Определение № 455 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3135/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Производството е образувано по решение № 261878 от 19.03.2021 г. постановено по в.гр.д. № 15783/2019 г. по описа на Софийски градски съд. Жалбоподателят И. Г. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му с която са отхвърлени предявените искове, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят А. К. М. чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му с която са отхвърлени предявените искове, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят „Лион Трейдинг“ ООД,. чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му с която са отхвърлени предявените искове, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът „УниКредит Булбанк“ ООД, в писмени становища, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от А. К. М. срещу „УникредитБулбанк“АД иск за прогласяване нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД на клаузата на чл.4, вр.чл.4.1а от договор за банков ипотечен кредит № T./16.06.2010г., касаеща базовия лихвен процент и годишния лихвен процент, прогласил е за нищожни клаузите на т.4.3 и на 5.2 от банков ипотечен кредит №T./16.06.2010г по исковете на А. К. М. срещу „Уникредит Булбанк“ АД. Със същото решение е отхвърлен предявения от И. Г. М. иск срещу „Уникредит Булбанк“ АД за прогласяване нищожност на чл.4, вр. чл.4.1а срещу „Уникредит Булбанк “АД от банков ипотечен кредит № TR 2696967/ 16.06.2010г и е прогласил за нищожна т.4.3 от договора за банков ипотечен кредит № T./16.06.2010г. по иска на И. Г. М. срещу „Уникредит Булбанк“ АД, както и т.4.3 от договора за банков ипотечен кредит №T./ 16.06.2010г по иска на „Лион Трейдинг“ ООД. Със същото решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение частично, е призналза нищожна клаузата на т.11.2 от банков ипотечен кредит №T./ 16.06.2010г относно едностранната промяна на размера на ГЛП по т.4.4а по иск на А. К. срещу „Уникредит Булбанк“ АД и е отхвърлили исковете й за прогласяване нищожност на клаузите на т.5.3 и т.17 от договора, както и исковете на „Лион Трейдинг“ ООД срещу „Уникредит Булбанк“ АД за прогласяване нищожност на клаузите на чл.4, вр.т.4.4а, т.11.2, т.5.2, т.5.3 и т.17 от банков ипотечен кредит №T./16.06.2010г. Със същото решение въззивният съд е потвърдил и решение от 30.08.3019г. по гр.д.№386442016г. на РС София, с което са оставени молбите на А. и И. Мяневи и „Лион Трейдинг“ ООД за допълване на решението, без уважение. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит № T./16.06.2010 г. и пет анекса към него, по който И. М. е кредитополучател, а А. М. и „Леон Трейдинг" ООД - солидарни длъжници, по силата на който банката е предоставила на М. кредит в размер на 210 000 евро, които същият се е задължил да върне заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора. Прието е, че характерът на сключения договор за банков кредит придава на ищците физически лица качеството „потребител“ по смисъла на § 13 от допълнителните разпоредби на ЗЗП, както и че ищцовото дружество не може да се ползва от предвидената в ЗЗП защита. Въззивният е приел, че клаузите на т. 4, вр. т. 4.1а от процесния договор за кредит не са неравноправни, тъй като недвусмислено и ясно посочва като цифрова величина размерът на лихвения процент, разграничен за двата периода съобразно уговореното между страните и различен извод не следва от обстоятелството, че лихвата се определя от два компонента – базов лихвен процент, в който се включва премия, и твърда надбавка. Посочва се, че в т. 9.2 от общите условия е уговорено, че базовия лихвен процентсе формира като сбор от съответния пазарен лихвен индекс и премия, като банката може едностранно да променя размера на премията, поради което клаузата на т. 4, вр. т. 4.1а в частта относно базов лихвен проценс, респ. годишен лихвен процент е ясна и разбираема за потребителя, тъй като съдържа конкретно посочен техен размер. Прието е, че дори и когато се установи, че компонентът „премия“ подлежи на едностранна промяна от банката при неясни условия и методология за това, неравноправна се явява самата уговорка, даваща право на кредитора за такава суверенна преценка, но не обуславя нищожност на договорната разпоредба, конкретизираща размера на премията или формираните въз основа на нея БЛП, респ. годишния лихвен процент /ГЛП/, щом потребителят е могъл да разбере обхвата на своето задължение. Съдът е посочил, че неяснота за факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент и в частност на компонента „премия“ имат значение за евентуалната едностранна промяна на уговореното възнаграждение, но видно от съдържанието на т. 4 и т. 4.1а такава уговорка не се съдържа в оспорените клаузи на договора. Същото е прието и по отношение на, клаузите на т. 4 във вр. с т. 4а от анекс към договора № 1 и анекс № 2, както и тези по т. 4 във вр. с т. 4 б от анекси № 3, №4 и №5, доколкото в тях ясно се посочват приложимия между страните лихвен процент, считано от датата на подписването на съответния анекс, чийто нов размер е резултат от индивидуална договорка между страните, а не е едностранно въведен от банката. Изтъква се, че изменение на възнаградителната лихва във всеки от анексите би било в резулта единствено от обективни компоненти – индекс 3М Юрибор и фиксирана надбавка, договорени между страните по кредитното правоотношение. По отношение на оспорената клауза на т. 5.3 от договора относно дължимата се комисиона за управление на кредита за всяка следваща година или част от нея, в размер от 0,11 %, върху непогасената част от главницата на кредита на всяко тримесечие също е прието, че не е налице неравносправност, тъй като погасяването на усвоената по ипотечния кредит сума се осъществява не еднократно, а в значителен по продължителност период от време (около 24 години), през който финансовата институция има законово вменени ѝ задължения по стриктно водене на счетоводна и документална отчетност по кредита и следене на неговото точно погасяване, респективно ежемесечно надлежно подаване на информация за състоянието на кредита към Централен кредитен регистър (арг. от чл. 10, ал. 3 от Наредба №22/16.07.2009 г. на БНБ за ЦКР). Прието е, че е обосновано събирането на комисион за управление по догора за кредит, предвиден в т. 5.3 от догововора. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите за неравноправност или накърняване на добрите нрави на т. 17 от договора, според която при неизпълнение на всяко едно от задълженията на кредитополучателя по договора или по ОУ и/или при неплащане на което и да е парично задължение по кредита, правото за ползване на неусвоените суми по кредита и/или по всеки друг кредитен инструмент между банката с кредитополучателя се погасява, а ползваният кредит, ведно с лихвите за просрочие, по преценка на банката, стават предсрочно изискуеми, като при неизпълнение кредиторът има право да обяви едностранно, без предизвестие, част или целият дълг за предсрочно изискуем. Посочва се, че не е налице поддържаното от ищците възражение, че предвидената възможност за обявяването на кредита за предсрочно изискуем съдържа хипотези, които са неконкретизирани и объркващи, тъй като непаричните и паричните задълженията на ищците са посочени в самия договор и общите условия и в този смисъл неоснователни са доводите за наличие на хипотеза по чл. 143, т.9, т. 10 и т. 19 ЗЗП. Съдът е изложил съображения за това, че конкретно изброените от въззивниците т. 29.4, т. 29.6 и т. 29.8 от Общите условия предвиждат неизпълнения на задължения на кредитополучателя или трети лица, дали свое имущество в обезпечение, които не са конкретно изброени, но са определяеми, доколкото тези задължения произтичат от самия договор и общи условия и в този смисъл не са неясни и неразбираеми. Прието е, че текстът на т. 17 не съдържа правило, позволяващо на банката да обяви вземанията си по кредита за предсрочно изискуеми на неуговорено между страните основание, а нейното неточно приложение, евентуално би имало основание да се приеме, че предсрочна изискуемост не е надлежно обявена. По тези съображения съдът е отхвърлил предявените искове за прогласяване нищожност на клаузите - чл.4, вр.чл.4.1а, т.5.3 и т.17 от договор за банков ипотечен кредит № T./ 16.06.2010г. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят И. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да изложи мотиви и да направи анализ на доказателствата, обявените за нищожни клаузи формират ли сила на присадено нещо и по отношение на анексите, които не са били предмет на делото, кои са критериите за определяне клаузата за неравноправна,какво се разбира по изискването за ясен и разбираем език на договора, следва ли при подписване на договора кредитополучателя да бъде информиран за правата и задълженията на кредитора по договора, включително и за правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем, задължена ли е банката при подписване на договора да посочи как ще се определя възнаградителната лихва като посочи методика за изчисляването й и предпоставките за нейната промяна във времето, нарушено ли е изискването за добросъвестност и неравноправна ли е клаузата по смисъла на чл.143 ЗЗП клаузата за лихва в потребителски договор, при която има разминаване и несъотвествие между стойностите записани в договора и неговата действителна цена и следва ли да се приеме за индивидуално определена клаузата за лихва когато кредитополучателя и солидарните длъжници са подписали анекс в който е променен лихвения проценст спрямо посочения в договора. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят А. К. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: дължи ли проверка въззивния съд на редовността на исковата молба и даване указания за отстраняването на нередовностите й, следва ли изводите на съда да съответстват на доказателстватапо делото, обявените за нищожни клаузи формират ли сила на присадено нещо и по отношение на анексите, които не са били предмет на делото, кои са критериите за определяне клаузата за неравноправна, какво се разбира по изискването за ясен и разбираем език на договора, следва ли при подписване на договора кредитополучателя да бъде информиран за правата и задълженията на кредитора и по конкретно за правото му да обяви кредита за предсрачно изискуем, задължена ли е банката при подписване на договора да посочи как ще се определя възнаградителната лихва като посочи методика за изчисляването й и предпоставките за нейната промяна, недобросъвестно ли е поведението на банката ако уговорения процент лихва не съответствува на по-късно изчислената лихва и следва ли да се приеме за индивидуално определена клаузата за лихва когато кредитополучателя и солидарните длъжници са подписали анекс, в който е променена лихвата. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят „Лион трейдинг“ ООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпрси от значение за спора: дължи ли въззивният съд проверка за редовността на исковата молба и даване указание за отстраняването на нередовностите, следва ли изводите на съда да съответстват на събраните доказателства, обявените за нищожни клаузи формират ли сила на присадено нещо и по отношение на анексите, които не са били предмет на делото, при подписване на договор за кредит при който страни са търговци следва ли съдържанието да не противоречи на добрите нрави, кои са критериите една клауза да се обяви за нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва ли при подписване на договора солидарния длъжник да бъде информиран за правата и задълженията на а кредитора и по конкретно за правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем и задължена ли е банката при подписване на договора да посочи как ще се определя възнаградителната лихва като посочи методика за нейното изчисляване и условията, при които може да бъде променяна, нарушено ли е изискването за справедливост и добросъвествост между страните търговци по сделката при наличие на клауза за лихва при която има несътвествие между стойността записана в договора и действителната цена дължима се за дейността на банката по обслужване на кредита. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че тримата жалбоподатели макар и подали самостоятелни жалби, по същество в приложените към тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване, поставят инидтични въпроси, поради което следва да се обсъдят като бъдат групирани. По въпросите формулирани от жалбоподателите А. М. и „Лион Треиндинг“ ООД, касаещи задължението на въззивния съд да следи за редовността на исковата молба, касационно обжалване не следва да бъде допуснато тъй като въззивния съд е постановил решението си в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, установена с указания на т.5 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В хипотези на констатирана от въззивния съд (служебно или с оглед на релевиран довод във въззивната жалба) нередовност на исковата молба са актуални и разясненията дадени още с т.4 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че „ спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 98 и чл. 99 ГПК /отм/. Щом като при всяко положение на делото съдът може да констатира нейните нередовности и да дава указания на ищеца за тяхното отстраняване, а въззивният съд пристъпва направо към разглеждане материално-правния спор по същество, той може да остави без движение исковата молба чл. 100 ГПК(отм.) при констатация за дефекти в нея, като даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. При поправянето им в дадения срок, производството ще продължи до произнасяне с решение по основателността на въззивната жалба, а при неотстраняването им обжалваното първоинстанционно решение, следва да се обезсили като постановено по ненадлежно предявен иск и производството по делото прекрати.“ В настоящия случай при разглеждане на делото в първата инстанция във връзка с молба от 27.09.2017г.(лист 193 по делото пред I – инстанция) в откритото съдебно заседание проведено на 04.10.2017 г. на ищците е дадена възможност да конретизират петитумите на исковите молби. Със становище от 17.10.2017 г., в което са конкретизирани петитумите на исковите молби, констатираната нередовност на исковата молба е санирана и същата се явява редовна по смисъла на чл. 129 ГПК. Ето защо касационно обжалване по посочения въпрос не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото не е налице несъблюдаване на задължителните указания в цитираните по – горе тълкувателни решения на ВКС. По поставените в касационните жалби процесуално-правени длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици не следва да се допуска касационно обжалване. Въззивният съд е анализирал всички събрани доказателства по делото и доводите на страните и е достигнал до извод за основателност само на част от претенциите. Касационно обжалване по въпросите касаещи преценката за неравноправността на клаузи в договор за банков кредит е налице константна практика на ВКС обективирана и в решение по търг.д. № 1901/2019 г., в което е прието, че п о отношение на изискването клаузите в договорите сключени с потребители да бъдат съставени на ясен и разбираем език се прилага и по отношение на клаузата, попадаща в обхвата на понятието "основен предмет на договора" или "съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга" по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО. Приема се, че при условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем език, същата не се счита за неравноправна /решение по дело С-186/16, т. 1 изр. 2 от диспозитива; решение по дело C-484/08, EU: C: 2010: 309, т. 32; решение по дело C-26/13, т. 68/. Посочва се, че т. 1 от диспозитива на посоченото решение и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17 член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че понятието "основен предмет на договора" по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, която не е била индивидуално договорена и след като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Приема се, че такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и разбираем език. Възприема се и разбирането, че в т. 3 от диспозитива на посоченото решение на СЕС е уточнено, че член 4, параграф 2 от цитираната в него директива трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Въззивният съд, съобразявайки се именно с тази практика, е направил разграниечението кои клаузи от процесния договор са нищожни и кои не са. По въпросите на жалбоподателите за това дали прогласени за нищожи уговорки в договора за банков кредит формират сила на присъдено нещо по отношение на тези уговорки, налични и в анексите, при положените, че последните са били предмет на исковата претенция също е налице практика на ВКС обективирана и в решение №60160/08.06.2021г. по т. д. № 2751/2019г., І т. о. и цитираните в него актове, в които е прието, че допълнителни споразумения към основен договор за банков кредит, сключени въз основа на неравноправни клаузи от основния договор, са нищожни, както на основание чл. 366 ЗЗД, така и поради уговорено с тях олихвяване на лихви. В настоящия случай, доколкото въззивния съд е приел, че т.4 вр. чл. 4.1а от договора за банков кредит не са нищожни, то не са нищожни и подписаните по – късно анекси, в които е възпроизведена посочената клауза. И по въпроса на жалбоподателите следва ли да приеме, че е налице неравноправна клауза за лихвен процент когато кредитополучателят и солидарните длъжници са подписали анекс, с който е променен лихвения процент спрямо посочения в основния договор, също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. В практиката на ВКС обективирана в решение по търг.д. № 1392/2018 г. е застъпена тезата, че съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Съобразно константната практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК по приложението на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП, обективирана в решение № 98/17 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия ( чл. 146, ал. 2 от ЗЗП ), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. Доколкото в настоящия случай е прието, че атакуваните клаузи относими към дължимите лихви са инвидидуално уговорени и същите са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП, то същите и не са неравноправни. В практиката е възприето разбирането, че при сключването на съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката или услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от самия потребител. В реш.№ 231 по т.д.№ 875/2017 г. на І т.о. на ВКС е споделено разбирането, че фактът на подписани допълнителни споразумения, сам по себе си е недостатъчен и не освобождава търговеца, да ангажира, на основание чл.146 ал.4 ЗЗП, доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените клаузи от основния договор. Не следва да се допуска касационно обжалване и по поставения в изложенията на жалбоподателите въпрос задължена ли е банката при подписване на договора да посочи как ще се определя възнаградителната лихва като посочи методика за изчисляването й и предпоставките за нейната промяна. В констатнтната практика на ВКС де приема, че като договор за финансова услуга, договорът за ипотечен кредит принципно попада в кръга сделки, за които важи изключението за потребителска защита по ЗЗП, съгласно хипотезата на чл.144 ал.3 т.1 ЗПП, тъй като цената на кредитирането е свързана с влиянието на външни за кредитодателя фактори/ причини/, породени от въздействието на свободния пазар / така реш.№ 424 по гр.д.№ 1899/ 2015 г. на ІV г.о., реш.№ 95 по т.д.№ 240/ 2015 г. на ІІ т.о. /. Приема се, че методът на изчисление на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясно и конкретно разписана изчислителна процедура, предвиждаща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Липсата на конкретна методика или формула / математически алгоритъм /, определящ трайно съотношението между изменението и изброените обективни фактори /пазарни индекси/ създава възможност при наличие на предвидените в договора и/или Общите условия изменения на променливата компонента, банката – кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. При необявени предварително и невключени, като част от съдържанието на договора, ясни правила за условията и методиката, при които размера на лихвения процент може да се променя, е налице недобросъвестност при договарянето, която прави изключението по чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП неприложимо. В конкретния случай, цената на кредита / възнаградителната лихва/ е договорена да се определя от два компонента, формиращи приложимия лихвен процент, от сбора между твърда надбавка и променливия БЛП, без за това да е необходимо допълнително споразумение между страните, нито изричен акт на банката и е достатъчно ясна. По въпроса на жалбоподателя “Лион Трейдинг“ ООД нарушено ли е изискването за справедливост и добросъвестност между страните търговци по сделката при наличие на клауза за лихва в договор за кредит, при която има несъответствие между стойността / процента/, записана в договора за компонент, който образува лихвата и неговата действителната пазарна цена, също не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най - голямата дължима грижа – тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. Именно при съобразяване с практиката на ВКС въззивния съд е направил своята преценка за това, че в случая не е налице договорна клауза, която да е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Така установената практика не е неправилна за да е необходимо да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответника по жалбите по 300 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. По изложените съображения, съдът