Определение № 675 от 04.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 554/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул инс” АД срещу решение №115 от 10.01.2020 г. по в.гр.д.№1876/2019 г. на САС. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №7120 от 15.11.2018 г. по гр.д. 5312/2017 г. на СГС, в частта, с която ЗД „Бул инс” АД е осъдено да заплати на М. И. С. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ разликата между сумата от 5 000 лв. до сумата от 60 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 06.04.2015 г., част от претенция от 160 000 лв., ведно със законната лихва от 06.04.2015 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента. Подържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация М. И. С. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на ищеца. По отношение на спорния по делото въпрос за размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд, анализирайки всички събрани по делото релевантни доказателства, е установил наличие на следните увреждания на ищеца: контузия на коремната стена с травматично разкъсване на левите външен и вътрешен коси коремни мускули; травматичен ретроперитонеален хематом/кръвоизлив/ с размери 22:6 см с развитие на следкръвоизливна анемия; фрактура на лява лопатка /скапула/, както и световъртеж непосредствено след инцидента. Посочил е, че пострадалият е приет в увредено общо състояние по спешност, като е проведено медикаментозно лечение след образни и компютърно-томографски изследвания и консултации с различни специалисти и на 09.04.2015 г. е извършена оперативна интервенция с обща анестезия по повод разкъсването на коремните мускули, при която е евакуиран хематомът и са зашити разкъсаните мускули, а състоянието на ищеца е било временно опасно за живота. Изложил е съображения, че фрактурата е наложила мека имобилизация за четиридесет дни, ищецът не е могъл да се грижи сам за себе си и се е нуждаел от чужда помощ, за около месец и половина, като понастоящем е възстановен, без отпадна неврологична симптоматика и без функционален дефицит на лявата ръка, като е налице добре зараснал оперативен белег на корема с дължина 16 см. Отчитайки характера на причинените физически увреждания, временната опасност за живота, болничния престой от 14 дни, извършената медицинска интервенция, настъпилото усложнение: следкръвоизливна анемия, възстановителния период от месец и половина, затихващите болки, възрастта на ищеца: 43 години, но и пълното възстановяване към момента, датата на настъпване на непозволеното увреждане: 2015 г., както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, отразена в действащите за периода застрахователни лимити и съдебната практика по сходни случаи, въззивният съд е достигнал до извод, че размерът на пълното обезщетение, което се следва на ищеца за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 60 000 лв. Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че постановеният от касатора въпрос е формирал правната воля на въззивния съд – обусловил е частичното уважаване на иска по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но спрямо този въпрос не се установява наличие на сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. С оглед изложеното и тъй като при постановяването на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Предвид изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1 900 лв. с ДДС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,