нивата на застрахователните лимити към датата на произшествието, както и с икономическата конюнктура в страната и с общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, а така също и допълнителна молба /в изпълнение на дадени указания от администриращия касационната жалба съд/, искането за допускане до касационен контрол е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по материалноправен въпрос - за приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Поддържа се допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, основана на ППВС № 4/1968 г. Едновременно с това са изложени и съображения, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд, чрез процесуалния си пълномощник, излага съображения за отсъствие на релевираните основания, с които са аргументирани исканията на касатора за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за отмяната му като неправилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да постанови обжалвания краен резултат по спорния по делото въпрос относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдебният състав на Апелативен съд – София, при съобразяване пределите на въззивното производство, и след преценка на проведената съдебно-медицинска експертиза и показанията на св.С. П., е приел за установено, че в резултат настъпило на 22.12.2018 г. ПТП ищцата е получила счупване на долния край на лъчевата кост вдясно закрито, причинило й трайно затруднение на движенията на десен горен крайник за срок повече от 30 дни; поставена й е била имобилизация за общо 30 дни; към момента ищцата се оплаква от лек дефицит в сгъване, разгъване, болезненост в крайните фази на въртеливото движение в дясна китка; за в бъдеще при натоварване, промени във времето, може да се оплаква от болки и дискомфорт в мястото на счупването. Съдът е отчел, че: пострадалата е била на 67 години към момента на ПТП; причиненото увреждане е счупване на долния край на лъчевата кост, в дясно закрито; периода на възстановяване е около два месеца, съгласно медицинската експертиза; търпените болки са били интензивни непосредствено след травмата и в първите дни след поставяне на имобилизация и начало на раздвижването; счупването е закрито и няма установено разместване, а лечението е проведено без оперативна намеса; наличието на остеопороза при ищцата, което допълнително е влошило състоянието й и интензитета на болките. Въззивният съдебен състав е изтъкнал, че не е установено пълно възстановяване на ищцата от увреждането, предвид констатираните от вещото лице: лек дефицит в сгъване, разгъване, болезненост в крайните фази на въртеливото движение в дясна китка и възможност за болки при промени във времето. Отчитайки тези обстоятелства и посочвайки, че съобразява и икономическите условия в страната, въззивният съдебен състав е приел за справедливо обезщетение в размер на 15 000 лв., а не за 9 500 лв., каквото е присъдено от Софийски градски съд. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставеният правен въпрос е свързан с общите критерии, релевантни за размера на обезщетението за неимуществени вреди и определянето му при спазване на принципа за справедливост, както и със задължението на съда да съотнесе установените в процеса конкретни обективно съществуващи обстоятелства към тези критерии. Задължителни за съдилищата в Република България указания в този смисъл се съдържат в т.II на ППВС № 4/1968 г. Принципно, посоченият въпрос удовлетворява общата селективна предпоставка, независимо от частичното му обосноваване с доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД и определянето на несправедливо обезщетение. Последните доводи са относими към поддържаните в жалбата основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК и подлежат на преценка само след допуснат касационен контрол, но не и в селективната фаза на касационното производство. Независимо от наличието на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК по поставения правен въпрос, за неустановена следва да се счете поддържаната от касационната жалбоподателка допълнителна предпоставка по т.1 от посочената разпоредба. Този извод следва от подробните фактически и правни съображения на съдебния състав на Апелативен съд – София по спорния въпрос във въззивното производство, а именно, за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивната част на решението не сочи на данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на Върховния съд. Не се установява и сочената от касаторката втора допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване, преценявана като евентуална. В случая, липсва обосновка на твърдението, че произнасянето по поставения правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК ще е налице в хипотези, при които разглеждането на значим за изхода на делото правен въпрос ще допринесе за промяна на дадено в съдебната практика неправилно тълкуване, или за осъвременяването на съществуващата практика, и когато се касае за законодателна непълнота или неяснота. Независимо от бланкетното посочване на евентуалното допълнително основание, предходните предпоставки не са налице, а приемането на Кодекса за застраховането, в сила от 01.01.2016 г., не обуславя промяна на дадените в ППВС № 4/1968 г. тълкувателни указания по приложението на чл.52 ЗЗД и не е необходимо ново тълкуване на принципа за справедливост. Не могат да се възприемат доводите за необходимост от уеднаквяване на практиката по отделни дела, тъй като е невъзможно прякото съпоставяне на размера на обезщетения за неимуществени вреди по други дела, доколкото определянето му е в зависимост от специфични за всяки казус конкретни обстоятелства. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение