Определение № 661 от 19.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 185/2014 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. И. Г. срещу решение № 85 от 16.09.2013г. по гр. дело № 211/2013г. на Бургаски апелативен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 59 от 29.04.2013г. по гр. дело № 2097/2010г. на Бургаски окръжен съд и застрахователното дружество е осъдено да заплати на адв. В. Н. Н. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 2 277 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт [фирма] е осъдено да заплати на Н. А. Д. от [населено място] море, [община] сумата 70 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на сина й А. Д. Т. в резултат на пътно-транспортно произшествие от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, ведно с лихва за забава върху тази сума, считано от 21.06.2008г. до окончателното изплащане, по сметка на Бургаски окръжен съд държавна такса в размер 3 654,56 лв. и на адв. В. Н. Н. сумата 2 277,28 лв. – адвокатско възнаграждение.

Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване релевира доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:

1. При наличие на влязло в сила решение срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД могат ли да бъдат уважавани като основателни исковете срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ?

2. С ТР № 2/06.06.2012г. на ВКС, ОСТК приема, че такива искове са допустими, но означава ли, че следва да се приемат като основателни при наличието на другите елементи от фактическия състав за тяхната основателност?

3. Може ли наличието на влязло в сила решение срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД да е самостоятелно основание за отхвърляне като неоснователен иска срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ?

4. Щом като с ТР № 2/06.06.2012г. на ВКС, ОСТК се приема, че посочените там искове не са недопустими, как на практика според съдиите във ВКС ще се избегне ситуация, в която увредените от деликта лица ще съберат сума като обезщетение за една и съща вреда и от делинквента, и от застрахователя?

5. Как по принцип, което е и в настоящия случай, увредените лица могат да бъдат принудени да се откажат от изпълнително дело срещу делинквента и така да бъде предотвратена възможността за едни и същи неимуществени вреди да се получи обезщетение два или повече пъти, в зависимост броя на евентуално отговорните лица?

6. Редно ли е за едни и същи неимуществени вреди увредените лица да се сдобиват с изпълнително основание срещу делинквента и застрахователя едновременно и да се събират обезщетения за тези вреди и от двамата?

7. Не противоречи ли това на общо правило в гражданското право, че за една вреда се дължи едно обезщетение, а не няколко, както се получава след ТР № 2/06.06.2012г. на ВКС, ОСТК?

8. От изложеното в ТР № 2/06.06.2012г. на ВКС, ОСТК следва ли, че след като при влязло в сила решение срещу делинквента увредените лица могат да предявят иск за същите вреди и срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ и този иск да се приема за допустим и основателен, то е възможно и обратното – при наличие на влязло в сила решение срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, увредените лица да предявят и иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу делинквента? На какви принципи на правото и на закона се подчиняват изводите в тази връзка?

9. Ако за неимуществени вреди се допуска и се приема за основателно увреденото лице да осъжда застрахователя и делинквента, то важи ли същото за имуществени вреди, например ако настоящият иск е за имуществени вреди, то може ли да бъде уважен и как ще се избегне неоснователно обогатяване при наличие на влязло в сила съдебно решение и срещу двамата евентуално отговорни за вредата и следователно изпълнително основание срещу тях?

10. Ако с една искова молба при условия на евентуалност са предявени искове от увредените лица срещу застрахователя и делинквента, с оглед ТР № 2/06.06.2012г. на ВКС, ОСТК защо съдилищата да не могат да осъждат и двамата едновременно; принципът за отговорността е същият като разликата е, че в единия случай се предявява с една, а в другия случай с две искови молби; и в двата случая ще се достига до един и същи резултат – да се осъди и делинквента, и застрахователя за една и съща вреда?

11. След като с ТР № 2/06.06.2012г. на ВКС, ОСТК не е отменено ППВС № 7/1978г. на ВС, как се преодоляват противоречията между тях?

12. От какви правила следва, че обезщетението, присъдено на увредените лица срещу делинквента, трябва да е равно на обезщетението, което се присъжда впоследствие и срещу застрахователя?

13. Ако съдът приеме, че при прилагане на чл. 52 ЗЗД на ищеца се дължи по-голяма сума от тази, която се претендира от самия ищец, дори и с петитума да няма осъждане за по-голяма от претендираната сума, но това да е дало отражение върху крайния размер на присъденото обезщетение, при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налице ли е недопустимо решение, противоречащо на чл. 6, ал. 2 ГПК?

14. Защо и на какво правно основание съдът може да прилага чл. 52 ЗЗД извън рамките на петитума?

15. Разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК се отнася само за постановеното с решението на съда или за формиращите волята на съда мотиви?

16. Нарушение ли е разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, ако въззивната инстанция приеме в мотивите си по-нисък процент на съпричиняване на вредата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от приетия от първата инстанция, без да има въззивна жалба от страната, която претендира обезщетение?

Касаторът излага доводи, че съгласно чл. 154 ГПК и практиката на ВКС /решение № 831/18.12.2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 589/16.11.2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 261/31.03.2010г. на ВКС, III г. о./ следва да се приеме, че недоказаните факти не са се осъществили в действителността, като доказателствената тежест да установи определени положителни факти е върху страната, която ги твърди и извлича изгодни за себе си правни последици.

Поддържа становище, че решението е в противоречие с постоянната практика /ППВС № 7/1978г. на ВС, т. 3 и т. 4/ относно значението на риска и интереса и необходимостта от изясняване доколко те са били налице при възникване на застрахователното правоотношение, дали с настъпване на застрахователното събитие има изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга и дали застрахователното правоотношение не е прекратено заради отпадането на същите.

Касаторът релевира доводи за противоречие на решението при определяне размера на застрахователното обезщетение на постоянната практика на ВКС относно прилагането на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД – ППВС № 4/1968г. на ВС, решение № 532/24.06.2010г. по гр. д. № 1650/2009г. на ВКС, III г. о., решение № 377/22.06.2010г. по гр. д. № 1381/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 832/10.12.2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ВКС, III г. о., решение № 302/04.10.2011г. по гр. д. № 78/2011г. на ВКС, III г. о., решение № 179/08.09.2010г. по гр. д. № 656/2008г. на ВКС, II т. о., решение № 780/27.12.2010г. на ВКС, IV г. о.

Ответницата Н. А. Д. от [населено място] море, [община] чрез процесуалния си представител адв. В. Н. Н. оспорва касационната жалба и прави възражения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са формулирани съществени материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС или да се решават противоречиво от съдилищата, или да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На повечето от посочените 16 въпроса е даден отговор с ТР № 2/06.06.2012г. по тълк. д. № 1/2010г. на ВКС, ОСТК, една част са твърде общо зададени, а останалите нямат връзка с конкретния казус.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че предпоставките по чл. 226, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя за причинените на ищцата неимуществени вреди са налице: 1/ на 21.06.2008г. И. С. У. при управление на лек автомобил „М. Е.“ е нарушил правилата за движение – чл. 21, ал. 1 ЗДвП, с което е допуснал ПТП и по непредпазливост е причинил смъртта на А. Д. Т. /син на ищцата/ и на А. А. Д. и средна телесна повреда на К. И. П.; 2/ вината на водача е установена с влязла в сила присъда № 24 от 24.02.2009г. по нохд № 12/2009г. на Бургаски окръжен съд; 3/ налице е причинно-следствена връзка между виновното и противоправно поведение на водача на лекия автомобил и настъпилия вредоносен резултат, 4/ към момента на ПТП е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” за лекия автомобил; 5/ ищцата е претърпяла неимуществени вреди.

Решаващият съдебен състав е констатирал, че с посочената присъда Бургаски окръжен съд е уважил предявения от Н. А. Д. граждански иск против виновния водач И. С. У. като го е осъдил да й заплати сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Въз основа на издадения по нохд № 12/2009г. на БОС изпълнителен лист за присъденото в полза на ищцата обезщетение не е образувано изпълнително дело и няма данни за извършено плащане на присъдената сума.

Допустимостта на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е аргументирана с липсата на пресъдено нещо на присъдата за застрахователя в частта за обезщетението, с относително самостоятелния характер на отговорността на делинквента и застрахователя. Изложени са съображения, че с упражняване на деликтното право от увредения, респ. неговите наследници не се погасява прякото им право срещу застрахователя, като в тази насока са възприети постановките в Тълкувателно решение № 2/2010г. от 06.06.2012г. на ОСТК на ВКС.

Относно размера на претендираното от ищцата обезщетение за неимуществени вреди и наведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд въз основа на заключението на вещо лице д-р П., възприето като компетентно и обосновано, е направил извод за допуснато съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия А. Д., изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан, поради което тялото не е било ограничено и в резултат на което са настъпили множество травми в съвкупност. Степента на съпричиняване на вредоносния резултат е определена в размер на 10% като са изложени съображения за липса на основание за определяне на по-голям процент, тъй като допуснатото от страна на виновния водач нарушение на правилата за движение е много по-тежко от допуснатото от пострадалия нарушение и в много по-голяма степен е довело до причиняване на неговата смърт.

Съгласно чл. 52 ЗЗД съдебният състав е определил обезщетение в размер 77 777 лв. като се е позовал на създадената близост между ищцата и починалия й син, разбирателството и взаимната обич, които е имало между тях, голямата мъка, която продължава ищцата да изпитва от смъртта и загубата на най-близкия човек за една майка – нейното дете в млада възраст, както и обстоятелството, че болката от загуба на дете е непреодолима. От така определения размер на обезщетение е приспадната приетата степен на съпричиняване и е направен извод, че на ищцата следва да се присъди обезщетение в претендирания от нея размер 70 000лв.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК касационната инстанция може да уточни и конкретизира поставените от касатора правни въпроси.

Посочените от касатора правни въпроси от т. 1 до т. 8 вкл. и т. 11 се отнасят до допустимостта на прекия иск от увредения срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 226, ал. 1 КЗ при уважен иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД, значението на плащането на сумата, присъдена на основание чл. 45 ЗЗД за допустимостта или евентуалната основателност на прекия иск срещу застрахователя и възможността увреденият да получи двойно обезщетение за едни и същи вреди. На тези въпроси е даден отговор с Тълкувателно решение № 2/2010г. от 06.06.2012г. по тълк. дело № 1/2010г. на ВКС, ОСТК. В т. 1 от Тълкувателното решение е прието, че при уважен иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, като в мотивите са изложени съображения относно възприетото законодателно разрешение, съответстващо на въведеното с чл.4г от Директива 90/232/Е. в редакцията му след изменението по Директива 2005/14/ЕО изискване, увреденият да разполага с пряко право да иска репариране на претърпените от него вреди и от друго задължено, наред с делинквента, лице. Съгласно т. 2 от посоченото Тълкувателно решение плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, но е от евентуално значение за неговата основателност. Обезщетяването на причинените неимуществени вреди се счита настъпило с плащане на дължимото обезщетение, като при липса на доказателства, че делинквентът е обезщетил пострадалия, респективно неговите наслединци, и наличието на останалите предпоставки по чл. 226, ал. 1 КЗ искът срещу застрахователя би бил доказан по основание. При получаване от пострадалото лице, респективно неговите наследници, на обезщетение от делинквента и застрахователя, последващото плащане би било недължимо, ако обезщетението покрива едни и същи вреди. В настоящия случай въззивният съд, като е приел, че не е образувано изпълнително дело и не са налице доказателства за плащане на присъденото обезщетение от делинквента, поради което е уважил прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, се е съобразил с постоянната практика на ВКС.

Посочените в т. 9 и 10 правни въпроси са ирелевантни, тъй като нито е предявен иск за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди, нито са предявени в субективно евентуално съединение искове от увреденото лице срещу застрахователя и делинквента.

По отношение на посочения в т. 14 правен въпрос „защо и на какво правно основание съдът може да прилага чл. 52 ЗЗД извън рамките на петитума“ е формирана постоянна практика на ВКС. Решение № 166/13.01.2012 г. по т. д. № 43/2011г. на ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, дава отговор на въпроса „следва ли петитумът на иска да съвпада с определеното от съда цялостно обезщетение и когато той не съвпада, независимо че съвпада с диспозитива на решението, недопустимо ли е това решение”. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд следва да съобрази изискванията на справедливостта като основен критерий, визиран в чл. 52 ЗЗД и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в този смисъл са и указанията, дадени в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968г. В съответствие с диспозитивното начало в ГПК следва да има съвпадение между петитума на предявения иск и диспозитива на решението. Определеният цялостен размер на обезщетението в мотивите на същото, който не е присъден с диспозитива на решението, не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което ако такъв е определен в по-голям размер от петитума на иска и диспозитива на решението, не е налице недопустимост на решението в тази част.

По отношение на посочените в т. 12, 13 и 16 правни въпроси настоящият съдебен състав счита, че са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са формирали правните изводи на въззивната инстанция. При предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер 70 000 лв. и уважен в наказателното производство граждански иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в размер 70 000 лв. първоинстанционният съд е определил дължимо обезщетение в размер 90 000 лв., от които е приспаднал 20 000 лв., предвид приетото съпричиняване, която сума се съизмерява с около 22,22 %, а въззивният съд е приел дължимо обезщетение в размер 77 777 лв., от които е приспаднал 7 777 лв. с оглед приетите 10 % съпричиняване от страна на починалото лице. Съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК релевантните правни въпроси могат да бъдат уточнени по следния начин:

1. Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?

2. Допустимо ли е въззивната инстанция да приеме по-нисък процент на съпричиняване на вредата от увреденото лице по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от приетия от първата инстанция, без да има въззивна жалба от ищеца, респективно когато ищецът като въззиваем във въззивното производство не е релевирал доводи за по-нисък размер на съпричиняване?

По посочените въпроси са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Относно първия правен въпрос е формирана противоречива практика на различни състави на ВКС /решение № 129/29.11.2012г. по т. д. № 346/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 11/08.02.2013г. по т. д. № 620/2011г. на ВКС, II т. о. и решение № 191/20.05.2013г. по т. д. № 114/2010г. на ВКС, II т. о./, поради което е изпълнена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

С разпореждане от 03.11.2014г. на Председателя на ВКС е образувано тълк. дело № 1/2014г. на ВКС, ОСТК по пет въпроса, първият от които е релевантен за настоящото производство: Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента? Поради обстоятелството, че решението по тълк. дело № 1/2014г. на ВКС, ОСТК ще има значение по отношение на настоящото дело, производството по касационната жалба следва да бъде спряно до приключване на производството по тълк. дело № 1/2014г. на ВКС, ОСТК.

Относно втория уточнен процесуалноправен въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на формирана постоянна практика на ВКС, възможността въпросът да бъде противоречиво разрешаван от съдилищата и за да се създаде единна съдебна практика, предвид непълната правна уредба.

Посоченият в т. 15 въпрос е много общ, а преценката дали е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес при определяне на по-нисък размер на съпричиняване е в зависимост от отговора на уточнения втори процесуалноправен въпрос.

Останалите оплаквания и доводи, изложени в касационната жалба, представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради незаконосъобразност и необоснованост на решението - пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, които подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 1, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1 400 лв. по сметка на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение