Определение № 50002 от 10.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2063/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователно дружество „АКСА Франция“/ AXA France IARD/, Франция, подадена чрез адв. Т. Б., срещу решение № 10/10.01.2022г. по възз.т.д.№ 650/2021г. на АС - Пловдив. С него е потвърдено решение № 260056/12.04.2021г. по т.д.№ 340/2018г. на ОС - Пазарджик в обжалваните от касатора части, с които е осъден да заплати на всеки от ищците С. Г.К., Ц. Г.К., З. Г.Д. и Р. Г.Я. обезщетения за неимуществени вреди, претърпени болки и страдания, от смъртта на тяхната майка В. К. при ПТП, настъпило на 30.09.2013г. на територията на Франция, причинено от застрахован водач на МПС, за размерите над 25 425.79лв./левовата равностойност на 13 000 евро/ до 80 000лв., ведно със законната лихва, считано от 20.11.2013г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в тежест на касатора.

В касационната жалба са релевирани доводи, че решението в обжалваните части е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касаторът намира, че правилно е прието да е приложимо френското право, но е неправилен изводът за приложимост на правото на съда, конкретно разпоредбите на чл.52 и чл.84, ал.3 от българския ЗЗД, тъй като съвместното прилагане на националното и чуждото право в по-пълна степен съответства на целите на Регламент ЕО № 864/2007г. Изтъква, че в хипотезата на приложимост на френското право е невъзможно да намерят приложение и разпоредбите на българския ЗЗД. На следващо място релевира, че по делото не е установено съдържанието на френските нормативни актове и относимата френска съдебна практика по казуси, сходни на процесния. В тази връзка поддържа, че съдът е следвало да установи служебно съдържанието на чуждото право, като е бил длъжен служебно да изпрати запитване за релевантните законови текстове, съдебна практика и теоретични трудове по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. Релевира, че въззивният състав е оставил без уважение на направеното в т. см. искане, с което е нарушен чл.43, ал.1 КМЧП. Според касатора във връзка с установяване на съдържанието на чуждово право са нарушени основни принципи на гражданския процес – на служебното начало и принципът за равенство на страните. Поддържа, че като резултат от тези допуснати нарушения чуждото право е неправилно тълкувано и приложено. По тези съображения искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за постановяване на друго за отхвърляне на исковете за размерите над левовата равностойност на 13 000 евро, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2013г.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност, са въведени основанията за допускане на касационно обжалване по т.1, 2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. Френското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага във Франция? Не следва ли да се съобрази френската съдебна практика? При определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение не следва ли да бъдат изяснени какви са приложимите критерии за това, както съгласно френското материално право, така и съгласно френската съдебна практика и правна доктрина? Предвид чл.44, ал.1 и ал.2 КМЧП, предмет на установяване не следва ли да е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение?

По този въпрос касаторът се позовава на решение № 156/21.01.2020г. по гр.д.№ 336/2019г., II г.о. Изтъква, че доводите му не са, че според френското право и съдебна практика са налице лимити на застрахователното обезщетение. Изтъква, че тезата му е, че размерите на предложените на ищците застрахователни обезщетения са определени на база съдебната практика на Република Франция и законодателството на страната, съгласно представения синтез на актуалната съдебна практика, именуван при превода „Удостоверение за правната уредба“, базирана на закона „Бадентер“ и представляваща номенклатура на щетите под егидата на г-н Д., председател на II гражданска камара на Касационния съд на Република Франция. Твърди, че посочената номенклатура на Д. е препоръчана от Пазителя на печатите в циркулярно писмо, адресирано до магистратите през февруари 2007г./ Циркулярен документ на Министерство на правосъдието № CIV/05/07 от 22.02.2007г./ Посочва, че по отношение на обикновено отпусканите суми са цитирани тези от ръководството „Обезщетение за вреди в случай на нараняване и смърт“ с автор г-н Б. М., съветник на касационния съд, актуализирани през септември 2020г. Твърди, че настоящата френска съдебна практика използва номенклатурата на Д., която не определя минимум или таван за количественото определяне на щетите. Поддържа, че претендираните от ищците суми са по-високи от обичайно отпусканите във Франция при подобни обстоятелства - пълнолетни деца без общо съжителство, с местожителство в различни и далечни страни, а референтната система за непълнолетни деца, живеещи извън дома, предвижда обезщетения от загуба на близък от 11 000 до 15 000 евро. Намира, че също така следва да се съобразят френският национален манталитет и възприятия за справедливост, дали отражение в местното право и съдебна практика, финансовата стабилност на френския застрахователен сектор, интересите и на пострадалите при ПТП и минималните суми, посочени в чл.1, § 2 от Втората моторна директива.

2. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти? Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят? В случай, че предмет на установяване следва да е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, то не съставляват ли допустим източник на информация правно-информационни системи, официални справочници, становища на експерти и специализирани институции и др.?

По този въпрос касаторът се позовава на решение № 233/22.101.2013г. по т.д.№ 914/2011г. и решение № 156/21.01.2020г. по гр.д.№ 336/2019г. с доводи, че съдът не е обсъдил представените номенклатура на Д. и ръководство за обезщетение.

3. В хипотезата на приложимост на френското право, възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право, в частност ЗЗД? Адекватно ли е при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, съгласно френските нормативни уредби и съдебната практика по тълкуването и прилагането им, да намери приложение чл.52 от българския ЗЗД, респективно критериите за справедливост, приети и наложени в българската съдебна практика? Логично ли е определянето на това дали са основателни и до какъв размер предявените акцесорни претенции за законна лихва върху така определеното обезщетение да стане, съгласно разпоредбата на чл.84, ал.3 от българския ЗЗД?

Касаторът поддържа, че в хипотезата на приложимост на френското право изводите за приложимост на чл.52 и чл.84, ал.3 от българския ЗЗД са явно необосновани по см. на чл.280, ал.2 ГПК.

4. По делото не следва ли да бъдат извършени необходимите съдопроизводствени действия за пълното и всеобхватно установяване на съдържанието на правото на Република Франция – не само релевантните законови текстове, но и съдебната практика по сходни казуси, както и възприетото от правната доктрина – посредством способите по чл.43 КМЧП, включително с участието на страните? По него касаторът отново се позовава на решение № 156/21.01.2020г. по гр.д.№ 336/2019г. с доводи, че страните са лишени от възможност да участват в процеса на установяване на приложимото право, като са били уведомени за становището на съда по съдържанието и тълкуването на чуждото право едва с постановения по делото краен акт, както и, че по делото не са извършени нобходимите съдопроизводствени действия за пълното и всеобхватно установяване на съдържанието на френското право и не са обсъдени доводите на страните и събраните по делото доказателства в тази връзка.

С подадения чрез адв.Р. М. писмен отговор ответниците по касация, ищците С. Г.К., Ц. Г.К., З..Д. и Р. Г.Я., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че сезираният български съд е международно компетентен да разгледа и разреши отнесения до него правен спор с международен елемент, на осн чл.9, пр.1, б. „б“ от Регламент № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела. Относно определянето на приложимото материално право е приел, че са приложими разпоредбите на Регламент ЕО № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни отношения (Рим ІІ), конкретно чл.4, ал.1от него. Като е съобразил, че ищците претендират репариране на търпените от тях болки и страдания, които са непреките последици от смъртта на майка им при ПТП, която е настъпила във Франция, съставът на апелативния съд е приел, че е приложимо френското право, несподеляйки извода на първоинстанционния съд за приложимост на българското право, разпоредбите на българския КЗ/отм./.Изтъкнал е, че правният спор намира основанието си в разпоредбата на чл.18 от Регламент ЕО № 864/2007г. – пряк иск срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, предвиждаща, че пряк иск може да се предяви само, ако това се предвижда от приложимото към извъндоговорното задължение или приложимото към застрахователния договор. Констатирал е, че предявяването на пряк иск е предвидено във френския закон № 85-677 от 05.07.1985г., законът „Бадентер“, приложен по делото в превод, изискан по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. Приемайки за безспорни и установени предпоставките за ангажиране на търсената функционална отговорност на ответното чуждестранно застрахователно дружество, спорът е сведен от въззивния състав до определяне на размерите на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, съответно до това дали определените от първоинстанционния съд размери не са прекомерни, съобразно приложимото френско право. Като краен резултат е споделил изводите на първоинстанционния съд за определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, но при следните мотиви: Въз основа на свидетелските показания по делото, които е кредитирал, е установил, че семейството е било задружно и сплотено, като, независимо, че дъщерите са живеели отделно от майка си в различни градове, връзката с майка им е била изключително силна, всички те непрекъснато са поддържали тесни контакти и взаимно са се подпомагали, внезапната смърт на майката на ищците се е отразила изключително негативно и е променила обичайния начин на живот на ищците. Като се е позовал на разпоредбата на чл.16 от от Регламент ЕО № 864/2007г., предвиждаща, че разпоредбите на посочения регламент не ограничават прилагането на повелителните правни норми на държавата, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право, въззивният съд е посочил, „че следва да се съобразят наднационалните критерии за справедливост, като приложение може да намери и чл.52 ЗЗД“. Приел е, че принципът на справедливост и критериите за прилагането му са спазени от първоинстанционния съд, тъй като е съобразил, че ищците са пълнолетни лица в зряла възраст, със свой собствен самостоятелен живот. Същевременно съставът на въззивния съд е посочил, че „съвместното прилагане на националното и чуждото право, дори последното да предвижда лимити на застрахователното обезщетение, както се твърди от застрахователя, в по-пълна степен съответства на целите на Регламент ЕО № 864/2007, т.16 от преамбюла на Регламента. Съставът на апелативния съд е намерил, че не намират опора в нормативната уредба доводите на застрахователя, че според френското право и съдебна практика са определени лимити на застрахователното обезщетение /11 000-15 000евро/, констатирайки, че законът „Бадентер“ категорично не предвижда такива лимити. Изтъкнал е, че ограничаването с лимитни стойности на обезщетението за неимуществени вреди противоречи както на принципите на справедливост, така и на наднационалното право, като в Директива 2009/103/ИО са посочени само минималните застрахователни суми по ЗЗ „ГО“. Относно акцесорните претенции за законна лихва върху обезщетенията въззивният състав е констатирал, че във въззивната жалба на застрахователя не са изложени конкретни оплаквания, а тяхната неоснователност е обоснована с доводи за неоснователност на главните искове. За пълнота на изложението въззивният състав е посочил, че първоинстанционният съд е определил правилно началния момент на забавата на застрахователя, приемайки, че намира приложение чл.16 от Регламент ЕО № 864/2007г. и „ съответно- доколкото се касае за непозволено увреждане – разпоредбата на чл.84, ал.3 ЗЗД“. По тези съображения първоинстанционното решение в обжалваните от застрахователя части е потвърдено.

Въпросите по п.3, обобщени и конкретизирани в изпълнение на правомощията на касационния състав, изяснени в мотивите към т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, са дали разпоредбите на чл.52 и чл.84, ал.3 от българския ЗЗД са особени повелителни норми по см..§ 16 от Регламент ЕО № 864/2007г. Тези въпроси осъществяват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото са разгледани от въззивния съд и са обусловили изхода на делото относно определяне на размерите на дължимите застрахователни обезщетения за неимуществени вреди и началния момент на забавата на засатрахователя. По тях е налице и въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай.

На касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне на дължимата ДТ по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.

Делото следва да се разгледа в открито съдебно заседание с призоваване на страните.

Мотивиран от това, съставът на I т. о.: