Определение № 10 от 27.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3463/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4821 от 22.03.2013 г. и от на П. М. М. от [населено място], А. С. Г. от [населено място] и К. С. Г. от [населено място], всички чрез адвокат Г. К. срещу въззивно решение № 116 от 01.02.2013 г., постановено по гр. д. № 780/2010 г. на Окръжен съд - Бургас, в частта с която е отменено решение № 2 от 24.02.2010 г., постановено по гр. д. № 59/2009 г. на Районен съд – Царево и жалбоподателите са осъдени да предадат владението върху 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 44094.21.4, находящ се в [населено място], общ. Ц., м. „Р.” и по касационна жалба вх. № 12925 от 14.08.2013 г. срещу решение № 107 от 09.07.2013 г., постановено по гр. д. № 780/2010 г. на Окръжен съд - Бургас за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 116 от 01.02.2013 г., постановено по гр. д. № 780/2010 г. на Окръжен съд - Бургас. С писмен отговор ответниците по касационната жалба М. А. И. и К. А. П. оспорват същата като процесуално недопустима, респ. неоснователна. Претендират и направените по делото разноски. При проверка допустимостта на касационното производство Върховният касационен съд, ІІ г.о., установи следното: Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. Цената на иска се посочва от ищеца и въпрос за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото (чл. 70, ал. 1 ГПК). Размерът на цената на иска по исковете за собственост и други вещни права върху недвижим имот се определя от данъчната оценка, а когато такава не е представена по делото – от пазарната им цена, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК. Ищците са посочили с уточняваща молба вх. № 1810 от 19.08.2009 г., че цената на предявения от тях иск е 4654,40 лева, въз основа на приложената данъчна оценка /л. 37 от първоинстанционното дело/, която за целия имот е 13 963,20 лева, а за процесната 1/3 ид.част от имота - 4654,40 лева, т.е. под установения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимум от 5000 лева. По делото няма данни да е бил повдиган въпросът за цената на иска и същата да е била увеличавана по реда на чл. 70, ал. 1 ГПК, включително във въззивното производство, когато е индивидуализиран имотът по актуалния му статут. Следва да се отбележи, че и приложената данъчна оценка /л. 93 от въззивното дело/ отново сочи на цена на иска на всеки от образуваните УПИ под 5000 лева. В конкретния случай жалбоподателите обжалват и решението, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, а съгласно разпоредбата на чл. 247, ал. 4 ГПК решението за поправка на очевидна фактическа грешка може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. С оглед обстоятелството, че касационното обжалване на основното решение е недопустимо, тъй като не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК, то и двете касационни жалби са процесуално недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касационната жалба М. А. И. от [населено място] и К. А. П. от [населено място] разноски в размер на 500 /петстотин/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,