Определение № 42 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1765/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Държавно горско стопанство “Нова Загора“ (ДГС), представлявано от директора Г. П., чрез адвокат М. П., срещу въззивно решение от 25.02.2021 г., постановено от Сливенски окръжен съд по въззивно гр.д. № 18/2021 г. Касаторът излага доводи за недопустимост – произнасяне по спор вече разрешен със сила на присъдено нещо иск, евентуално за неправилност поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска обезсилване на въззивното решение, евентуално пререшаване на спора и отхвърляне на иска, както и присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Насрещната страна Т. Р. С., чрез адвокат И. Такова, отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Сливенски окръжен съд, като потвърдил в цялост решението на първостепенния Новозагорски районен съд, осъдил Държавно горско стопанство “Нова Загора“ да заплаща на Т. Р. С. месечно сумата от 463,11 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от трудова злополука – разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получил за периода 01.12.2019 г. – 19.11.2024 г. и получената от него за този период пенсия за инвалидност до датата на навършване на 65 г. възраст, на осн. чл. 200, ал. 3 КТ, ведно със законна лихва за всяко закъсняло плащане. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Т. С. е полагал труд по трудово правоотношение с ответника – работодател, като е изпълнявал длъжност “ръководител охранителен участък“ от месец февруари 1995 г. На 23.09.1996 г. служителят е претърпял пътно-транспортно произшествие при и по повод изпълнението на служебните си задължения. Същото е признато за трудова злополука. Вследствие на злополуката С. е получил тежка фрактура в горната част на лявата подбедрица, долният му крайник е ампутиран. С решение на ТЕЛК на ищеца е определена 80 % пожизнена неработоспособност. Настоящия ответник Държавно горско стопанство “Нова Загора“ е правоприемник на “Държавно лесничейство“ Нова Загора и в това си качество се явява и работодател по см. на пар. 1, т. 1 ДР на КТ. С влязло в сила решение от 17.02.2002 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 32/2002 г., праводателят – работодател е осъден да заплаща на Т. С. месечно сумата от 70,71 лв. – имуществени вреди в резултат на трудова злополука, изразяващи се в разликата между получаваното от него брутно трудово възнаграждение към момента на злополуката и получаваната от него инвалидна пенсия, считано от 01.04.1998 г. до навършване на 60-годишна възраст, т.е. до 19.11.2019 г., ведно със законната лихва върху всяко закъсняло плащане. Настоящият спор не е обхванат от силата на пресъдено нещо на това решение, защото касае следващ период от време - 01.12.2019 г. до 19.11.2024 г. Съдът е изложил съображения, че произнасянето по приключилия спор касае периода до навършване на 60 г. възраст от С., но Кодексът за социално осигуряване е изменен, като възрастта, при която служителят придобива право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се е увеличила. Съдът приел в тази връзка, че обезщетение на С. се дължи до навършване на 67 г. възраст, но се е произнесъл за срок до навършване на 65 г., защото така е сезиран и е ограничен от диспозитивното начало на процеса. Намерил, че е осъществен фактическия състав на чл. 200, ал. 3 КТ, като обезщетението е дължимо от работодателя на база брутното трудово възнаграждение на служителя. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът задължен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон, е принципно значим по всяко исково производство. В случая въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната практика, а напротив, при пълно съответствие с нея, а и при точно приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Материалноправната квалификация, приложима по спора е възприетата и приложена от съда – чл. 200 КТ и той се е произнесъл именно по предявения иск, съобразно разпореденото в закона, като е изложил пълни, точни и логични фактически и правни съждения. Въпросът за правомощията на въззивната инстанция относно доклада по делото, когато докладът на първоинстанционния съд е непълен или неточен и жалбоподателят е направил оплаквания в тази насока във въззивната си жалба, също не е разрешен по начин, противоречащ на цитираната от касатора съдебна практика. Въззивният съд докладва жалбата и отговорите, т.е. очертава предмета на спора пред себе си, но не прави доклад по делото. Когато във въззивната жалба се съдържа оплакване, че за включени в доклада факти и обстоятелства не са допуснати доказателства, събраните не са обсъдени или в решението е прието, че тези факти и обстоятелства нямат значение за основателността на предявения иск или направеното възражение – това е оплакване за противоречие в съдържанието на доклада по чл. 146, ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК. Ако действително има подобно противоречие, тогава, според конкретното нарушение, въззивният съд го поправя, като допуска поисканите с въззивната жалба доказателства (неправилно отказаните от първата инстанция), съответно обсъжда по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК всички доказателства, вкл. и тези, които първостепенният съд е събрал, но неправилно не е обсъдил, както и направеното в срок, но необсъдено релевантно възражение. Самото оплакване за допуснати нарушения на първостепенния съд по съдържанието на доклада по делото, не значи, че въззивният съд повтаря доклада или винаги го поправя, нито че дължи нарочно определение, че няма да поправя или повтаря доклада по делото; не дължи и изрични мотиви във въззивното решение относно това коректен ли е докладът по чл. 146 ГПК. Това е така, защото въззивният съд е такъв по съществото на спора и, ако има допуснати нарушения от първостепенния съд, сам ги поправя, като съответно ги извършва или изменя или не взема предвид тези, които са извършени. Дължи мотиви по оплаквания във въззивната жалба или отговора към нея за допуснати от първостепенния съд нарушения по доклада, когато във връзка с тези оплаквания се произнася по искания за допускане на нови доказателства или се обосновава защо ще обсъди или не дадено възражение, обстоятелство или доказателство. В случая въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с дадените разяснения и посочената от касатора съдебна практика на ВКС, защото изобщо липсва оплакване за допуснати нарушения от първостепенния съд, свързани с противоречие на чл. 146 ГПК, както и съответни на това искания. Следващите въпроси - обвързан ли е съдът от силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен иск с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ за имуществени вреди, представляващи разликата между получаваното трудово възнаграждение и пенсия за инвалидност, относно периода, до който е присъдено обезщетението; обвързан ли е съдът от силата на пресъдено нещо относно размера на това обезщетение; в хипотезата на т. 6 от ППВС № 4/30.10.1975 г. и визираното в него продължаване присъжда ли се ново обезщетение или се продължава срокът на изплащане на вече присъденото такова, са поставени във връзка с доводите на касатора, че спорът е вече разрешен с влязло в сила съдебно решение от 17.02.2002 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 32/2002 г. Между това решение и спорът по настоящото дело не е налице обективен идентитет – първото е за периода от 01.04.1998 г. до навършване на 60-годишна възраст от работника, т.е. до 19.11.2019 г., ведно със законната лихва върху всяко закъсняло плащане. Проверяваното понастоящем решение е постановено за следващ период от време - 01.12.2019 г. до 19.11.2024 г. Ето защо, въпросите се явяват неотносими. По въпроса дали определеното обезщетение се дължи в брутен или нетен размер се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/23.12.1968 г., с решение № 178/29.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 15/2010 г. на ВКС, I т.о., определение № 603/22.07.2010 г. на ВКС по т.д. № 15/2010 г., I т.о. Въпросът е включен в предмета на спора, като същият е съобразен с актуалната съдебна практика. Касаторът не е отчел, че с Решение № 2 от 11.VII.1995 г. по гр. д. № 1/95 г. Пленумът на ВС обявява за загубили сила точки 2 и 3 от Постановление № 4/1968 г. и т. 7 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на Върховния съд. Дадени са разяснения, че принципът на чл. 51 ЗЗД изисква обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, което налага единен начин на изчисляване имуществените вреди от загуба на доход от трудово възнаграждение, независимо дали увреденият получава пенсия за инвалидност или обезщетение за временна нетрудоспособност. Изхождайки от тези указания и с оглед справедливостта и правната симетрия, оттогава несъмнено в съдебната практика се приема, че от значение е размерът на брутното трудово възнаграждение (основна заплата с добавките, които имат постоянен характер), което увреденият или професионално заболелият би получавал през исковия период от време за длъжността, заемана към датата на увреждането/заболяването. Цитираното решение № 178 от 29.12.2010 г. по т.д. № 15/2010 г. на І т.о. на ВКС е изолирано в практиката на ВС и на ВКС в периода след юли 1995 г., а и не е съответно на Решение № 2 от 11.VII.1995 г. по гр. д. № 1/95 г. Пленумът на ВС. Разрешението, дадено от въззивната инстанция по настоящото дело е напълно съобразено със съдебна практика и правната теория, а и точно тълкува закона. Следващият въпрос е относно размера на обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ за имуществени вреди, представляващи разликата между получаваното трудово възнаграждение и пенсия за инвалидност, което може да се присъди при увеличаване на необходимата възраст за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на работника. Въпросът е неясен. Ако въпросът е за това как се определя обезщетението, той съвпада с вече зададения и обсъден по-горе, а ако е дали може да се търси обезщетение и за времето, добавено след законодателна промяна към срока за пенсиониране за осигурителен стаж и възраст – в цитираните решения въпросът не е обсъждан. Той не се нуждае от разглеждане с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Без съмнение е, че доколкото няма нещо друго предвидено, съдът прилага материалния закон спрямо съществуващото правоотношение, според уредбата му към датата на устните състезания в последната инстанция по съществото на спора. В случая не е налице хипотеза на обратно действие на материалния закон. КСО е изменен преди ищецът да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по старите разпоредби, които предвиждат изискване за навършване на по-ниска възраст, което значи, че за него приложими са правилата според актуалната редакция на чл. 68 КСО. Въззивният съд изрично е разяснил, че към датата на даване ход на устните състезания пред него според действащата редакция на кодекса, ищецът ще придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, когато навърши 67 години; искът е уважен за времето до навършване на 65 години, защото така е бил предявен. Касаторът иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение и „за материалноправната легитимация на ответника по предявения иск“. Правен въпрос няма. Ясно е, че легитимиран да отговаря за задължения по материалноправен спор с правно основание чл. 200 КТ е работодателят и в случая така се е произнесъл и въззивният съд, като е приел, че касаторът – ответник е работодател на ищеца Т. С.. От съображенията в касационната жалба по-скоро следва, че Държавно горско стопанство “Нова Загора“ игнорира разпореденото в пар. 1, т. 1 ДР на КТ. Сам касаторът не оспорва, че е правоприемник на “Държавно лесничейство“ Нова Загора, нито това, че последното е било първоначалния работодател на С.. Последното е установено и със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по гр.д. № 32/2002 г. на Бургаския окръжен съд, на което и сам касаторът се позовава, вкл. и в касационната жалба, именно в качеството си на правоприемник на юридическото лице – ответник по приключилото дело. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1364 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът