Определение № 3490 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Х., И. Х. И. и А. Х. И., чрез общия им пълномощник адв. С. Ч., срещу въззивно решение № 1532 от 13.12.2022 г. по в. гр. д. № 1900/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261330 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 9280/2018 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените от И. М. Х., И. Х. И. и А. Х. И. срещу ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл. 432 КЗ за заплащане на всеки един от ищците по 200 000 лева – обезщетение за претърпените болки и страдания по повод смъртта на Х. И. Х., починал следствие на ПТП, настъпило на 28.04.2017 г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 14.09.2017 г. до окончателното плащане, както и предявените от от И. М. Х., И. Х. И. и А. Х. И. срещу П. В. П. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на всеки един от ищците сумите от по 2 000 лева /предявени като част от сумите от по 7 800 лева/ – законна лихва върху главници от по 200 000 лева, за периода 28.04.2017 г. до 14.09.2017 г. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на решението, за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ – касаторите се позовават на практиката на ВКС, обективирана в решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623 от 2013 г. на IV г.о., решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106 от 2003 г. на II г.о. и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4876 от 2007 г. на V г.о.; 2/ „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“ – сочи се противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604 от 2014 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106 от 2010 г. на II т.о. и решение № 24 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 4744 от 2008 г. на II г.о. на ВКС; 3/ „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?“ – касаторите се позовават на приетото в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4/ „Чия е доказателствената тежест за оборване на законова презумпция за вина и за приложение на чл. 15 и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване?“ – твърди се противоречие с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 120 от 03.04.2015 г. по гр. д. № 5489 от 2014 г. на IV г.о., решение № 171 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1201 от 2010 г. на III г.о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623 от 2013 г. на IV г.о.; 5/ „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“ – касаторите се позовават на приетото в решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100 от 2012 г. на IV г.о. на ВКС; 6/ „При определяне на механизма на ПТП, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“ – жалбоподалите цитират решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т.о. на ВКС; 7/ „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност и как следа да се ценят противоречия в тях?“; 8/ „Може ли при преценка на доказателствения материал по делото само част от заключения, изготвени в производството, да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“; 9/ „Следва ли при приета от първоинстанционния съд неоснователност на иска, въззивният съд да се произнесе по всяко от оплакванията, направени във въззивната жалба касателно основателността на иска?“; 10/ „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ – във връзка с поставените въпроси от седми до десети включително, касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателите поддържат и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответната страна по жалбата ЗК „Лев Инс“ АД, в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор и от ответникът П. В. П., в който се излагат съображения, че обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел за установено от събраните по делото в рамките на процеса пред първа инстанция писмени, гласни и експертни доказателства, че на 28.04.17 г. е настъпило ПТП и в резултат на същото е загинал Х. Х. /водач на МПС-во - мотоциклет; наследодател на ищците; съпруг на И. Х., баща на И. И. и А. И.. Приел е за установено и наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между дружеството-ответник и ответника П. П.. Счел е за установени и търпените от ищците вреди като пряка последица от загубата на техния наследодател. Съобразявайки, че отговорността на застрахователя по чл. 432 КЗ е акцесорна на и съответно зависима от отговорността по чл. 45 ЗЗД на делинквента, съдът е формирал извод, че застрахователят може да носи имуществена отговорност за претърпените от ищците неимуществени вреди само, ако такава отговорност може да бъде възложена в тежест на делинквента - в случая - П. П., който се сочи от ищците да е причинил произшествието, да е виновен за настъпване на процесния вредоносен резултат. Въззивният съд е приел, че в случая обаче предпоставките на чл. 45 от ЗЗД не са удостоверени надлежно по делото и именно това обстоятелство съставлява пречка да бъде ангажирана имуществената отговорност и на двамата ответници. Във връзка с горното съдът е посочил, че събраният по делото и преценен в съвкупност доказателствен материал писмен, гласен и експертен /авто-технически и медицински експертизи, в това число и обясненията на вещите лица от съдебните заседания/ очертава механизма на ПТП, включително поведението на двамата участници в инцидента – Х. Х. и П. П.. Според въззивната инстанция изброеният доказателствен материал, преценен в съвкупност, и механизмът на инцидента – конкретно и подробно обсъдени и възпроизведени от първоинстанционния съд, налагат извода, че ПТП не е било причинено от П. П. като водач на товарен автомобил, а се явява следствие от противоправното по смисъла на чл. 45 от ЗЗД поведение на наследодателя на ищците Х. Х. .Според съда същият, в качеството си на водач на МПС-во – мотоциклет, е предприел изключително рискова маневра – изпреварване на общо 3 броя МПС-та, в това число и автомобила на П. П.; изпреварването е било предприето в момент, когато две МПС-ва, движещи се след автомобила на П. П. и пред мотоциклетиста, са намалявали скоростта си почти до спиране, за да осигурят възможност на водача П. да извърши спокойно маневрата си „завой наляво“ /т.е. водачите на посочените две МПС-ва на практика са сигнализирали с поведението си движещия се след тях водач Х. за наличие на фактическа пречка за осъществяване на безопасно изпреварване; въпреки това последното действие е било предприето; маневрата е била изпълнена на участък от пътното платно, маркиран с непрекъсната линия, т. е. – при забрана за изпреварване; последното е било извършено с превишена над допустимата от закона скорост; водачът на мотоциклета е имал обективна /фактическа, физическа/ възможност да забележи наличието на пречка – предприета от водача П. маневра „ляв завой“, за осъществяване на безопасно изпреварване, съответно имал е възможност във всеки момент след старта на изпреварването – независимо от коя начална точка е започнало същото, да предприеме действия за избягване на сблъсък; констатирано е, че вещите лица очертават две възможности в тази насока: и при движение с допустимата от закона скорост – чрез спиране, и при движение с превишената скорост – чрез завръщане в дясната пътна лента след изпреварването на двата буса, находящи се зад МПС-во на водача П.; че водачът П. с оглед предприетата маневра „лявзавой“ е бил в обективна невъзможност да възприеме в огледалото за обратно виждане мотоциклетиста и да предотврати съприкосновението. Във връзка с поддържаната от ищците теза, че водачът Х. е започнал в по-ранен момент неправомерното изпреварване – навлизането в насрещната пътна лента, и твърдението им за противоправно поведение и от страна на водача П., който е следвало да види в огледалото за обратно виждане мотоциклетиста, съдът е посочил, че анализът на доказателствата обосновава категоричен извод, че поведението на водача П. е било правомерно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД: същият е предприел на позволено място от шосето – при прекъсната пътна маркировка, маневра „завой наляво“; маневрата е била започната след подаване на ляв мигач и с минимална скорост; през целия период, от момента на започване на завоя, до момента на инцидента, П. П. не е имал обективна/фактическа – физическа по смисъла на чл. 15 от НК, възможност да забележи приближаването на мотоциклетиста; същият е възприел водача Х. едва в последния момент на изпреварването и тогава е привел в действие спирачната система на товарния автомобил – това обстоятелство се вижда на видеозаписа от камерата, разположена пред портала на завода; същото е коментирано и от вещото лице Е., съгласно обясненията му от съдебното заседание. Съдът е приел, че в хипотеза като описаната, при такъв механизъм на ПТП, не може да се приеме за виновно и противоправно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, поведение и действие/бездействие на ответника П. П., а именно засичане на водача Х.. Съобразил е, че именно това обстоятелство изключва съобразно изложената по-горе принципна постановка, възможността да бъде ангажирана имуществената отговорност на застрахователя. Посочил е още, че тази принципна пречка за уважаване на исковете – изключва необходимостта да бъдат преценявани двете възражения на ответника за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД на вредоносния резултат от страна на водача Х.. За пълнота въззивната инстанция е посочила, че възраженията за липса на поставена предпазна каска и за неправоспособност на мотоциклетиста се опровергават изцяло от събраните в процеса – писмени и експертни доказателства. Въззивният съд е отчел също така, че макар тези обстоятелства да не могат да бъдат съобразени пряко по настоящото дело, предвид принципната законова постановка, че стойност имат само доказателства, събрани в рамките на гражданския процес по съответния процесуален ред, същите изводи за липса на противоправност и виновност в поведението на водача П. са направени след преценка на писмени, гласни и експертни доказателства и в рамките на предходно проведеното наказателно производство, приключило с прекратително постановление на Прокуратурата по чл. 243, ал. 1, т. 1 от НПК във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, потвърдено в рамките на производство пред две съдебни инстанции. В обжалваното решение е установено още, че направените от въззивната инстанция изводи /съответно изводите на първоинстанционния съдия, на Прокуратурата и на наказателния съд/ се подкрепят, пряко или косвено, и от показанията, съдържащи се в приложената по делото наказателна преписка, на всички свидетели – очевидци на инцидента, в това число и Н. И. и В. В. – разпитани по въззивното дело. Посочено е, че показанията на всички тези изброени свидетели, в това число и на свидетеля М. А., са съобразени и коментирани от приетите в двете производства /наказателно и гражданско/ експертизи – общо 4 на брой с участието на различни вещи лица. Всички вещи лица са коментирали и спорните за ищците обстоятелства, във връзка с които са заявени конкретни възражения в рамките на двете съдебни инстанции, а и в рамките на приключилото наказателно производство, касаещи – разположението на и разстоянията между трите МПС – автомобилът на водача П., двата буса зад този автомобил и мотоциклета на водача Х., както и моментът, когато мотоциклетистът е навлязъл в насрещното платно, започнал е маневрата „изпреварване“. Уточнено е, че тези спорни обстоятелства са коментирани също и в обясненията, дадени в открити съдебни заседания на вещите лица, които съдът възприема изцяло като дадени обективно и непротиворечиво. По изложените съображения предявените искове са приети за неоснователни, а първоинстанционното решение като правилно е потвърдено изцяло. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касаторите в изложението въпроси с номера 1, 2, 3, 5, 7, 8, 9, и 10 обобщено се свеждат до въпроса за служебните задължения на въззивния съд по приложението на чл.236 ал.2 ГПК относно мотивите на въззивното решение и приложението на чл. 272 ГПК. Както е посочено в Решение № 420 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1633/2015 г., IV г. о., в Решение № 643/12.10.2010 по гр. д. № 1246/2009 на IV ГО, Решение № 237/2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на IV ГО и Решение № 60/5.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV ГО ВКС, решение № 209/10.08.2013 г. по гр. д № 2796/13 на IV г. о. на ВКС, решение № 120/4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III г. о. на ВКС, а и в много други, още с Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ е разяснено, че мотивите на съдебното решение съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това, и в съдебния си акт, тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. При постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Въззивната инстанция трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция, да направи собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния акт. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва да ги посочи в своето решение, като може да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т. е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, но в същото време не може да излага различни логически и правни съображения. В този случай, втората инстанция не действа като контролноотменителна (дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му), а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. Казано с други думи въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт препраща към съображенията на първоинстанционното решение, е задължена да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства (съблюдавайки ограниченията по чл. 269 ГПК ) - събрани пред нея и пред първата инстанция, относимите доводи и възражения, направени от страните, при съблюдаване на преклузивните срокове. Въззивният съд, когато препраща към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК, не се освобождава от задължението конкретно, точно и ясно да посочи какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; въззивният съд само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение относно всички или конкретно посочени фактически и/или правни изводи и така осъществява своята решаваща дейност. Достатъчно е въззивният съд да възпроизведе фактическа констатация и правен извод на първоинстанционния съд, без да повтаря съображенията на първата инстанция, нито сам да излага такива, а само да препрати към тях. Ако изводите на въззивната инстанция относно осъществяването или не на релевантен факт, съответно правните му заключения, се разминават с тези на първата инстанция, той няма как хем да посочи различни фактически и правни заключения, хем да препраща към мотивите на първата инстанция. В същото време, макар и съд по съществото на спора, който разглежда и решава същия, въззивната инстанция е ограничена в произнасянето си до посочените в жалбата основания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение (въззивната жалба съдържа указание в какво се състои порочността на решението - чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК ). Въззивният съд следи служебно само за валидността изцяло на първоинстанционното решение, за неговата допустимост в обжалваната част, дали е неправилно поради нарушение на императивна матeриалноправна норма или е налице публичен интерес от защитата на правата на частноправните субекти в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане. В случая въззивния съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Следва да се посочи за пълнота на изложението и това, че въпросите на касаторите са привързани към доводите им за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Поставени са на плоскостта на тезата им, че въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени във въззивната жалба оплаквания, игнорирал е част от събраните по делото доказателства, не е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора, респективно не е взел предвид и обсъдил в цялост заключенията на вещите лица и дадените от тях пояснения. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е действал в съответствие с изложените по-горе правни разрешения, изложил е в мотивите си собствени фактически и правни изводи, съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, съображенията си какво счита за установено по делото и на база кои доказателства, съответно какво приема за неустановено и по какви съображения. Обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковите претенции. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси от седми до десети включително не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателите бланкетно са се позовали на това основание и не са развили доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Поставеният под номер 4 в изложението въпрос също не обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Въпросът не е правен по смисъла на чл.280 ГПК тъй като не е правно разрешен в акта и не обуславя решаващите изводи на съда. Същевременно какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос не би се обосновал различен краен резултат по спора. В случая съдът е приел категоричен извод за липса на противоправно деяние от страна на ответника П., а липсата на противоправно деяние - една от кумулативно изискваните от закона предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност, е достатъчна, за да се обоснове извод за неоснователност на претенциите. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във във връзка с последния въпрос от изложението, посочен от касаторите под номер 6. Въпросът от една страна е некоректно формулиран, а от друга - не е съответен на приетото от съда, а е привързан към собственото разбиране на касаторите за установените в процеса, факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Не се установява и поддържаното противоречие с посоченото от касатора решение по гр.д.№3871/13г. на Първо ТО на ВКС. С последното в отговор на правния въпрос „за приложението на разпоредбата на чл.108,ал.2,т.1 ЗДвП при преценката за наличие на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия при пътното произшествие пешеходец“ / какъвто не е разрешаван с процесното въззивно решение/, е разяснено, че „наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на противоправния резултат е предпоставка за приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД /т.7 ППВС 17/63г./. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралела и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.“ В настоящия спор фактическата обстановка е различна и въпросът за съпричиняване на вредоносния резултат в контекста на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД не е правно разрешаван и не обуславя извода за неоснователност на претенциите. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,